Какво ново?
monita77
 
* Какво ново?
* За мен
* Снимки
* Файлов архив
* Дневник
* Форум
* Страници
* Чат
* Брояч
* Приятели
* Етикети
* Анкети

Интересни сайтове
Посетители
Календар
<
Април 2014
>
ПнВтСрядаЧтПетъкСъботаНд
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930
Амбициозни ли сте?

Резултати от анкетата
Топ коментатори
monita77 monita77
Коментари: 2
Други сайтове
dari-shopova Дарина Шопова
ibrahim-cholak ibrahim Cholak
hristo13 Hristo Petrov
trufka57 trufka ilieva
sc-taifun Valeri Boyadjiev
Абонамент
E-mail: 
Обратно към началоmonita77 / Дневник / Романи / Даяна Палмър – Прокудена любов

Даяна Палмър – Прокудена любов

ДобавеноТекст

monita77 Изпращане на съобщение
monita77
Даяна Палмър – Прокудена любов
1753 дни назад 01.07.2009 23:48:42 Цитат('2167306','2167306','5','34869')">Съобщи за спам

 

Блейк Донован не разбра кое го порази повече - сериозното тъмнокосо момиченце пред вратата или новината, че детето е негова дъщеря от бившата му съпруга. Той сви юмруци и светлозелените му очи заплашително потъмняха. След целия днешен ад, сега и това! Втренчи се в адвоката пълномощник, който току-що му бе съобщил вестта. Все още не можеше да повярва на ушите си. Прокара пръсти през необикновено черната си коса и сведе поглед към детето. Негова дъщеря?! Намръщи се и големият белег, разсичащ бузата му, изпъкна още повече върху бронзовия тен на изпитото му лице.

- Не го харесвам! - обади се за първи път детето, без да сваля очи от Блейк. Издаде напред долната си устничка, направи крачка към адвоката и се притисна до него. Зелените очи на малката веднага привличаха погледа, както и високите скули, същите като на Блейк.

- Чакай, чакай... - Високият мъж се изкашля и намести очилата си. - Не трябва да се държиш невъзпитано, Сара.

- Моята съпруга - студено се намеси Блейк - ме напусна преди пет години заради някакъв бензинджия от Луизиана. Нито съм я виждал, нито съм я чувал оттогава.

- Може ли да влезем, господин Донован?

- Живяхме заедно само месец. - Той се престори, че не е чул молбата. - Докато тя разбра, че съм затънал до гуша в съдебни спорове. Бързо преживя неосъществените си амбиции и избяга с новия си любовник. - Донован се усмихна накриво. - Не очакваше, че ще спечеля. Но аз спечелих!

Адвокатът хвърли поглед към изящната колонада на входния портал и добре поддържания парк, към мерцедеса на широката чакълена алея. Беше чувал за богатството на Блейк Донован и за делата, които бе водил с многобройните алчни роднини, след смъртта на вуйчо си.

- Проблемът е, че бившата ви жена загина при самолетна катастрофа в началото на месеца. - Адвокатът загрижено погледна момиченцето. - Разбираемо е, че вторият й съпруг, с когото не бяха в добри отношения, не желае да поеме отговорността за детето. Сара няма никой друг - добави той с въздишка. - Родителите на съпругата ви са били доста възрастни, когато се е родила единствената им дъщеря. Цялото семейство са покойници. А Сара е ваше дете.

Блейк гневно сведе поглед към момиченцето. Не бе запазил дори снимка на Нина, за да не му напомня какъв глупак е бил. А сега му водят нейното дете и очакват да го приеме!

- В живота ми няма място за деца! - каза рязко. - Може да бъде настанена в някой интернат, предполагам...

И тогава момиченцето започна да плаче. Беззвучно. С огромни сълзи, които се затъркаляха по румените бузки. Бликнали от гняв, в  

следващия миг те се лееха от сърцераздирателна скръб. Впечатлението беше още по-мъчително заради безмълвието на малката и стоическия израз на лицето й, сякаш плачът я бе унизил в очите на врага.

Изведнъж Блейк изпита състрадание към детето. Собствената му майка бе починала скоро след неговото раждане и според вуйчо му, не била твърде почтена жена. Брат й го бе прибрал и осиновил, така че Блейк знаеше твърде малко за жената, която му бе дала живот. И той като Сара се чувстваше ненужен и нежелан от никого. Нямаше представа кой е баща му. Ако не беше заможният му вуйчо, нямаше да има дори име. Липсата на обич и сигурност в ранните му години го бяха направили суров и необщителен. Същата съдба очакваше и Сара, ако й откажеше подкрепа и бащина закрила.

Той сведе поглед към момиченцето, главата му гъмжеше от въпроси, а плачът го дразнеше. Но хлапето се оказа с характер. Без да сваля очи от него, то рязко изтри сълзите с малката си пухкава ръчичка. Блейк предизвикателно изгледа пълномощника. Няма да се.остави да го преметнат.

- Как мога да съм сигурен, че наистина е мое дете?

- Кръвната й група съвпада с вашата - отговори адвокатът. - Вторият съпруг на бившата ви жена има съвсем различна кръвна група. Както ви е известно, тестът удостоверява със сигурност само кой не може да бъде бащата. Той не е.

Блейк понечи да отбележи, че би могъл да бъде всеки друг, но си спомни, че Нина се бе омъжила за него заради богатството, което му предстоеше да наследи. Даде си сметка, че тя бе твърде хитра, за да рискува да го загуби, отдавайки се на случайни връзки. После бе разбрала, че борбата за наследството ще бъде дълга и упорита и бе избягала с новия си любовник, но не е искала той да узнае, че е бременна.

- Защо не ми е казала? - попита студено Блейк.

- Оставила е вторият й съпруг да мисли, че детето е негово - спокойно отвърна адвокатът, Така и беше, докато тя почина. Тогава бе намерен актът за раждане на Сара и се разбра, че детето е ваше. Нина очевидно е решила, че дъщеря й има право да носи името на истинския си баща: Както подразбрах, вторият й брак не потръгнал още от самото начало. - Той разсеяно погали детето по тъмнокосата главица. - Ако желаете, ще ви представя всички факти.

- Естествено! - Блейк кимна към момиченцето. - Как й беше името? Сара?

- Точно така. Сара Джейн.

- Влезте - покани ги Блейк. - Госпожа Джексън би могла да се грижи за храната й, но ще трябва да наема и бавачка.

Някак неусетно и изведнъж той реши да задържи детето. Винаги беше взимал бързи решения. За да се противопостави на опитите на вуйчо си да го свърже с Меридит Калхоун, Блейк набързо се ожени за Нина, Последният отчаян опит на вуйчо му се изразяваше в прехвърлянето на двайсет процента от състоянието на името на Меридит. Но за съжаление постъпката му имаше обратен ефект. Блейк се подигра на Меридит пред цялата фамилия, събрала се за прочитане на завещанието. Покровителствено прегърнал усмихващата се Нина, той заяви пред всички, че по-скоро би се лишил от наследството и от единия си крак, отколкото да се ожени за безлична и непривлекателна жена като Меридит. Той ще сключи брак с Нина, а Меридит може да си вземе двайсетте процента и да прави с тях каквото иска. При спомена за жестоките думи, с които искаше да срази Меридит, сърцето му натежа като олово Тя дори не помръдна, но той забеляза как в кротките й сиви очи нещо умира. С поразително достойнство тя излезе от стаята, а погледите на всички бяха вперени в гърба й. Но най-лошото тепърва предстоеше. По-късно тя дойде при него и му предложи своя дял.

Плахият копнеж, който съзря в нежните й очи, го разяри. Вбесен от собственото си вълнение, той я сграбчи и грубо я целуна, нарани устните й и изрече думи, които я накараха да побегне. Най-много съжаляваше за грубостта си. Възнамеряваше да се ожени за Нина, ала въпреки чувствата му към нея, Меридит събуждаше у него неясно желание. Не желаеше да я обиди и нарани. Искаше само да я отдалечи от себе си. Е, добре, направи го. И оттогава не я видя повече. Тя се прочу със своите феминистични романи, по един от тях дори бе направена телевизионна екранизация. Книгите й можеха да се видят навсякъде. Както и самата Меридит, те сякаш го преследваха.

Едва когато Нина го напусна, той се досети защо Меридит така бързо бе заминала. Била е влюбена в него! Намекна му го адвокатът на вуйчо му, връчвайки му за подпис документа, с който Меридит го правеше пълновластен собственик на империята Донован. Вуйчо му е отгатнал чувствата й и се е надявал Блейк да осъзнае каква добра партия е тя.

Блейк съвсем ясно си спомни деня, когато бе открил страстта си към Меридит. Тя изненада и двамата. Вуйчо му влезе в конюшнята точно навреме, за да предотврати предстоящия фатален сблъсък помежду им. Изцяло завладян от желанието, Блейк вече не можеше да се владее и без да иска изплаши Меридит. В началото тя бе тъй нежно отзивчива, че той не забеляза страха й. Докато шумът от приближаващата се кола не го принуди да се опомни. Дори слепец би забелязал леко подутите й устни, пламналите бузи и тръпките, разтърсващи тялото й. Може би именно тогава на стареца му бе хрумнала мисълта да й завещае дял от имота.

Каква ирония, помисли си Блейк. Единственото, което искаше на този свят, бе малко обич. Не бе познал майчината любов. Нито бащината. А вуйчо му, макар и привързан към него, беше суров човек, заинтересован само от оцеляването на своята империя посредством племенника му. Блейк се ожени за Нина, защото тя го ласкаеше, угаждаше му, кълнеше се, че го обича. Сега, обръщайки поглед назад, той виждаше, че тя е била влюбена в парите му, а не в него. Меридит бе жената, която го бе обичала искрено, а той се бе отнесъл с нея жестоко. През всичките изминали години тази мисъл не му даваше покой. Бе наранил единствения човек, пожелал да го дари е любов. 

Бащата на Меридит работеше при вуйчото на Блейк и двамата бяха добри приятели. Вуйчо Дан бе кръстник на Меридит, а когато тя поотрасна и започна да проявява интерес към писането - тогава само в училищния вестник - той й предостави библиотеката си и прекарваше часове с нея да й разказва истории, чути някога от дядо му. Меридит седеше и слушаше с широко отворени очи и замечтана усмивка. А Блейк не си намираше място от яд, защото вуйчо му никога не бе проявявал към него същото внимание и обич. Струваше му се, че Меридит е узурпирала единственото негово местенце на света и горчиво негодуваше срещу нея. Имаше и още нещо. Вече се бе научил да не вярва на хората. Знаеше, че Меридит и родителите й са бедни и често се питаше дали тя не преследва користна цел, навъртайки се в къщата на Донован. Твърде късно разбра, че е идвала заради него. Истината пареше като сол в старата рана.

Простодушната откровена Меридит, с нейната пухкава тъмна коса, ясните сиви очи и сърцевидно личице! Вуйчо му я обичаше. Блейк почти я презираше, особено след случката в конюшнята, когато, насаме с нея, загуби контрол над себе си. Ала зад злобата и негодуванието се криеше неудържимо желание, което го подлудяваше, докато изби наяве в деня, когато прочетоха завещанието. Беше дал дума на Нина да се ожени за нея и честта не му позволяваше да се откаже. Но желаеше Меридит. Господи, как я желаеше! И то от години!

 

Тя го бе обичала, мислеше Блейк съкрушено, докато водеше адвоката и детето към кабинета. Никой друг никога не бе изпитвал любов към него. С вуйчото бяха просто приятели. Смъртта му се оказа жесток неочакван удар, най-вече заради мисълта, че старецът би му обръщал повече внимание, ако Меридит не се мотаеше вечно наоколо. Не любовта бе накарала вуйчо му да го осинови, а бизнесът. Може би майка му щеше да го обича, ако беше жива, макар вуйчото да я е бе описал като хубава, но своенравна жена.

Истината за чувствата на младата срамежлива Меридит го бе поразила. Правеше непоносим спомена как я бе унизил пред всички. Посред нощ и без да се сбогува с никого, тя замина за Тексас. През изтеклите години Блейк агонизираше при мисълта за нанесеното й оскърбление, за причиненото й от него страдание. На два пъти, когато името й започна да се появява по кориците на книгите, беше готов да се запъти да я търси. Но в последния момент се отказваше. Нямаше какво да й предложи. Нина бе погубила у него всякакво доверие у хората.

Блейк с усилие се отърси от мислите си и обърна поглед към детето. Адвокатът се канеше да тръгва и момиченцето гледаше жално и боязливо към вратата. Седна плахо на ръба на стола, прехапало долната си устничка, с широко отворени уплашени очи, макар да опитваше да скрие, че се бои от студения неприветлив човек, който казваха, че бил баща й.

Блейк седна срещу нея в големия кожен фотьойл. 

Съзнаваше, че с протритите си джинси и износената карирана риза прилича повече на скитник, отколкото на състоятелен човек. По дяволите! Досега бе помагал при жигосването на добитъка. Единствено когато вършеше физическа работа на малкото ранчо, където беше откарал чистокръвните животни, можеше да се отпусне психически. За проклетия, сутринта трябваше да изтърпи и уморителното заседание на Управителния съвет в главната кантора на своята компания в Оклахома Сити.

- Значи ти си Сара.. - започна той. Децата го караха да се чувства неудобно и недоумяваше как ще се справи. Но тя имаше неговите очи. Не можеше да позволи чужди хора да се грижат за нея. Дори вероятността да е негова дъщеря да бе само едно на милион.

Сара вдигна очи към него, после отклони поглед и неспокойно се размърда. Адвокатът бе казал, че е почти четиригодишна, но тя изглеждаше удивително зряла. Държеше се, сякаш никога не е била в компанията на деца, което всъщност бе напълно възможно. Трудно можеше да си представи Нина, отдадена на майчински грижи. Интересно обаче колко лесно си представяше Меридит Калхоун с пълен скут момиченца. Или как се смее и играе с тях, как берат маргаритки.

Той решително отпъди мислите за Меридит. Не я иска! Дори да съществува някаква вероятност тя да се върне в Джекс Корнър, щата Оклахома. Не се съмняваше, че тя също не желае да го вижда.

- Ти не ми харесваш - обади се след малко Сара. Пак се размърда на стола и се огледа. - Не искам да живея тук!

- Е, и аз не съм във възторг от идеята, но ми се струва, че ще трябва да се примирим, защото сме роднини.

Тя издаде напред долната си устничка и за момент на Блейк му се стори, че го хареса.

- Сигурна съм, че нямаш дори коте!

- Пази боже - измърмори той. - Мразя котките!

Тя въздъхна и сведе поглед към износените си обувки с примирение и обреченост, твърде необичайни за възрастта й. Изглеждаше уморена и измъчена.

- Мама няма да се върне - каза и придърпа рокличката си. - Тя не ме обичаше. Ти също не ме обичаш - добави и вирна брадичка. - Все ми е едно! Ти не си ми истински баща!

- Напротив - въздъхна той. - Само Бог знае дали е вярно, но ти доста приличаш на мен.

- Ти си грозен!

Веждата му подскочи нагоре.

- И ти не си майска роза.

- Грозното пате се превръща в лебед - осведоми го тя е празен поглед. Загръщаше ръчички в роклята си и Блейк за първи път забеляза, че дрешката й е възстара - смачкана и лекьосана. Намръщи се.

- При кого си живяла? - попита.

- Мама ме остави при татко Бред, но той много излизаше, тъй че госпожа Смадърс се грижеше за мен. - Сара вдигна зелените си очи,  

чийто израз бе твърде зрял за толкова малко момиченце. - Госпожа Смадърс казва, че децата са ужасни и трябва да ги държат в клетка. Аз много плаках, когато мама си отиде, но госпожа Смадърс ме заключи и каза, че няма да ме пусне, ако не млъкна. - Устните й затрепериха, но не заплака. - Аз обаче избягах. - Тя сви рамене. - Но никой не дойде да ме потърси и аз се върнах вкъщи. Госпожа Смадърс беше ядосана, но на татко Бред му беше все едно. Той каза, че не съм му истинско дете и не го интересува дали ще избягам.

Блейк можеше да си представи какво му е било на „татко Бред" да узнае, че детето, което е смятал за свое, се е оказало от друг мъж. Но да си го изкарва на хлапето изглеждаше доста безсърдечно. Той се облегна, като се чудеше какво, по дяволите, да прави със своята малка гостенка. Нищо не разбираше от деца. А момиченцето срещу него изглеждаше доста твърдоглаво човече. Беше откровена, войнствена и решителна. Беше си взел белята с нея.

В стаята влезе госпожа Джексън да провери дали Блейк желае нещо и се стъписа онемяла. Тя беше стара мома, петдесет и пет годишна, кльощава, с посивяла коса и страховит вид за хора, които не я познават. Беше свикнала с ергенското домакинство на Блейк и седналото дете я накара да се почувства странно безпомощна.

- А това пък кой е? - попита тя без заобикалки.

Сара я погледна и въздъхна, сякаш каза: „О, не! Ето още една стара драка!" Блейк едва не избухна в смях, като видя израза на детското личице.

- Сара, това е Ейми Джексън - обърна се той към момиченцето. - Госпожо Джексън, Сара Джейн е моя дъщеря.

Икономката не припадна, но започна да почервенява.

- Да, господине, веднага се забелязва - отрони тя, като местеше поглед от детето към Блейк и обратно. - Майка й не е ли тук? - добави и се огледа, сякаш, очакваше Нина внезапно да се материализира.

- Нина е мъртва - рече Блейк безстрастно. Бившата му съпруга, подпомогната от собствената му глупост и слепота, го бе лишила от чувствителност още преди години.

- Моите съболезнования! - Госпожа Джексън приглаждаше с ръце престилката си, колкото да прави нещо. -Тя дали ще иска малко мляко и курабийки? - попита колебливо.

- Струва ми се, че с удоволствие би хапнала. Какво ще кажеш, Сара? - Въпросът прозвуча по-рязко, отколкото би желал.

Детето се размърда, вперило поглед в пода и поклати глава.

- Аз правя трохи по килима. Госпожа Смадърс казва, че децата трябва да ядат в кухнята на пода, защото са мърльовци.

- Никой няма да ти се кара, ако правиш трохи - рече Блейк.

Сара неуверено вдигна очи.

- Нямам нищо против да почистя след това - обади се припряно госпожа Джексън. - Искаш ли курабийки?

- Да, моля.

Възрастната жена кимна и излезе. 

- Тук никой не се усмихва - промълви детето. - Също като у дома.

Блейк изпита състрадание към Сара. Икономката, изглежда, се бе отнасяла твърде строго към нея. И то не само откак вторият й баща бе разбрал, че не е негова дъщеря.

- Майка ти не се ли грижеше за теб? - присви очи Блейк.

- Мама беше заета - отговори Сара. - Все казваше, че трябва да стоя при госпожа Смадърс и да правя каквото, ми нареди.

- Не оставаше ли вкъщи понякога?

- Тя и татко.... - запъна се момиченцето и се намръщи - другият ми татко, почти винаги се караха. После мама си отиде и той също си отиде.

Така нямаше да стигнат до никъде. Блейк се изправи и закрачи с ръце в джобовете. Лицето му беше напрегнато и мрачно.

- Колко си голям! - крадешком го погледна Сара.

- А ти си толкова мъничка!

- Ще порасна! - обеща Сара. - Имаш ли кон?

- Няколко.

- Ще мога да пояздя! - грейна личицето й.

- Не и на моето ранчо.

- Няма пък, ще яздя!

Той клекна ред нея и я погледна в очите.

- Не! - повтори твърдо. - Малка си и трябва да слушаш! Имението е мое и аз определям правилата. Ясно ли е?

- Добре - съгласи се тя сърдито, след кратко колебание.

Той докосна вирнатото й носле.

- И никакво цупене! Не ми минават тия! - добави. - Какъв ад! Нищо не разбирам от деца!

- Адът е там, където отиват лошите хора - сериозно рече Сара. - Приятелят на мама непрекъснато казваше: „Същински ад, по дяволите, кучи..."

- Сара! - викна Блейк, поразен, че дете на нейната възраст знае подобни думи.

- Ти имаш ли крави? - попита тя, с лекота преминавайки на друга тема.

- Няколко - измърмори той.

Вратата се отвори и госпожа Джексън внесе поднос с мляко и курабийки за Сара и каничка с кафе за Блейк.

- Аз обичам кафе -. заяви Сара. - Мама ми позволяваше да пия, когато й го донасяха в леглото, а тя беше още сънена.

- Сигурно е било така - каза Блейк. - Но тук няма да пиеш кафе. Не е полезно за деца.

- Няма пък, ще пия! - възрази войнствено тя.

Госпожа Джексън замръзна и се вторачи в детето.

Момиченцето грабна четири курабийки и ги натъпка в устата си, сякаш не бе яло дни наред. 

- Сара, кога си яла за последен път? - попита Блейк, забелязал, че награбва още една шепа сладки.

- Ами, за вечеря - отговори тя. - И после дойдохме тук.

- Не си ли закусвала? - избухна той. - Или обядвала?

Тя поклати глава.

- Тези сладки са хубави!

- Нищо чудно, че ти харесват, щом не си яла цял ден! - Той въздъхна. - Добре ще е днес да ни приготвиш по-рано вечерята - обърна се към икономката. - Ще й стане лошо, ако я оставим да се тъпче със сладки.

- Да, господине. Ще отида да приготвя стаята за гости. Ами дрехи? Тя има ли багаж?

- Не. Адвокатът, който я придружаваше, не донесе нищо. Утре можеш да я заведеш в града на покупки.

- Аз ли? - Госпожа Джексън изглеждаше ужасена.

- Някой трябва да се жертва - поясни Блейк кратко. - И тъй като аз съм шефът...

- Нищо не разбирам от дрехи за малки момиченца - стисна устни икономката.

- Заведи я в магазина на госпожа Доналдсън - измърмори той. - Оттам Кинг Ропър и Елиза купуват дрехи за малката си дъщеря. Чух Кинг да недоволства заради цените, но мисля, че няма защо да се безпокоим.

- Да, господине. - Госпожа Джексън се обърна и понечи да излезе.

- Между другото, къде е седмичният вестник? - попита Блейк. - Исках да проверя дали е публикувано съдебното решение.

Икономката запристъпва неспокойно и се намръщи

- Ами, не исках да ви тревожа...

- Как би могъл седмичният вестник да ме разтревожи? - Блейк учудено повдигна вежди. - Донесете ми го!

- Добре. Щом настоявате... - Тя отвори шкафчето, извади вестника и го подаде на Блейк. - Заповядайте, господине. А аз излизам преди експлозията, ако не възразявате.

Щом вратата се затвори след икономката, Сара си взе още курабийки, а Блейк се взря като хипнотизиран в снимката на първа страница. „Среща с писателката Меридит Калхоун в книжарницата на Бейкър" - гласеше заглавието. Блейк поразен разглеждаше снимката. Привлекателната жена с нищо не напомняше бледото слабичко създание, което бе отблъснал и обидил. Кестенявата коса бе вдигната в елегантен кок. Сивите очи гледаха спокойно, а изящното лице с високи скули би могло да краси корицата на модно списание. Бе облечена в светло сако и блуза в пастелен цвят. Изглеждаше прекрасно. Нещо повече дори! Изглеждаше недокосната от годините. Сега би трябвало да е на двайсет и пет.

Блейк набързо прегледа вестника и го остави. Вече знаеше всичко, за което пишеха. За шеметната й кариера и за последната й книга „Избор", в която се разказваше за мъж й жена, опитали се да постигнат в  

живота всичко наведнъж - кариера, брак, деца. Беше я прочел тайно, както и всичките й останали книги. Търсеше в тях намек за миналото. А може би се надяваше да открие края на една вражда. Ала чувствата й към него бяха погребани. В героите от книгите й той не можа да разпознае нито един, който да напомня за него. Сякаш тя се досещаше за интереса му и криеше всичко, което би могло да бъде израз на чувствата й.

Блейк не усети кога Сара Джейн застана до него и се загледа в снимката.

- Колко е красива! - обади се тя. Наведе се и започна да срича. - К-н-и-г-а. Книга! - изрече гордо.

- Правилно. А тук? - посочи той името.

- М-е-р-и... Мери Попинз!

- Меридит - поправи я той. - Така се казва. Тя е писателка.

- Аз имам книжката за трите мечета .- похвали се Сара. - Тя ли я е написала?

- Не. Тя пише книги за големи момичета, Изяж си сладките и после можеш да гледаш телевизия.

Напълно забравил за кафето, той излезе. Сара Джейн обаче забеляза сребърната каничка и реши да се обслужи сама. Писъкът й накара Блейк да прекъсне телефонния си разговор на половин дума.

Той се втурна в стаята и я завари до масата. Беше цялата залята с кафе и пищеше отчаяно. Обаче не само тя бе мокра. Килимът и част от канапето също бяха подгизнали.

- Нали ти казах да не пипаш кафето! - скара й се Блейк и клекна пред нея да провери дали не се е опарила. Слава Богу, кафето отдавна беше изстинало. Беше повече уплашена, отколкото пострадала.

- Исках да си пийна съвсем мъничко... - проплака тя. - Изцапах си хубавата рокля!

- И не само роклята - рече той, дръпна я към себе си и я прясна по дупето. - Като кажа не, значи не! Ясно ли е, Сара Джейн Донован? - попита строго.

- Така ли ще се казвам вече? - От изненада тя спря да плаче.

- Винаги си се казвала така - отговори Блейк. - Ти си Донован. Тук е твоят дом.

- Аз обичам кафе - настоя тя колебливо.

- Аз пък ти казвам, че кафе няма да пиеш!

- Добре - въздъхна тя дълбоко, вдигна каната и я сложи на масата. - Мога сама да я измия. Мама винаги ме караше да си почиствам изцапаното.

- С това тук няма да се справиш, дребосъче. Господи, какво ще облечеш, докато дрехите ти бъдат изпрани!

Влезе госпожа Джексън и ужасено вдигна ръка към устата си.

- Свети Боже!

- Бързо, кърпи! - нареди Блейк.

Тя излезе, като не спираше да мърмори. След малко всичко бе почистено, Сара Джейн бе увита в хавлия, а дрехите й изпрани. Блейк  

влезе в кабинета и се заключи, безсрамно оставяйки госпожа Джексън сама да се справя със Сара.

Не беше сигурен дали му харесва да бъде баща. Бащинството беше съвсем нов вид отговорност, а както изглежда, малката бе наследила неговата воля и упоритост. Възпитанието й никак нямаше да бъде лесно. Госпожа Джексън нямаше повече опит от него, тъй че едва ли щеше да му е в помощ. Но не смяташе да прати Сара в интернат. Знаеше какво значи да си самотен и нежелан. Чувстваше се кръвно свързан с детето и искаше да го задържи при себе си. От друга страна, как, по дяволите, ще свикне да живее и да се оправя с него?

На всичко отгоре се появи още един проблем. Меридит Калхоун пристига в Джекс Корнър и ще стои цял месец, ако се съди по съобщението във вестника. По време на посещението й той положително щеше да я срещне, а това го объркваше и отваряше отново старите рани. Дали все още го обичаше? Или бе оставила спомена за него далече в миналото? Каквито и да бяха чувствата й, той искаше да я види! Дори да го мразеше.

 



Коментари: 0 Разглеждани: 882
Име Парола
покажи домейн... ( / Регистрация )

Предмет

В текста може да използвате Wiki или HTML тагове




Кой е на сайта?
Анонимни: 1, Регистрирани: 0 (?)

Жалба | Поместено на MyLivePage | | Design by NoMe | © Kolobok smiles, Aiwan