Любовта е съдба, за теб и мен промени света. Времето спря в мига щом те видях, моето сърце без глас крещи: "остани".
Коментари: 0 Разглеждани: 63 Група: Общи
Преди пет години, беше в края на пролетта, Блейк помагаше в обора при прегледа на един болен кон. Меридит се появи точно когато докторът си тръгваше. Бе дошла да търси вуйчо му. Денят беше облачен от сутринта и бурята ги свари в конюшнята. Заваля проливен дъжд. Застанала на прага, повдигнала се на пръсти, Меридит се взираше навън през водната пелена. Облечена беше в лека бяла рокля с копчета отпред, плътно прилепнала и подчертаваща стройното и. тяло. Стоеше с гръб към Блейк, който жадно бе впил очи в нея. Стройните й изваяни крака и чувствената извивка на тялото й го привлякоха неудържимо. Той замръзна вцепенен. Не би трябвало да има подобно въздействие над него. Нали си има Нина - русокоса красавица, която го обича. Меридит бе бледа, срамежлива и съвсем не беше неговият тип жена. Но както я съзерцаваше, тялото му изведнъж оживя и той не разбра как се озова до нея. Тя го чу или, може би, го усети, защото се извърна. Преди да сведе поглед надолу, той зърна прокрадналото се в очите й желание.
- Лее като из ведро - изрече тя неуверено. - Канех се да тръгвам, но исках да попитам вуйчо ти за някои неща.
- Напоследък вечно се мотаеш наоколо! - натякна той, ядосан от жестокия номер, който му изигра тялото й.
- Той ми помага за статията в училищния вестник - изчерви се тя. - Смятам да напиша книга със същия сюжет.
- Книга! - присмя й се. - Ти си едва на деветнайсет. Какво те кара да мислиш, че знаеш достатъчно, за да пишеш книга? Та ти още не си започнала да живееш?
Тя вдигна глава и очите й гневно проблеснаха.
- Изкарваш ме едва ли не дете!
- Точно така изглеждаш понякога! - подчерта той иронично, забелязал панделката в края на плитката й. - А и съм почти дванайсет години по-възрастен от теб.
Пристъпи към нея. Желанието в очите й, макар и неосъзнато го развълнува. Не му се бе случвало друга жена, освен Нина, да го намира привлекателен. Проклетият белег, получен заради Меридит, разсичаше цялата му буза и го обезобразяваше. Високомерното му държание му придаваше още по-строг вид. Вече на крачка от Меридит, той виждаше играта на бързо сменящите се чувства по лицето й, харесваше му нейната невинност. Караше го да се чувства уверен. Няма с кога да го сравнява. Погледът му се плъзна по нежните й устни и без сам да разбере как, повдигна брадичката й и яростно започна да я целува.
- Блейк...
Дъхът й секна, но той не разбра дали от страх, или от възбуда. Не се интересуваше! Първият допир до устните й надигна вълна от страст в стройното му тяло.
- Не се дърпай! - изхриптя. - Ела тук! - Привлече я грубо към себе си и жадно впи устни в нейните.
Дори сега, след пет години, усещаше допира на нежното й тяло, вдъхваше аромата й, чувстваше нетърпеливия плам на целувката й. той
не чуваше дъжда, който барабанеше по покрива, нито гърленото мучене на връщащите се от паша крави, чиито силуети се очертаваха в здрача.
С учудване усети колебливата отзивчивост на устните й, които неуверено и срамежливо се разтвориха. Страстта му избухна с нова сила. Той подпря Меридит на стената и я притисна с тялото си, а ръцете му плътно я обгърнаха. Усети задъханото й дишане, чу тихото „не", когато пръстите му обхванаха през роклята твърдите й гърди. Докосването го влуди. Тялото му изгаряше. Желаеше я до безумие. Почувства как тя изведнъж се отпусна в ръцете му, тръпнеща и отзивчива. Езикът му нежно се провря между устните й и тя цялата се напрегна, но не се отдръпна. Пръстите му уверено разкопчаха роклята й,, плъзнаха надолу тънката материя и откриха гърдите й. той изстена, наведе се и устните му докоснаха изящните зърна. Усети кака ръцете й се вкопчиха в раменете му. Меката коприна на плътта й го замая, допирът на кожата й го влуди. Вече не можеше да се владее. От възбуда ръцете му станаха нетърпеливи и настойчиви. Устните му жадно се впиха в твърдата й гръд...
Какво би се случило после, можеше само да гадае. Почти не чуваше отчаяните й вопли. Шумът от приближаваща се кола го накара да дойде на себе си. Той вдигна глава и видя изпълнените й с ужас очи. Със закъснение осъзна какво е сторил. Рязко пое дъх и се отдръпна. Изпитваше силна болка от незадоволеното желание. В очите му още тлееше жарава. Изчервена, Меридит припряно опитваше да закопчае и пооправи роклята си. И едва тогава той разбра колко интимна е била прегръдката. Страстта го бе завладяла и го лишила от разсъдък. Беше уплашил и нея, и себе си. За първи път му се случваше да загуби контрол над действията си. Би е твърде неопитен, както разбра по-късно. Нещата се промениха, след като се ожени за Нина. Но за първи път вкуси от чувствената наслада през онзи ден, с Меридит. Не каза нищо - бе твърде потресен. Благославяше внезапното появяване на вуйчо си. По-късно му стана ясно, че той се е досетил за случилото се в конюшнята и е променил завещанието си, преследвайки определена цел. Смятал е, че любимата кръщелница и племенникът му са идеална двойка. А на Блейк и през ум не му минаваше. Беше толкова замаян от меките устни на Меридит, че несъзнателно понечи да тръгне след нея, когато тя промълви някакво извинение и побягна в дъжда пред слисания поглед на вуйчо му.
След няколко дни старецът почина внезапно от сърдечен удар. Блейк бе съкрушен. Връхлетя го отчайващо чувство на самота. Меридит и родителите й бяха наблизо, но той почти ги забрави, завладян от Нина, която не се отделяше от него, нежна и състрадателна. После дойде денят за прочитане на завещанието. Блейк беше сгоден за Нина, но все още не можеше да се пребори с обърканите чувства, които Меридит събуждаше у него. Завещанието бе отворено и така научи, че вуйчо Дан оставя двайсет процента от недвижимите си имоти на Меридит. Единственият начин Блейк да ги получи бе да се ожени за нея. Според завещанието той наследяваше четирийсет и девет процента, а всичките му останали
роднини трябваше да си разделят останалите трийсет и един. Нина се бе изсмяла на Меридит. Той още помнеше неописуемото пренебрежение, с което я бе изгледала. Един от братовчедите му дори заяви, че е готов да застане в съда на негова страна, ако реши да обжалва завещанието срещу Меридит. Но Блейк постъпи много по-лошо. Опитът на вуйчо му да направлява живота му, както и подхилкването на надменните му роднини, преляха чашата.
- Да се оженя за нея? - каза бавно, след като завещанието беше прочетено. В последвалата гробна тишина той стана от стола и се изправи срещу Меридит. - Боже мой! Да се оженя за това бледо, невзрачно подобие на жена? По-скоро съм готов да се лиша от имота, парите и левия си крак, отколкото да се оженя за нея! - Доближи я съвсем и със злорадство забеляза как тя пребледня от унизителните думи, изречени пред всички присъстващи. - Не, Меридит! Не позна! - продължи жлъчно. - Взимай си дела и върви с него по дяволите! Не те искам!
Очакваше тя да се разплаче и да избяга. Ала се бе излъгал. Смъртно бледа и разтреперана, тя сведе очи, обърна се и напусна стаята с поразително достойнство.
По-късно го беше срам Да си спомня непреклонната й гордост и собственото си необуздано избухване. Братовчедът, предложил съдействието си, го изгледа мрачно и излезе без дума повече, оставяйки го с Нина и другите роднини, които впоследствие заведоха дело за наследството. А Нина се усмихваше, притиснала се към него и го омайваше с нежност. Защото бе сигурна, че той все някак ще си върне дела. Посъветва го да говори с адвоката си и Блейк я послуша. Но както се изясни, единственият начин да си получи дела обратно, бе женитбата му с Меридит или нарушаване на завещанието. И едното, и другото бяха еднакво невъзможни. Гневът му още не се беше уталожил, когато видя, че Меридит излиза през задния вход. Явно се бе сбогувала в кухнята с госпожа Джексън. Беше бледа, но учудващо спокойна. Вървеше съсредоточено, без да спира. Той я догони в сенчестия заден двор на къщата. Застана пред нея и й препречи пътя.
- Не искам никакъв дял! - тихо рече тя, без да го поглежда. - И никога не съм искала! Ако знаех за намеренията на вуйчо ти, щях да предотвратя вписването ми в завещанието.
- Нима? - подхвърли той ехидно. - Нали така ти се предоставя шанс да се ожениш за богаташ? Семейството ти е бедно.
- Има и по-лоши неща от бедността - отвърна тя. - А хората, които се женят заради пари, си получават заслуженото. Както ще разбереш някой ден...
- Какво искаш да кажеш? - той грубо я хвана за раменете.
- Искам да кажа, че Нина желае богатството ти, а не теб самия - отвърна Меридит с тъжна усмивка
- Нина ме обича!
- Не.
- А теб какво те засяга? - изръмжа той. - Последните два месеца не можех да се обърна, без да налетя на теб! Ти винаги си тук! Да не би да си решила, че една целувка не ти стига и си закопняла за още? - Всъщност бе точно обратното. Той я желаеше така неистово, че зад гнева прикриваше отчаяната си влудяваща страст. Проклинайки живота и обстоятелствата, той я сграбчи, без да обръща внимание на слабата й съпротива. - Пази, Боже, да се отидеш без нищо! - изхриптя и грубо впи устни в нейните. Обвини я, че го преследва, че се домогва до парите на вуйчо му. После си тръгна и я остави обляна в сълзи.
Блейк затвори очи. Мразеше спомена, своята жестокост. Тогава беше друг човек. Дразнеше се от факта, че Меридит го вълнува. Покрай Нина и въображаемите си чувства към нея той успя да изхвърли от ума си нарастващото влечение към Меридит. Нина го обичаше, а Меридит просто искаше богатството му. Поне така мислеше тогава. Сега вече знаеше истината, но бе твърде късно. Онези няколко интимни минути в конюшнята през далечния пролетен следобед бяха най-сладкото и най-тъжно нещо в живота му. След прочитането на завещанието той се държа жестоко, защото се почувства предаден и от вуйчо си, и от нея. Но не само заради това. Желаеше Меридит, а бе дал дума на Нина, че ще се оженят и честта му налагаше да я сдържи. Прогони Меридит, принуди я да избяга и така отстрани изкушението от пътя си. Дълбоко в себе си усещаше, че няма да й устои.
Беше поразен, че загуби контрол над себе си именно с Меридит. С Нина никога не му се беше случвало, макар да изпитваше топли чувства към нея, породени най-вече от демонстративното й обожание и закачливо кокетство. Но Меридит разгаряше у него огнена страст. Последният път, когато я видя, той разярено се нахвърли върху нея с обвинението, че нарочно го съблазнява, ходейки по петите му като влюбено кученце, че го преследва, че му е дошла до гуша. Да, тя избяга, но не спря да го преследва. Цели пет години.
Седмица след като си беше заминала адвокатът му донесе нотариално заверен документ за наследството без иск от нейна страна за полагащия й се дял. Нина беше безкрайно доволна и го отведе направо пред олтара. Погълнат от угризения на съвестта за постъпката си към Меридит, той не се възпротиви, макар пет пари да не даваше за Нина. Любеше се с нея, но вместо да изпита удоволствие, чувстваше все по-голяма празнота. В леглото тя му се усмихваше обичливо. Усмихваше се! До деня, в който започнаха съдебните битки, поведени от роднините м, и тя започна да недоволства и да го упреква, че никога няма да се отърве от тях. И така, Нина го напусна, разведе се с него, а той имаше на разположение пет години да проклина глупостта си.
Държанието на Меридит в магазина не го изненада. Даваше си сметка каква жестока обида й бе нанесъл. Вероятно така и не бе имала любовник след това. Защото незарастващи белези бяха наранили душата й. Заради тях се чувстваше още по-виновен. Едва ли съществува някаква възможност да се сближат дотолкова, та да й признае истината за случилото се, дори ако гордостта му позволи. Във всеки случай тя ясно
показа отношението си. Доброволно не би прекрачила прага на къщата му. Блейк тежко въздъхна. Невероятно, мислеше той, как човек може да се превърне в най-злия враг на самия себе си. Обръщайки се назад, виждаше, че вуйчо му е бил прав. Ако се беше оженил за Меридит, нейната любов щеше с времето да го накара да й отвърне с взаимност. Твърде късно го разбра.
В дома на Боби и Бес Меридит разсеяно гледаше някакъв филм, но мисълта й бе прикована върху неочаквания сблъсък с Блейк, Сърцето й се сви като видя познатата гарвановочерна коса, присвитите зелени очи и самонадеяната присмехулна усмивка. През изминалите години тя се насилваше да ходи на срещи, да излиза с други мъже, но нищо не се получаваше. Не позволяваше на никой мъж да стигне по-далеч от една целувка, и дори целувките бяха мъчителни и неприятни след тези на Блейк. Част от съществото й се боеше от него заради нанесеното оскърбление, но другата част тръпнеше от спомена за първата им близост в конюшнята. За сладкото, бавно надигащо се желание, което избухна помежду им като лятна светкавица. А страстната му целувка бе причината никой друг мъж да не я развълнува. Най-голямата изненада бе дъщерята на Блейк. Меридит не знаеше за детето. Както разбра от Елиза, никой не е знаел. Сара Джейн бе игра на съдбата. Меридит се питаше дали Блейк е обичал Нина. Ако е тъй, Сара ще му бъде утеха. Но когато той каза, че Нина. е мъртва, лицето му не трепна, а в очите му нямаше и намек за скръб. Не личеше да е опечален. Странно наистина, защото тогава бе толкова непреклонен в решението си да се ожени за нея, толкова сигурен, че тя го обича.
Меридит стана и закрачи неспокойно из голямата гостна. Спря пред широкия, стигащ до пода, прозорец и се загледа навън. Няколкостотин метра по-нататък, на възвишението, беше къщата на Блейк. Въздъхна при спомена за щастливото време, прекарано там, преди случката със завещанието. Блейк винаги се бе държал неприязнено към нея, ала онзи ден в конюшнята бе изпълнен с вълшебна омая. Бе й вдъхнал надежда, че той я обича и не може.да живее без нея, че ще остави Нина. Мечти! Тя се изсмя с непонятен за самата нея цинизъм. Ще дойде ден, когато Блейк Донован ще изпита нещо повече от неприязън към нея. Днес той не се държа враждебно, но беше на границата да го стори. Сара я хареса й ще е трудно да избягва детето, без да го огорчи. Меридит усещаше, че животът на малката не е бил щастлив. Не се държеше като разглезено дете, а при баща си и госпожа Джексън е само от ден-два. Недоумяваше защо, но не посмя да го попита. Сара й напомни за собственото й бедно детство. Без братя и сестри, с родители, които работеха от ранни зори и изкарваха прехраната си с пот на челото. Единствената й приятелка беше Бес, която живееше по-зле и от нея. Двете се сдружиха като деца, но пораснаха и останаха близки. Тъй че, когато Бес я покани да им погостува няколко седмици, тя охотно прие. Почивката бе добре дошла. Съзнателно не беше мислила за присъствието на Блейк в Джекс Корнър. Всъщност надяваше се да не го срещне. Много глупаво от нейна страна.
Кинг и Елиза, Бес и Боби, всички го познават. С Кинг са добри приятели. Питаше се дали не смее да признае и на самата себе си, че копнее да го види отново? Да провери доколко са били основателни страховете й или пък са били само израз на несподелената й любов? Искаше да разбере дали при вида му отново ще почувства как краката й се подкосяват, а сърцето й спира да бие. Е, сега вече знаеше. Точно така и стана. И ако у нея съществуваше някакъв инстинкт за самосъхранение, трябваше да се държи далеч от него. Не биваше да рискува повторно да завладее сърцето й. Един път бе достатъчно. Предостатъчно. Просто ще го отбягва, каза си, и всичко ще е наред.
Но надеждата й да не го види повече се оказа напразна, защото Сара Джейн хареса Меридит и реши да накара баща си да я заведе на споменатото от Елиза празненство.
Блейк слушаше молбите й със смесени чувства. Дъщеря му бе започнала да посвиква, макар да бе все така опърничава. Госпожа Джексън се справяше доста добре, но изчезваше в момента, в който Блейк се прибереше от работа, оставяйки го той да разговаря с малката си нацупена щерка. Блейк разбираше, че ситуацията изисква женски подход, но госпожа Джексън не беше нужната жена. Сара хареса Меридит, а му се стори, че и на Меридит й допадна детето. Ако успее да я придума да се сприятели с малката, щеше да му бъде по-лесно. В противен случай не бе сигурен за развоя на отношенията между тримата. След като видя как Меридит все още се страхува от него, колко болезнено е за нея миналото, той не искаше да отваря старите рани и да ги посипва със сол. Но Сара непрекъснато настояваше да я заведе на гости, не го оставяше на мира и той недоумяваше как да постъпи.
- Обади се на Лиза! - Сара решително вирна към него нацупените си устнички. - Тя ми обеща да си играя с нейното момиченце. Искам да видя също и Меридит! Тя ме обича! - Изгледа го настойчиво и очите й така заприличаха на неговите. - Ти не ме обичаш!
- Вече ти обясних - каза той с пресилено търпение, седнал върху ръба на бюрото. - С теб още не сме се опознали.
- Ти въобще не си стоиш вкъщи - въздъхна тя. - А госпожа Джексън също не ме обича.
- Тя не е свикнала с деца, Сара. Аз също. Виж какво, дребосъче. Ще се опитам да прекарвам повече време с теб. Но трябва да проумееш, че имам и работа. От мен зависят много хора.
- Хайде да се обадиш на Лиза - не преставаше тя. - Моля те! - добави.
Без да усети, той вече вдигаше телефона. Сара беше намерила начин да му влиза под кожата. Започваше да свиква с нейния глас, с шума от топуркащите й сутрин крачета, със звуците на мултфилми и детски предавания, разнасящи се от всекидневната. Може би с течение на времето двамата щяха да свикнат един с друг.
Блейк говори с Елиза и тя с удоволствие прие да изпълни молбата на Сара. Обеща да уреди посещението за следващия ден, тъй като беше събота и Блейк можеше да заведе детето у Бес. Но първо искаше да й
позвъни и да я предупреди, за да е сигурна, че няма други планове за деня.
Двамата седяха и чакаха да им се обади, след разговора си с Бес. Блейк се чудеше как ли ще се почувства Меридит, но явно тя нямаше нищо против, защото Елиза звънна след пет минути и каза, че Бес ще ги очаква към шест часа и кани Сара да прекара у тях целия следобед.
- Цял следобед? - възкликна Сара с грейнало лице. - Може ли да остана там целия следобед?
- Ще видим - отвърна уклончиво Блейк. - защо не отидеш да си поиграеш?
- Нямам играчки - вдигна рамене Сара. - Имах мече , но то се загуби. Татко Бред не ми даде да го потърся, преди да ме доведат тук.
- Не го наричай повече така! - рече сърдито Блейк и очите му се присвиха. - Той не ти е баща! Аз съм ти баща!
Сара се ококори, а той се почувства неудобно.
- Може ли да викам на теб „татко"? - попита.
- Както искаш - отговори равнодушно, но бе необикновено развълнуван и дори очите му се насълзиха.
- Добре! - Тя отиде в кухнята да провери има ли още сладки.
Блейк се навъси. Мислеше за играчките. Едно дете на четири години сигурно би трябвало да има играчки. Ще попита Елиза. Тя положително знае с какво си играят малките момиченца.
На сутринта Сара се появи в трапезарията с новата си плисирана рокля. Блейк прехапа устни, за да не избухне в смях. Беше я облякла обратно и не бе успяла да я закопчее. На краката си имаше дантелени чорапки, ала единият бе жълт, а другият - розов. Като се прибави и несресаната и коса, приличаше на Пипи Дългото чорапче.
- Ела тук, дребосъче, и дай да ти облека роклята както трябва - повика я той
Сара го изгледа враждебно.
- Тя си е както трябва - отвърна троснато.
- Не е! И не се карай с мен, детенце! - Той се изправи. - Виж колко съм по-голям от теб.
- Аз пък няма да те слушам!
- Ще ме слушаш и още как! Иначе...
- Какво иначе? - попита го предизвикателно.
- Иначе ще си останеш днес вкъщи!
Тя се нацупи и сведе глава. Той й помогна да се преоблече, проклинайки копчетата, които се оказаха непосилна задача за големите му пръсти. Най-сетне се справи с тях и се качиха в стаята й да потърсят еднакви чорапи. След това я среса, докато косата й стана мека и лъскава. Когато беше готова, тя се извърна към него и го погледна безпомощно.
- Никога не съм играла с деца. Мама казваше, че я нервират.
Той не отвърна, но много добре си представи как е реагирала Нина при появата на някое дете.
- Ще мога ли да живея тук? - попита неочаквано Сара и в очите й се прокрадна искрен страх. - Няма ли да ме изгониш?
Той преглътна, за да сподави едно доста солено проклятие.
- Не, няма да те изгоня - рече твърдо. - Ти си моя дъщеря.
- Ти не ме искаше, когато бях бебе - обвини го тя.
Той седна и й заговори много сериозно, като на възрастен.
- Аз не знаех за теб. Нямах представа, че имам малко момиченце. Сега вече зная. Ти си Донован и твоето място е тук! При мен!
- Завинаги ли ще мога да живея тук?
- Поне докато пораснеш - увери я той. - Не се каниш да заплачеш, нали? - попита, защото очичките й заблестяха.
Това свърши работа. Тя го погледна и гордо вирна брадичка.
- Аз никога не плача! Аз съм смела!
- Предполагам, че ти се е налагало да бъдеш - промърмори той мрачно и стана. - Е, хайде, ако ще ходим, да тръгваме! И да се държиш добре. Ще кажа на Бес да те нашляпа, ако не слушаш.
- Меридит няма да й даде да ме бие - рече Сара. - Тя ми е приятелка. Ти имаш ли приятели?
- Един двама - отговори, хвана я за ръка и я поведе.
- Те идват ли да играят с теб? - попита го сериозно Сара. - Може ли и с мен да си играят?
Блейк го напуши смях, като си представи как Кит Ропър седи с кръстосани крака върху килима в гостната и облича дрешки на куклата.
- Не ми се вярва - отвърна. - Те са възрастни.
- О, вярно! Възрастните са много големи, за да си играят. Аз не искам да порасна! Искам да си имам кукла!
- Каква кукла?
- Хубава, с дълга златна коса и красиви дрехи. Ще мога да си говоря с нея. И плюшено мече - допълни тъжно. - Искам едно мече, същото като господин Дружко. Мъчно ми е за господин Дружко... Той спеше с мен. Когато съм самичка, ме е страх от тъмното.
- Да, зная - измърмори Блейк. Всяка вечер трябваше да помага на госпожа Джексън при слагането на Сара в леглото и след това да прогонва чудовищата, преди тя да заспи.
- В стаята ми живеят много чудовища - осведоми го. тя. - Всяка нощ ще идваш да ги убиваш, нали?
- Досега вече съм се справил с няколко.
- Ти си много голям! - разгледаше го тя внимателно с широко отворени очи. - Сигурно тежиш милион кила!
- Не съвсем.
- Аз съм висока три метра - повдигна се Сара и започна да ходи на пръсти.
Казаха довиждане на госпожа Джексън и излязоха. Струваше му се съвсем естествено да я държи за ръката и да се усмихва на бърборенето й. Имаше някаква магия в децата, дори в това трудно човече. Питаше се дали чувството за сигурност ще я поукроти. Едва ли. Радваше се, че тя
притежава непреклонен дух и вътрешна сила, защото щяха й да потрябват, докато свикне да живее при него.
Къщата на Бес и Боби беше изящна тухлена постройка с раздвижена архитектура. Малко залесено пространство я отделяше от имението на Блейк. На дългата алея за коли вече стояха сивият линкълн на Елиза, червеното порше на Меридит и синият мерцедес, който караше Бес. Блейк паркира зад тях и помогна на Сара да слезе. Развълнувана и възбудена, тя мигом се озова пред вратата. Отвори им малко русо момиченце, почти на нейната възраст, и срамежливо поздрави.
- Сара, това е Даниел - появи се .усмихната Елиза. - С нетърпение те очакваше да се запознаете. Здравей, Блейк! Хайде, влизайте.
Децата се запътиха към гостната с донесената от Даниел голяма кутия, пълна с играчки. Блейк свали широкополата си шапка. Той и Елиза се задържаха във вестибюла. Очите на Сара светеха като коледна елха и тя радостно възкликваше при вида на всяка от играчките на Даниел. Седнала на пода, ги вземаше една по една, разглеждаше ги от всички страни и уверяваше Даниел колко са красиви.
- Тя няма никакви играчки - мрачно обясни Блейк. - Понякога изглежда толкова зряла. Често не я разбирам.
- Да си родител изисква време - прекъсна го Елиза. - Не очаквай всичко да разбереш и научиш изведнъж.
- Не смятам, че изобщо съм научил нещо досега - призна той. Беше свъсил вежди и наблюдаваше дъщеря си. - Мислех, че тя ще изблъска Даниел и ще й грабне играчките. Не е от децата, с които лесно може да се справи човек.
- Тя е наплашена - рече Елиза. - Но е добро дете. Виждаш как хубаво си играе и не създава неприятности.
- Засега - измърмори Блейк, очаквайки всеки момент дъщеря му да направи някоя беля. Изведнъж сърцето му се преобърна. По коридора се зададе Меридит. За миг тя се поколеба, после се приближи.
- Бес прави кафе - каза спокойно.
Беше облечена с бледозелена рокля, ясно очертаваща стегнатия й бюст. Косата й, свободно разпусната, се виеше на вълни по раменете. Изглеждаше необикновено млада и невинна и спомените отново завладяха Блейк.
- Ще останеш ли за кафето? - попита го Елиза.
- Да - съгласи се той. Не откъсваше поглед от Меридит.
Тя отмести очи и се запъти към гостната. Чувстваше се твърде неуверена и се боеше, че той ще забележи колко лесно може да я смути и обърка.
- Меридит! - Сара скочи сияеща, и се втурна в отворените й обятия. Меридит я вдигна и топло я прегърна. - О, Меридит! Татко ме доведе при Дани и ще ми купи нов господин Дружко. И казва, че ще имам кукла! Той е най-добрият татко на света!
Блейк се вцепени, сякаш някой му бе пъхнал лед във врата. Беше вперил озадачен поглед в детето. Току-що за първи път го нарече
„татко" и нещо в него се преобърна. Изпълни го с особена топлина. Накара го да се почувства необходим и сякаш прогони самотата му.
- Чудесно, миличко - рече Меридит. Пусна малката долу и клекна до нея. Усмихваше се и приглаждаше назад непокорната й коса. - Новата ти рокличка е много хубава.
- Да, наистина! - обади се и Даниел. Самата тя беше облечена като за игра, в поразмъкнати панталони и блузка, но не се подиграваше на Сара. Беше кротко и добродушно дете.
- Бях я облякла наопаки, но татко ми я оправи - обясняваше Сара на Меридит. - Ще останеш ли с нас? Може да си поиграем на кукли.
- Бих искала... - започна Меридит притеснено, защото Блейк не преставаше да я гледа. Безумно й се щеше да си тръгне, да избяга от него. - Но трябва да отида до библиотеката и да потърся една книга.
- Мислех, че днес е почивен ден. Бес тъкмо влизаше с кафето и бе чула последните й думи. - Нали си тук да си починеш, а не да работиш?
- Зная - усмихна се Меридит. - Но не се чувствам спокойна, ако бездействам. Няма да се бавя.
- Мога да те закарам - предложи Блейк.
Тя пребледня и понечи да откаже, но Елиза и Бес се намесиха да я придумват, докато стана невъзможно да отхвърли предложението му. Идеше й да заплаче. Сама с Блейк в колата му? За какво ще си говорят? Какво биха могли да си кажат, без да започнат пак някоя ужасна разправия? Миналото бе оставило твърде дълбоки следи в душата й. Не искаше да рискува да чуе нови оскърбления. Ала ето, че допусна той да се разпорежда с нея. Вече беше невъзможно да се откаже от съвместното им пътуване до града. Какво ще правиш сега, Меридит, запита се тя.
Коментари: 0 Разглеждани: 94 Група: Романи
Обикновено Блейк и госпожа Джексън вечеряха почти, без да разговарят. Но старият навик бе нарушен. Сара Джейн беше самоходна енциклопедия от въпроси. Отговорът на един водеше към друго „защо" и така нататък, докато на Блейк вече му идеше да се скрие под масата. А само споменаването, че е време за лягане, предизвика изблик на гневен плач. Госпожа Джексън я придумваше да бъде послушна, но Сара Джейн само заплака още по-гръмогласно. Блейк се намеси, взе я на ръце и я понесе към нейната стая. Икономката й помогна да се съблече и да си легне, а той чакаше нетърпеливо край леглото, за да й пожелае лека нощ,
- Ти не ме обичаш! - обвини го Сара.
Непокорството й го ядосваше, но тя бе гордо дете и той не искаше да сломява духа й.
- Не съм те опознал още - отговори й. - А също и ти мен. Хората не се сприятеляват лесно. Нужно е време, дребосъче.
Завита с дебелото одеяло почти до брадичката, Сара сякаш обмисляше думите му.
- Ти не мразиш малките деца, нали? - попита накрая.
- Не, не мразя децата - отвърна той. - Просто не съм свикнал с тях. Дълго време съм живял сам.
- Ти обичаше ли мама?
На този въпрос му бе по-трудно да отговори. Блейк сви рамене.
- Тя беше хубава. Ожених се за нея.
- Тя не ме обичаше - довери му Сара. - Наистина ли може да остана тук? И не трябва да се връщам при татко Бред?
- Не, няма да се връщаш. Ще трябва да променим някои неща, Сара, но ще свикнем един с друг.
- Аз се страхувам от тъмното - призна тя.
- Ще оставим нощната лампа да свети.
- Ами ако дойде някое чудовище?
- Ще го убия, разбира се - увери я той с усмивка.
Тя се размърда под завивките.
- Ти не се ли страхуваш от чудовища?
- Никак.
- Добре! - За първи път Сара се усмихна, после се втренчи в него. - Тук имаш белег - посочи дясната му буза.
- Да. - Той несъзнателно докосна страната си. Не обичаше да си спомня как се бе сдобил с него. - Лека нощ, дребосъче!
Не предложи да й прочете приказка или да й разкаже нещо. Всъщност нямаше представа какво би искало да чуе едно дете. Не й оправи завивката, нито я целуна. Щеше да се почувства неловко. А и Сара не поиска нито приказка, нито целувка. Вероятно не бе свикнала да получава нежност. Държеше се като дете, на което не са обръщали много внимание.
Той се върна долу в кабинета. Искаше да приключи работата за деня, която бе оставил при пристигането на Сара. Утре госпожа Джексън ще поеме детето в свои ръце. Той не може да пропусне заседанието на Управителния съвет. Дори заради дъщеря си.
Джекс Корнър беше средно по големина градче в щата Оклахома. Кантората на Блейк се намираше в един от модерните новозастроени райони. На следващия ден, тъкмо когато Управителният съвет привършваше обсъжданията по повод финансирането на предстоящ проект, смутена и разтревожена в залата влезе секретарката на Блейк.
- Господин Донован, обажда се вашата икономка. Ще говорите ли е нея?
- Казах ви да не ни прекъсвате, освен ако не е нещо спешно, Дейзи - рязко се обърна той към младата жена.
- Ако обичате, господине... - настоя тя притеснено. Той стана, извини се и връхлетя гневно в приемната. Грабна слушалката и намръщено изгледа Дейзи.
- Казвай, Ейми, какво има? - попита кратко.
- Напускам.
- О, Боже мой! Не сега! Почакай поне докато започне да ходи на срещи!
- Не мога да чакам толкова дълго! И още днес искам да си уредим сметките! - тросна се госпожа Джексън.
- Защо?
- Чувате ли? - Беше отдалечила слушалката. Той чуваше. Сара Джейн пищеше с всичка сила.
- Къде сте? - попита с. ледено спокойствие.
- В града. В магазина на Мег Доналдсън. Писъците продължават вече десет минути. Само защото не искам да й купя роклята, която тя си е избрала. Не мога да я накарам да спре.
- Ами, напляскайте я по дупето - предложи Блейк.
- Да я бия пред хората? - Гласът на икономката звучеше така, сякаш я караше да върже детето за препускащ кон. - Няма да стане!
- Добре, идвам! - Блейк затвори телефона. - Кажете на Управителния съвет да продължи без мен! - нареди кратко на Дейзи и грабна шапката си от закачалката. - Трябва да уредя един въпрос.
- Кога ще се върнете, господине? - попита секретарката.
- Бог знае кога! - Той тръшна вратата след себе си, мислено проклинайки бащинството и чувствителните икономки.
След десет минути пристигна. За късмет пред магазинчето имаше свободно място, където успя да провре мерцедеса. Паркира до червено порше със свален гюрук. Спря за миг да му се полюбува, като се чудеше кой ли е собственикът.
- О, слава Богу! - Госпожа Джексън почти връхлетя върху него при влизането му в магазина. - Накарайте я да млъкне!
Сара лежеше на пода със зачервено лице, риташе и пищеше. Косата й бе мокра от пот, а старата рокля цялата измачкана. Вдигна поглед към Блейк и писъците секнаха.
- Тя не иска да ми купи роклята с плисетата - оплака се нацупено детето.
- Защо? - порази той с въпроса си госпожа Джексън. Думите му се изплъзнаха, преди да се замисли. Зад тезгяха Мег Доналдсън едва прикри в шепа усмивката си.
Госпожа Джексън изглеждаше като нападната в гръб. Тя леко се изкашля.
- Защото е скъпа.
- Аз съм богат - напомни той.
- Да, но роклята не е подходяща за игра на двора. Тя има нужда от джинси, бельо и палтенце.
- Имам нужда от рокля, с която да ходя на забави! - изхълца Сара. - Никога не съм ходила на забави! Искам да имам приятели!
Блейк я изправи, после клекна пред нея.
- Не обичам сърдитковците - каза й. - Следващия път госпожа Джексън ще те напляска пред хората - добави той.
Икономката се изчерви като домат, а Мег Доналдсън се наведе под тезгяха уж търсеше нещо и избухна в смях. Докато госпожа Джексън се чудеше какво да отговори, в магазина влязоха две жени. Едната беше Елиза, съпругата на Кинг Ропър - приятел на Блейк.
- Блейк! - зарадва се Елиза. - Толкова отдавна не съм те виждала. Какво правите тук с госпожа Джексън? А това кой е? - Погледът й спря на детето.
- Дъщеря ми, Сара Джейн - отвърна Блейк. - Току-що имахме малка разправия.
- Да, струва ми се - отвърната
и се усмихна на детето, което толкова много приличаше на Блейк. - Очите ти са зачервени, Сара. Не трябва да плачеш.
- Искам плисираната рокля. Искам да отида на забава, където ще има други деца и ще мога да си играя с тях! Тук е скучно и те не ме обичат! - посочи тя Блейк и госпожа Джексън, после хвана Меридит за ръката. - Ела с мен. - Момиченцето се обърна към баща си и наперено поясни. - Аз я харесвам! Искам тя да ми измие лицето.
- Не възразяваш ли? - обърна се Блейк към Меридит за първи път, откакто бе влязла.
- Не, нямам нищо против. - Тя избегна погледа му, обърна се и остави Сара да я води.
- Променила се е... - повтори госпожа Джексън. - Едва я познах.
- Ами доста време мина. Сега е известна жена, не е детето, което ни напусна - съгласи се госпожа Доналдсън.
Блейк се отдръпна притеснено, но Близа веднага приближи. Преди години, когато го беше срещнала за първи път, тя малко се боеше от него, но вече го бе опознала по-добре. Той и Кинг бяха добри приятели и често си ходеха на гости.
- Откога е при теб Сара? - поинтересува се тя.
- От вчера - отвърна сухо той. - А ми се струва вече цял век! Предполагам, ще свикна с нея, но засега не върви по вода. Тя е трудно дете.
- Просто е наплашена и самотна - рече Елиза. - Ще ти бъде по-лесно, когато свикне и се поуспокои.
- Дотогава може да банкрутирам. Наложи се да напусна заседание на Управителния съвет, защото на Сара Джейн й се приискала плисирана рокля!
- Защо не й я купиш? А следващата седмица нека дойде на рождения ден на моята Даниел. За нея ще е добре да се запознае със свои връстници.
- Ще излапа цялата торта и ще събори къщата - изстена той.
- Едва ли. Тя е само едно малко момиченце.
- Което обърна наопаки дневната ми за по-малко от десет минути - оплака се Блейк.
- Моята Даниел се справя за пет - засмя се Елиза. - Нормално е, няма нищо страшно!
В този мит Сара и Меридит се зададоха от дъното на магазина.
- Виж какво ми подари Мери! - похвали се Саpa и му показа снежнобяла кърпичка. - За мен е! Има и дантела!
Блейк кимна, обърна се рязко и грабна роклята, предизвикала цялата олелия.
- Тя си е моя! Искам я! О, моля ти се! - промени Сара тактиката и вдигна към него умоляващ поглед.
- Ти как мислиш? - обърна се Блейк към госпожа Джексън.
- Мисля, че ако купите на Сара Джейн тази рокля, ще я облека на вас! - закани се възрастната жена.
- Наистина, не бива да отстъпвате на детските капризи - намеси се и госпожа Доналдсън. - Имам опит с децата. Отгледала съм четири.
- Ти започна тази история - обвини Блейк госпожа Джексън. - Първо, защо е трябвало да й казваш, че не може да има това проклето нещо?
- Обясних ви, че е твърде скъпа за всекидневна рокля.
- Тя ще има нужда от рокля за тържеството на Даниел - намеси се Елиза.
- Виж сега какви ги забърка! - изръмжа Блейк на госпожа Джексън.
- Никога повече няма да я водя на покупки! Оставете някой друг да се занимава с компанията ви и си я водете сам! - възропта тя.
- Не зная какво да мисля за жена, която не е способна да купи рокля на едно малко дете!
- Тя не е просто малко дете, а една Донован! И няма човек, който би се усъмнил, че не е ваша дъщеря! - отсече икономката.
Неочаквано и за себе си Блейк усети приятно вълнение. Сведе поглед към детето, за което твърдяха, че толкова прилича на него. Трябваше да се съгласи, че наистина притежава някои от най-хубавите му качества - упоритост и решителност. Да не говорим за добрия вкус.
- Ще получиш роклята, Сара - каза той и бе награден с такава възхитителна усмивка, че би продал и мерцедеса да й купи проклетата дреха, независимо от цената.
- О, благодаря ти! - възкликна щастливо Сара.
- Ще съжалявате - предупреди госпожа Джексън.
- Грешката е твоя! - рече Блейк.
- Казахте да я заведа в магазина, но не споменахте какво да й купя! - напомни му тя. - Аз се прибирам вкъщи.
- Ами, тръгвай! И да не прегориш обяда! - подвикна след нея.
- Не бих могла да прегоря сандвичите, дори да искам. А това ще е всичко, което ще получите днес!
- Ще те уволня!
- Слава Богу!
Блейк забеляза, че госпожа Доналдсън и Елиза едва сдържат смеха си. Подобен двубой между него и икономката не беше новост за тях. Изразът на Меридит бе по-неразгадаем. Тя не откъсваше поглед от Сара, а на Блейк му се искаше да прочете чувствата в очите й.
- Трябва да вървим - извърна се тя към Елиза. - Бес ще ме чака да я закарам до фризьорския салон.
- Добре, нека само да купя чорапи за Даниел и съм готова.
Така Меридит остана сама с Блейк и дъщеря му.
- Нали е хубава? - въздъхна доволно Сара и се завъртя с роклята. - Приличам на принцеса от приказките!
- Ще ти трябват също обувки и някои дрехи за игра - рече Блейк.
- Добре! - Тя изтича към рафтовете и ги заразглежда.
- Нормално ли е да се интересуват от дрехи на тази възраст? - обърна се Блейк към Меридит.
- Не зная - отвърна тя притеснено. Втренчените
в нея зелени очи й навяваха мъчителни спомени. - Отдавна не съм била сред деца. Аз... Трябва да тръгвам.
Той докосна ръката й. Изненада го, че тя не се отдръпна, само го изгледа с горящи от обида, болка и гняв очи.
- Значи не си забравила... - промълви той.
- Смяташ ли, че бих могла? - изсмя се тя нервно. - Ти си причината да не се появявам тук! И сега се колебаех дали да се върна, но ми омръзна да се крия!
Той не знаеше какво да отговори. Реакцията й го бе заварила неподготвен. Не очакваше такава неприязън. Търсеше по лицето й следи от чувства, които знаеше, че няма да открие.
- Променила си се... - каза тихо.
Очите й го пронизаха със студен блясък.
- О, да, промених се! Пораснах. Можеш да бъдеш спокоен! Вече няма да вървя по петите ти като кученце.
Думите й го нараниха, а тя точно това целеше. Винаги й беше натяквал, че го преследва, а след прочитането на завещанието направо й хвърли обвинението в лицето. Болезненото напомняне за миналото го отблъсна и ожесточи.
- И слава Богу! - рече с подигравателна усмивка. - Ще може ли да получа писмено уверение?
- Върви по дяволите! - прошепна тя.
Изречени от малката срамежлива Меридит, думите го сразиха. Дори не можа да й отвърне. В този момент се появи Сара с цял куп дрехи.
- Виж, нали са хубави! Може ли да ги взема всичките? - попита тя.
- Разбира се - отговори разсеяно Блейк.
Меридит се извърна с усмивка. За първи път бе излязла победител в двубоя с Блейк. Каква приятна изненада бе да открие, че вече не се страхува от него.
- Готова ли си да тръгваме? - попита тя приближилата се Елиза.
- Да, разбира се. Довиждане, Блейк!
- Не си отивай! - притича Сара и хвана Меридит за ръкава. - Нали си ми приятелка!
Откъде можеше да знае момиченцето колко болезнено бе за нея да прегръща детето на Блейк, детето, което можеше да бъде тяхно! Клекна пред Сара и хвана малката й ръчичка..
- Сега трябва да вървя. Но ще се видим пак, Сара. Съгласна ли си?
Сара помръкна.
- Ти си добра. Никой друг не ми се усмихва.
- Госпожа Джексън ще ти се усмихва довечера, обещавам ти - обади се Блейк.
- И ти не се усмихваш! - упрекна го Сара.
- Ще ми се набръчка лицето - оправда се той. - А сега събирай покупките и да се прибираме вкъщи.
- Добре - въздъхна тя и погледна Меридит. - Ще ми дойдеш ли на гости?
Меридит пребледня. Да стъпи пак в онази къща, където Блейк я оскърби и унизи? Пази, Боже!
- Ти ще дойдеш у нас на гости, Сара. При Даниел - обади се припряно Елиза и Меридит разбра, че приятелката й е научила цялата история от Кинг. Добре, че навреме се намеси.
- Коя е Дан... Даниел? - попита Сара.
- Моята дъщеричка. Тя е на четири години.
- И аз съм почти на четири - похвали се Сара. - Даниел знае ли стихотворения? Аз съм научила много. „Хъмпти Дъмпти стоеше на стената..."
- Ще се обадя на татко ти и той ще те доведе при Бес, където сега живее Меридит. Бес е моята снаха и ние с Даниел й ходим понякога на гости.
- Искам да си имам приятелка - съгласи се Сара. - Ще отидем ли? - обърна се към баща си.
Блейк не откъсваше очи от Меридит, която пристъпяше смутено.
- Разбира се, че ще отидем - отговори той само за да я ядоса.
Меридит се извърна. Сърцето й биеше до пръсване. Нямаше желание отново да влиза в двубой с Блейк.
- Довиждане, Мери! - викна Сара.
- Довиждане, Сара Джейн - пророни тя, без да поглежда към Блейк, и се усмихна насила.
Той също се сбогува. Почувства силна болка, задето Меридит дори не го погледна. Наблюдаваше я как сяда зад волана на червеното порше. Скъпата кола не бе в неин стил, но тя вече не беше предишното момиче. Той присви очи. Чудеше се дали все още е така невинна, или вече е познала любовта. При тази мисъл лицето му се вкамени. Никой преди него, не беше я докосвал. Но той се показа груб и я изплаши. Не беше умишлено. Вкусът на кожата й, ароматът на косата й, усещането, когато я докосна, го бяха зашеметили. А и той самият бе неопитен по онова време. Нина беше първата жена в живота му. Но единствената истинска близост, макар и целомъдрена, изпита с Меридит. Дори след всичките тези години той чувстваше устните й, усещаше сладостта им. Виждаше нежната гладка кожа на гърдите й, когато бе разкопчал роклята. Тихо изстена. Да, точно тогава бе престанал да се владее. Тя едва ли е подозирала колко е неопитен. Блейк я желаеше до лудост. Но срамежлива, млада и невинна, тя се изплаши от буйната му страст...
Блейк се върна към действителността с потъмнели, от спомена очи. Толкова далечен изглеждаше денят, в който дъждът го свари в конюшнята, а Меридит влезе да търси вуйчо му...
Коментари: 0 Разглеждани: 99 Група: Романи
Блейк Донован не разбра кое го порази повече - сериозното тъмнокосо момиченце пред вратата или новината, че детето е негова дъщеря от бившата му съпруга. Той сви юмруци и светлозелените му очи заплашително потъмняха. След целия днешен ад, сега и това! Втренчи се в адвоката пълномощник, който току-що му бе съобщил вестта. Все още не можеше да повярва на ушите си. Прокара пръсти през необикновено черната си коса и сведе поглед към детето. Негова дъщеря?! Намръщи се и големият белег, разсичащ бузата му, изпъкна още повече върху бронзовия тен на изпитото му лице.
- Не го харесвам! - обади се за първи път детето, без да сваля очи от Блейк. Издаде напред долната си устничка, направи крачка към адвоката и се притисна до него. Зелените очи на малката веднага привличаха погледа, както и високите скули, същите като на Блейк.
- Чакай, чакай... - Високият мъж се изкашля и намести очилата си. - Не трябва да се държиш невъзпитано, Сара.
- Моята съпруга - студено се намеси Блейк - ме напусна преди пет години заради някакъв бензинджия от Луизиана. Нито съм я виждал, нито съм я чувал оттогава.
- Може ли да влезем, господин Донован?
- Живяхме заедно само месец. - Той се престори, че не е чул молбата. - Докато тя разбра, че съм затънал до гуша в съдебни спорове. Бързо преживя неосъществените си амбиции и избяга с новия си любовник. - Донован се усмихна накриво. - Не очакваше, че ще спечеля. Но аз спечелих!
Адвокатът хвърли поглед към изящната колонада на входния портал и добре поддържания парк, към мерцедеса на широката чакълена алея. Беше чувал за богатството на Блейк Донован и за делата, които бе водил с многобройните алчни роднини, след смъртта на вуйчо си.
- Проблемът е, че бившата ви жена загина при самолетна катастрофа в началото на месеца. - Адвокатът загрижено погледна момиченцето. - Разбираемо е, че вторият й съпруг, с когото не бяха в добри отношения, не желае да поеме отговорността за детето. Сара няма никой друг - добави той с въздишка. - Родителите на съпругата ви са били доста възрастни, когато се е родила единствената им дъщеря. Цялото семейство са покойници. А Сара е ваше дете.
Блейк гневно сведе поглед към момиченцето. Не бе запазил дори снимка на Нина, за да не му напомня какъв глупак е бил. А сега му водят нейното дете и очакват да го приеме!
- В живота ми няма място за деца! - каза рязко. - Може да бъде настанена в някой интернат, предполагам...
И тогава момиченцето започна да плаче. Беззвучно. С огромни сълзи, които се затъркаляха по румените бузки. Бликнали от гняв, в
следващия миг те се лееха от сърцераздирателна скръб. Впечатлението беше още по-мъчително заради безмълвието на малката и стоическия израз на лицето й, сякаш плачът я бе унизил в очите на врага.
Изведнъж Блейк изпита състрадание към детето. Собствената му майка бе починала скоро след неговото раждане и според вуйчо му, не била твърде почтена жена. Брат й го бе прибрал и осиновил, така че Блейк знаеше твърде малко за жената, която му бе дала живот. И той като Сара се чувстваше ненужен и нежелан от никого. Нямаше представа кой е баща му. Ако не беше заможният му вуйчо, нямаше да има дори име. Липсата на обич и сигурност в ранните му години го бяха направили суров и необщителен. Същата съдба очакваше и Сара, ако й откажеше подкрепа и бащина закрила.
Той сведе поглед към момиченцето, главата му гъмжеше от въпроси, а плачът го дразнеше. Но хлапето се оказа с характер. Без да сваля очи от него, то рязко изтри сълзите с малката си пухкава ръчичка. Блейк предизвикателно изгледа пълномощника. Няма да се.остави да го преметнат.
- Как мога да съм сигурен, че наистина е мое дете?
- Кръвната й група съвпада с вашата - отговори адвокатът. - Вторият съпруг на бившата ви жена има съвсем различна кръвна група. Както ви е известно, тестът удостоверява със сигурност само кой не може да бъде бащата. Той не е.
Блейк понечи да отбележи, че би могъл да бъде всеки друг, но си спомни, че Нина се бе омъжила за него заради богатството, което му предстоеше да наследи. Даде си сметка, че тя бе твърде хитра, за да рискува да го загуби, отдавайки се на случайни връзки. После бе разбрала, че борбата за наследството ще бъде дълга и упорита и бе избягала с новия си любовник, но не е искала той да узнае, че е бременна.
- Защо не ми е казала? - попита студено Блейк.
- Оставила е вторият й съпруг да мисли, че детето е негово - спокойно отвърна адвокатът, Така и беше, докато тя почина. Тогава бе намерен актът за раждане на Сара и се разбра, че детето е ваше. Нина очевидно е решила, че дъщеря й има право да носи името на истинския си баща: Както подразбрах, вторият й брак не потръгнал още от самото начало. - Той разсеяно погали детето по тъмнокосата главица. - Ако желаете, ще ви представя всички факти.
- Естествено! - Блейк кимна към момиченцето. - Как й беше името? Сара?
- Точно така. Сара Джейн.
- Влезте - покани ги Блейк. - Госпожа Джексън би могла да се грижи за храната й, но ще трябва да наема и бавачка.
Някак неусетно и изведнъж той реши да задържи детето. Винаги беше взимал бързи решения. За да се противопостави на опитите на вуйчо си да го свърже с Меридит Калхоун, Блейк набързо се ожени за Нина, Последният отчаян опит на вуйчо му се изразяваше в прехвърлянето на двайсет процента от състоянието на името на Меридит. Но за съжаление постъпката му имаше обратен ефект. Блейк се подигра на Меридит пред цялата фамилия, събрала се за прочитане на завещанието. Покровителствено прегърнал усмихващата се Нина, той заяви пред всички, че по-скоро би се лишил от наследството и от единия си крак, отколкото да се ожени за безлична и непривлекателна жена като Меридит. Той ще сключи брак с Нина, а Меридит може да си вземе двайсетте процента и да прави с тях каквото иска. При спомена за жестоките думи, с които искаше да срази Меридит, сърцето му натежа като олово Тя дори не помръдна, но той забеляза как в кротките й сиви очи нещо умира. С поразително достойнство тя излезе от стаята, а погледите на всички бяха вперени в гърба й. Но най-лошото тепърва предстоеше. По-късно тя дойде при него и му предложи своя дял.
Плахият копнеж, който съзря в нежните й очи, го разяри. Вбесен от собственото си вълнение, той я сграбчи и грубо я целуна, нарани устните й и изрече думи, които я накараха да побегне. Най-много съжаляваше за грубостта си. Възнамеряваше да се ожени за Нина, ала въпреки чувствата му към нея, Меридит събуждаше у него неясно желание. Не желаеше да я обиди и нарани. Искаше само да я отдалечи от себе си. Е, добре, направи го. И оттогава не я видя повече. Тя се прочу със своите феминистични романи, по един от тях дори бе направена телевизионна екранизация. Книгите й можеха да се видят навсякъде. Както и самата Меридит, те сякаш го преследваха.
Едва когато Нина го напусна, той се досети защо Меридит така бързо бе заминала. Била е влюбена в него! Намекна му го адвокатът на вуйчо му, връчвайки му за подпис документа, с който Меридит го правеше пълновластен собственик на империята Донован. Вуйчо му е отгатнал чувствата й и се е надявал Блейк да осъзнае каква добра партия е тя.
Блейк съвсем ясно си спомни деня, когато бе открил страстта си към Меридит. Тя изненада и двамата. Вуйчо му влезе в конюшнята точно навреме, за да предотврати предстоящия фатален сблъсък помежду им. Изцяло завладян от желанието, Блейк вече не можеше да се владее и без да иска изплаши Меридит. В началото тя бе тъй нежно отзивчива, че той не забеляза страха й. Докато шумът от приближаващата се кола не го принуди да се опомни. Дори слепец би забелязал леко подутите й устни, пламналите бузи и тръпките, разтърсващи тялото й. Може би именно тогава на стареца му бе хрумнала мисълта да й завещае дял от имота.
Каква ирония, помисли си Блейк. Единственото, което искаше на този свят, бе малко обич. Не бе познал майчината любов. Нито бащината. А вуйчо му, макар и привързан към него, беше суров човек, заинтересован само от оцеляването на своята империя посредством племенника му. Блейк се ожени за Нина, защото тя го ласкаеше, угаждаше му, кълнеше се, че го обича. Сега, обръщайки поглед назад, той виждаше, че тя е била влюбена в парите му, а не в него. Меридит бе жената, която го бе обичала искрено, а той се бе отнесъл с нея жестоко. През всичките изминали години тази мисъл не му даваше покой. Бе наранил единствения човек, пожелал да го дари е любов.
Бащата на Меридит работеше при вуйчото на Блейк и двамата бяха добри приятели. Вуйчо Дан бе кръстник на Меридит, а когато тя поотрасна и започна да проявява интерес към писането - тогава само в училищния вестник - той й предостави библиотеката си и прекарваше часове с нея да й разказва истории, чути някога от дядо му. Меридит седеше и слушаше с широко отворени очи и замечтана усмивка. А Блейк не си намираше място от яд, защото вуйчо му никога не бе проявявал към него същото внимание и обич. Струваше му се, че Меридит е узурпирала единственото негово местенце на света и горчиво негодуваше срещу нея. Имаше и още нещо. Вече се бе научил да не вярва на хората. Знаеше, че Меридит и родителите й са бедни и често се питаше дали тя не преследва користна цел, навъртайки се в къщата на Донован. Твърде късно разбра, че е идвала заради него. Истината пареше като сол в старата рана.
Простодушната откровена Меридит, с нейната пухкава тъмна коса, ясните сиви очи и сърцевидно личице! Вуйчо му я обичаше. Блейк почти я презираше, особено след случката в конюшнята, когато, насаме с нея, загуби контрол над себе си. Ала зад злобата и негодуванието се криеше неудържимо желание, което го подлудяваше, докато изби наяве в деня, когато прочетоха завещанието. Беше дал дума на Нина да се ожени за нея и честта не му позволяваше да се откаже. Но желаеше Меридит. Господи, как я желаеше! И то от години!
Тя го бе обичала, мислеше Блейк съкрушено, докато водеше адвоката и детето към кабинета. Никой друг никога не бе изпитвал любов към него. С вуйчото бяха просто приятели. Смъртта му се оказа жесток неочакван удар, най-вече заради мисълта, че старецът би му обръщал повече внимание, ако Меридит не се мотаеше вечно наоколо. Не любовта бе накарала вуйчо му да го осинови, а бизнесът. Може би майка му щеше да го обича, ако беше жива, макар вуйчото да я е бе описал като хубава, но своенравна жена.
Истината за чувствата на младата срамежлива Меридит го бе поразила. Правеше непоносим спомена как я бе унизил пред всички. Посред нощ и без да се сбогува с никого, тя замина за Тексас. През изтеклите години Блейк агонизираше при мисълта за нанесеното й оскърбление, за причиненото й от него страдание. На два пъти, когато името й започна да се появява по кориците на книгите, беше готов да се запъти да я търси. Но в последния момент се отказваше. Нямаше какво да й предложи. Нина бе погубила у него всякакво доверие у хората.
Блейк с усилие се отърси от мислите си и обърна поглед към детето. Адвокатът се канеше да тръгва и момиченцето гледаше жално и боязливо към вратата. Седна плахо на ръба на стола, прехапало долната си устничка, с широко отворени уплашени очи, макар да опитваше да скрие, че се бои от студения неприветлив човек, който казваха, че бил баща й.
Блейк седна срещу нея в големия кожен фотьойл.
Съзнаваше, че с протритите си джинси и износената карирана риза прилича повече на скитник, отколкото на състоятелен човек. По дяволите! Досега бе помагал при жигосването на добитъка. Единствено когато вършеше физическа работа на малкото ранчо, където беше откарал чистокръвните животни, можеше да се отпусне психически. За проклетия, сутринта трябваше да изтърпи и уморителното заседание на Управителния съвет в главната кантора на своята компания в Оклахома Сити.
- Значи ти си Сара.. - започна той. Децата го караха да се чувства неудобно и недоумяваше как ще се справи. Но тя имаше неговите очи. Не можеше да позволи чужди хора да се грижат за нея. Дори вероятността да е негова дъщеря да бе само едно на милион.
Сара вдигна очи към него, после отклони поглед и неспокойно се размърда. Адвокатът бе казал, че е почти четиригодишна, но тя изглеждаше удивително зряла. Държеше се, сякаш никога не е била в компанията на деца, което всъщност бе напълно възможно. Трудно можеше да си представи Нина, отдадена на майчински грижи. Интересно обаче колко лесно си представяше Меридит Калхоун с пълен скут момиченца. Или как се смее и играе с тях, как берат маргаритки.
Той решително отпъди мислите за Меридит. Не я иска! Дори да съществува някаква вероятност тя да се върне в Джекс Корнър, щата Оклахома. Не се съмняваше, че тя също не желае да го вижда.
- Ти не ми харесваш - обади се след малко Сара. Пак се размърда на стола и се огледа. - Не искам да живея тук!
- Е, и аз не съм във възторг от идеята, но ми се струва, че ще трябва да се примирим, защото сме роднини.
Тя издаде напред долната си устничка и за момент на Блейк му се стори, че го хареса.
- Сигурна съм, че нямаш дори коте!
- Пази боже - измърмори той. - Мразя котките!
Тя въздъхна и сведе поглед към износените си обувки с примирение и обреченост, твърде необичайни за възрастта й. Изглеждаше уморена и измъчена.
- Мама няма да се върне - каза и придърпа рокличката си. - Тя не ме обичаше. Ти също не ме обичаш - добави и вирна брадичка. - Все ми е едно! Ти не си ми истински баща!
- Напротив - въздъхна той. - Само Бог знае дали е вярно, но ти доста приличаш на мен.
- Ти си грозен!
Веждата му подскочи нагоре.
- И ти не си майска роза.
- Грозното пате се превръща в лебед - осведоми го тя е празен поглед. Загръщаше ръчички в роклята си и Блейк за първи път забеляза, че дрешката й е възстара - смачкана и лекьосана. Намръщи се.
- При кого си живяла? - попита.
- Мама ме остави при татко Бред, но той много излизаше, тъй че госпожа Смадърс се грижеше за мен. - Сара вдигна зелените си очи,
чийто израз бе твърде зрял за толкова малко момиченце. - Госпожа Смадърс казва, че децата са ужасни и трябва да ги държат в клетка. Аз много плаках, когато мама си отиде, но госпожа Смадърс ме заключи и каза, че няма да ме пусне, ако не млъкна. - Устните й затрепериха, но не заплака. - Аз обаче избягах. - Тя сви рамене. - Но никой не дойде да ме потърси и аз се върнах вкъщи. Госпожа Смадърс беше ядосана, но на татко Бред му беше все едно. Той каза, че не съм му истинско дете и не го интересува дали ще избягам.
Блейк можеше да си представи какво му е било на „татко Бред" да узнае, че детето, което е смятал за свое, се е оказало от друг мъж. Но да си го изкарва на хлапето изглеждаше доста безсърдечно. Той се облегна, като се чудеше какво, по дяволите, да прави със своята малка гостенка. Нищо не разбираше от деца. А момиченцето срещу него изглеждаше доста твърдоглаво човече. Беше откровена, войнствена и решителна. Беше си взел белята с нея.
В стаята влезе госпожа Джексън да провери дали Блейк желае нещо и се стъписа онемяла. Тя беше стара мома, петдесет и пет годишна, кльощава, с посивяла коса и страховит вид за хора, които не я познават. Беше свикнала с ергенското домакинство на Блейк и седналото дете я накара да се почувства странно безпомощна.
- А това пък кой е? - попита тя без заобикалки.
Сара я погледна и въздъхна, сякаш каза: „О, не! Ето още една стара драка!" Блейк едва не избухна в смях, като видя израза на детското личице.
- Сара, това е Ейми Джексън - обърна се той към момиченцето. - Госпожо Джексън, Сара Джейн е моя дъщеря.
Икономката не припадна, но започна да почервенява.
- Да, господине, веднага се забелязва - отрони тя, като местеше поглед от детето към Блейк и обратно. - Майка й не е ли тук? - добави и се огледа, сякаш, очакваше Нина внезапно да се материализира.
- Нина е мъртва - рече Блейк безстрастно. Бившата му съпруга, подпомогната от собствената му глупост и слепота, го бе лишила от чувствителност още преди години.
- Моите съболезнования! - Госпожа Джексън приглаждаше с ръце престилката си, колкото да прави нещо. -Тя дали ще иска малко мляко и курабийки? - попита колебливо.
- Струва ми се, че с удоволствие би хапнала. Какво ще кажеш, Сара? - Въпросът прозвуча по-рязко, отколкото би желал.
Детето се размърда, вперило поглед в пода и поклати глава.
- Аз правя трохи по килима. Госпожа Смадърс казва, че децата трябва да ядат в кухнята на пода, защото са мърльовци.
- Никой няма да ти се кара, ако правиш трохи - рече Блейк.
Сара неуверено вдигна очи.
- Нямам нищо против да почистя след това - обади се припряно госпожа Джексън. - Искаш ли курабийки?
- Да, моля.
Възрастната жена кимна и излезе.
- Тук никой не се усмихва - промълви детето. - Също като у дома.
Блейк изпита състрадание към Сара. Икономката, изглежда, се бе отнасяла твърде строго към нея. И то не само откак вторият й баща бе разбрал, че не е негова дъщеря.
- Майка ти не се ли грижеше за теб? - присви очи Блейк.
- Мама беше заета - отговори Сара. - Все казваше, че трябва да стоя при госпожа Смадърс и да правя каквото, ми нареди.
- Не оставаше ли вкъщи понякога?
- Тя и татко.... - запъна се момиченцето и се намръщи - другият ми татко, почти винаги се караха. После мама си отиде и той също си отиде.
Така нямаше да стигнат до никъде. Блейк се изправи и закрачи с ръце в джобовете. Лицето му беше напрегнато и мрачно.
- Колко си голям! - крадешком го погледна Сара.
- А ти си толкова мъничка!
- Ще порасна! - обеща Сара. - Имаш ли кон?
- Няколко.
- Ще мога да пояздя! - грейна личицето й.
- Не и на моето ранчо.
- Няма пък, ще яздя!
Той клекна ред нея и я погледна в очите.
- Не! - повтори твърдо. - Малка си и трябва да слушаш! Имението е мое и аз определям правилата. Ясно ли е?
- Добре - съгласи се тя сърдито, след кратко колебание.
Той докосна вирнатото й носле.
- И никакво цупене! Не ми минават тия! - добави. - Какъв ад! Нищо не разбирам от деца!
- Адът е там, където отиват лошите хора - сериозно рече Сара. - Приятелят на мама непрекъснато казваше: „Същински ад, по дяволите, кучи..."
- Сара! - викна Блейк, поразен, че дете на нейната възраст знае подобни думи.
- Ти имаш ли крави? - попита тя, с лекота преминавайки на друга тема.
- Няколко - измърмори той.
Вратата се отвори и госпожа Джексън внесе поднос с мляко и курабийки за Сара и каничка с кафе за Блейк.
- Аз обичам кафе -. заяви Сара. - Мама ми позволяваше да пия, когато й го донасяха в леглото, а тя беше още сънена.
- Сигурно е било така - каза Блейк. - Но тук няма да пиеш кафе. Не е полезно за деца.
- Няма пък, ще пия! - възрази войнствено тя.
Госпожа Джексън замръзна и се вторачи в детето.
Момиченцето грабна четири курабийки и ги натъпка в устата си, сякаш не бе яло дни наред.
- Сара, кога си яла за последен път? - попита Блейк, забелязал, че награбва още една шепа сладки.
- Ами, за вечеря - отговори тя. - И после дойдохме тук.
- Не си ли закусвала? - избухна той. - Или обядвала?
Тя поклати глава.
- Тези сладки са хубави!
- Нищо чудно, че ти харесват, щом не си яла цял ден! - Той въздъхна. - Добре ще е днес да ни приготвиш по-рано вечерята - обърна се към икономката. - Ще й стане лошо, ако я оставим да се тъпче със сладки.
- Да, господине. Ще отида да приготвя стаята за гости. Ами дрехи? Тя има ли багаж?
- Не. Адвокатът, който я придружаваше, не донесе нищо. Утре можеш да я заведеш в града на покупки.
- Аз ли? - Госпожа Джексън изглеждаше ужасена.
- Някой трябва да се жертва - поясни Блейк кратко. - И тъй като аз съм шефът...
- Нищо не разбирам от дрехи за малки момиченца - стисна устни икономката.
- Заведи я в магазина на госпожа Доналдсън - измърмори той. - Оттам Кинг Ропър и Елиза купуват дрехи за малката си дъщеря. Чух Кинг да недоволства заради цените, но мисля, че няма защо да се безпокоим.
- Да, господине. - Госпожа Джексън се обърна и понечи да излезе.
- Между другото, къде е седмичният вестник? - попита Блейк. - Исках да проверя дали е публикувано съдебното решение.
Икономката запристъпва неспокойно и се намръщи
- Ами, не исках да ви тревожа...
- Как би могъл седмичният вестник да ме разтревожи? - Блейк учудено повдигна вежди. - Донесете ми го!
- Добре. Щом настоявате... - Тя отвори шкафчето, извади вестника и го подаде на Блейк. - Заповядайте, господине. А аз излизам преди експлозията, ако не възразявате.
Щом вратата се затвори след икономката, Сара си взе още курабийки, а Блейк се взря като хипнотизиран в снимката на първа страница. „Среща с писателката Меридит Калхоун в книжарницата на Бейкър" - гласеше заглавието. Блейк поразен разглеждаше снимката. Привлекателната жена с нищо не напомняше бледото слабичко създание, което бе отблъснал и обидил. Кестенявата коса бе вдигната в елегантен кок. Сивите очи гледаха спокойно, а изящното лице с високи скули би могло да краси корицата на модно списание. Бе облечена в светло сако и блуза в пастелен цвят. Изглеждаше прекрасно. Нещо повече дори! Изглеждаше недокосната от годините. Сега би трябвало да е на двайсет и пет.
Блейк набързо прегледа вестника и го остави. Вече знаеше всичко, за което пишеха. За шеметната й кариера и за последната й книга „Избор", в която се разказваше за мъж й жена, опитали се да постигнат в
живота всичко наведнъж - кариера, брак, деца. Беше я прочел тайно, както и всичките й останали книги. Търсеше в тях намек за миналото. А може би се надяваше да открие края на една вражда. Ала чувствата й към него бяха погребани. В героите от книгите й той не можа да разпознае нито един, който да напомня за него. Сякаш тя се досещаше за интереса му и криеше всичко, което би могло да бъде израз на чувствата й.
Блейк не усети кога Сара Джейн застана до него и се загледа в снимката.
- Колко е красива! - обади се тя. Наведе се и започна да срича. - К-н-и-г-а. Книга! - изрече гордо.
- Правилно. А тук? - посочи той името.
- М-е-р-и... Мери Попинз!
- Меридит - поправи я той. - Така се казва. Тя е писателка.
- Аз имам книжката за трите мечета .- похвали се Сара. - Тя ли я е написала?
- Не. Тя пише книги за големи момичета, Изяж си сладките и после можеш да гледаш телевизия.
Напълно забравил за кафето, той излезе. Сара Джейн обаче забеляза сребърната каничка и реши да се обслужи сама. Писъкът й накара Блейк да прекъсне телефонния си разговор на половин дума.
Той се втурна в стаята и я завари до масата. Беше цялата залята с кафе и пищеше отчаяно. Обаче не само тя бе мокра. Килимът и част от канапето също бяха подгизнали.
- Нали ти казах да не пипаш кафето! - скара й се Блейк и клекна пред нея да провери дали не се е опарила. Слава Богу, кафето отдавна беше изстинало. Беше повече уплашена, отколкото пострадала.
- Исках да си пийна съвсем мъничко... - проплака тя. - Изцапах си хубавата рокля!
- И не само роклята - рече той, дръпна я към себе си и я прясна по дупето. - Като кажа не, значи не! Ясно ли е, Сара Джейн Донован? - попита строго.
- Така ли ще се казвам вече? - От изненада тя спря да плаче.
- Винаги си се казвала така - отговори Блейк. - Ти си Донован. Тук е твоят дом.
- Аз обичам кафе - настоя тя колебливо.
- Аз пък ти казвам, че кафе няма да пиеш!
- Добре - въздъхна тя дълбоко, вдигна каната и я сложи на масата. - Мога сама да я измия. Мама винаги ме караше да си почиствам изцапаното.
- С това тук няма да се справиш, дребосъче. Господи, какво ще облечеш, докато дрехите ти бъдат изпрани!
Влезе госпожа Джексън и ужасено вдигна ръка към устата си.
- Свети Боже!
- Бързо, кърпи! - нареди Блейк.
Тя излезе, като не спираше да мърмори. След малко всичко бе почистено, Сара Джейн бе увита в хавлия, а дрехите й изпрани. Блейк
влезе в кабинета и се заключи, безсрамно оставяйки госпожа Джексън сама да се справя със Сара.
Не беше сигурен дали му харесва да бъде баща. Бащинството беше съвсем нов вид отговорност, а както изглежда, малката бе наследила неговата воля и упоритост. Възпитанието й никак нямаше да бъде лесно. Госпожа Джексън нямаше повече опит от него, тъй че едва ли щеше да му е в помощ. Но не смяташе да прати Сара в интернат. Знаеше какво значи да си самотен и нежелан. Чувстваше се кръвно свързан с детето и искаше да го задържи при себе си. От друга страна, как, по дяволите, ще свикне да живее и да се оправя с него?
На всичко отгоре се появи още един проблем. Меридит Калхоун пристига в Джекс Корнър и ще стои цял месец, ако се съди по съобщението във вестника. По време на посещението й той положително щеше да я срещне, а това го объркваше и отваряше отново старите рани. Дали все още го обичаше? Или бе оставила спомена за него далече в миналото? Каквито и да бяха чувствата й, той искаше да я види! Дори да го мразеше.
Коментари: 0 Разглеждани: 209 Група: Романи
Когато на сутринта Шарлот се събуди, все още страдаше и преживяваше. Нямаше спомен кога се е унесла, но добре помнеше, че цяла нощ я беше държал в обятията си.
Кит се обличаше. Беше обул бели джинси. Наблюдаваше го без никакво стеснение и очите й мечтателно обхождаха гъвкавото му силно тяло.
- За какво мечтаеш, Чарли?
Той също я бе наблюдавал скришом и тя се ядоса, че не бе го забелязала.
Спомените за отминалата нощ нахлуха в съзнанието й, страстта, която бе обладала и двамата, твърдата му решимост да я притежава изцяло и докрай. Какво бе предизвикало този му изблик? Гняв? Безпокойство, че Вероника е далече от него?
Спомни си думите му. Той нарушаваше споразумението, като я задържаше тук. Може би щеше да задържи и Вероника. Смесени чувства се отразиха на лицето й. Искаше всяка сутрин да се буди със съзнанието, че е прекарала нощта в обятията му, но това щеше да е възможно, само ако Вероника изчезне от живота му.
- Чарли!
Избегна погледа му и остана да лежи притихнала. Той се отпусна с въздишка до нея и я взе в прегръдките си.
- Чарли, за миналата нощ...
- Предпочитам да не говорим за това. - Тялото й изтръпна при спомена за близостта им, сякаш още му принадлежеше.
- Чарли! - промълви той и докато ръцете му галеха косата й, притисна главата й към рамото си. - Трябва да поговорим.
- Не!
Ако искаше да й каже, че всичко е било недоразумение, че съжалява, че й предлага обезщетение, не искаше да го чува!
- Бързо схващам намеци! Зная, нараних те, но... - Стана внезапно и пак се обърна към нея. - Ако станеш и се облечеш, ще отидем на яхтата. Не забравяй, че имаме гост.
Спря до вратата. Наблюдаваше я раздразнено, докато тя се изправяше в леглото, плътно притиснала завивките до брадичката си. Очите й плувнали в мъка, сякаш бяха сребристи езерца.
Той докара яхтата до кея и след малко отплаваха, след като взеха приготвения от Еси обяд. Смятаха да се отправят към по-дълбоките води на залива Чезапийк. Все още изпитваше свенливост заради миналата нощ, чувстваше се объркана, не можеше да преодолее обзелото я безпокойство. Не смееше да срещне погледа на Кит, същевременно не можеше да свали очи от него, когато мислеше, че не я гледа.
Малко преди да тръгнат, се появиха Вероника и Ерик, облечени като за морска разходка.
- Тъкмо навреме! - извика Кит, без да сваля очи от Вероника. Качиха се на яхтата въпреки злия поглед на Брет, а Ерик изглеждаше безгрижен, в пълно неведение за истинската ситуация. Ето как Кит бе планирал да прекара деня си - в безопасната компания на много хора около себе си, без да изпуска Вероника от поглед. Единственото й утешение бе, че Брет със сигурност не одобрява това.
Дори начинът, по който Вероника се настани на палубата, издаваше фамилиарността й и въпреки преструвките на Кит, че не я забелязва, самодоволното й изражение прогони и последната искрица радост у Шарлот.
Нищо не остана от магията на миналата нощ, освен разкаяние и самота.
Поне Брет беше там, изпълнен с твърда решимост да я разсейва и успокоява. Кит бе зает с управлението на яхтата и прекарваше повечето време в разговори с Ерик.
За обяд пуснаха котва край осеян с дървета остров и седнаха да хапнат на слънчевата палуба.
- Както едно време, нали Кит? - каза тъжно Брет след малко. - Двамата с Ерик прекарвахте всяка свободна минута в залива.
- Той беше най-добрият ми приятел. От самото начало.
- Надявам се все още да е така! - отвърна Ерик, но в смеха му прозвуча нотка на съмнение.
- Приятели, да - каза бавно Кит и погледна Шарлот. - Мисля, че най-добрият ми приятел сега е Чарли.
- Съпругите не се броят! - добави с остър смях Вероника, шарейки с очи.
- Чарли се брои - каза спокойно Кит и прегърна Шарлот, като галеше брадичката й с ръка. - Винаги съм й бил приятел и тя на мен.
Шарлот се почувства объркана и се опита да разбере как това би му дало преимущество. Той бързо докосна устните й в лека целувка и тя
смутено погледна останалите. Направи го заради Ерик. Сълзи изпълниха очите й и Кит присви поглед, когато я погледна.
Брет обаче не криеше доволството си, но Вероника остана мрачно замислена. Целувката и думите на Кит я бяха засегнали.
- Чудех се дали още държиш онзи апартамент в Галвестън, Кит?
- Разбира се, но скоро ще се отърва от него. - Той прегърна още по-силно Шарлот, а тя скришом се опита да се отдръпне.
- Винаги ми е харесвал! - усмихна се тя замислено. - Може ли да пренощувам там една-две нощи, когато се отбия при леля?
- Когато искаш - отвърна безгрижно Кит. - Само ме предупреди.
- О, разбира се, че ще ти кажа! - Вероника му се усмихна широко и лицето на Ерик потъмня от гняв, който за нейна изненада, ни най-малко не изглеждаше насочен към Кит.
Изведнъж Шарлот осъзна, че бе напълно чужда тук. На всички. Дори почувства неудобство, че се бе привързала толкова силно към Брет, сякаш бе натрапница, просеща обич и приятелство. Тези мисли я накараха да се умълчи и това не убягна от наблюдателния поглед на Вероника. Кит също се отдръпна от нея, което бе достатъчно красноречиво доказателство, че я намира досадна и безинтересна.
Брет остана в имението. Имаше някакъв служебен ангажимент в Балтимор и реши да се заеме с него. Кит също му бе нужен и цялата вечер работиха усилено. Тя още по-болезнено се почувства като външен човек и побърза да си легне рано. Още не беше заспала, когато чу тихо почукване на вратата си. С бурна смесица от разочарование и облекчение чу стъпките на Кит да заглъхват към неговата стая, без да повтори красноречивия си опит за близост. Сигурно бяха станали рано, защото не ги намери на другата сутрин, но Кит дори не я попита дали иска да прекара един ден в града - град, който никога не бе посещавала.
А следобед пристигна Вероника, олицетворение на самодоволството. Сърцето на Шарлот се сви.
- Няма никой - отбеляза нервно тя, когато седнаха да пият кафе и Еси напусна стаята с майчински поглед, отправен към Шарлот.
- Не очаквах да има някой - заяви Вероника, като кръстоса елегантно крака. - Ти обаче си тук. Мисля, че е дошло време да си кажем всичко открито. Забелязах, че не пропусна и най-малките намеци, които си разменихме с Кит вчера. Отивам в апартамента му в Галвестън и ти напълно съзнаваш, че и той ще изчезне по същото време! Този апартамент е адски удобен за...
- Не изглежда толкова удобен за него. Каза ми, че вече не нощува там - отговори Шарлот на ироничния злонамерен намек.
- Но той пътува често! Как можеш да знаеш къде нощува?
- Просто изплюй камъчето - каза рязко Шарлот, решена да изхвърли Вероника без повече толерантност, дори ако Кит я убиеше заради това.
- Разсъждавай като голяма! - Ръкавицата беше хвърлена най-накрая и красивото лице на съперницата й се изкриви от раздразнение. - Да не би да очакваш, че ще висиш на врата на мъж като Кит Лендър? Едва ли
подобно приятелство ще го задоволи дълго.
- Аз съм му малко повече от приятелка. Аз съм негова съпруга!
- Да, но със сигурност не изглеждаш такава! Ние с Кит бяхме по-близки от приятели години наред, въпреки че той много ми се разсърди, когато се омъжих за Ерик. А аз го направих само за да го ядосам след един скандал. Знаеш добре колко опасен може да бъде той.
- Не съм забелязала подобно отношение към себе си - излъга Шарлот, хващайки се за последното, което й хрумна.
- Не е нужно да го забелязваш. Той се ожени за теб, за да прикрие факта, че още се виждаме. Много добре го познавам! Ще ти даде голяма издръжка и ще те отпрати.
- Едва ли! Аз съм негова съпруга и може би съм вече бременна...
- Лъжеш! - подскочи Вероника, а загорялото й лице пребледня. - Кит не би...
- Аз съм постоянна част от живота му! Не можеш ли да го разбереш - заяви Шарлот, изправи се и отиде да отвори вратата.
- Няма какво да разбирам. Дойдох да те предупредя, но май съм закъсняла. Ще видим тази работа - закани се тя и си тръгна.
Гумите на колата й изсвистяха, когато потегли бясно, а Шарлот се отправи към кухнята, за да намери Еси.
- Еси, къде точно се намира Галвестън?
- В залива, госпожице Шарлот. Господин Кит има апартамент там. Близо е до нефтените находища и затова прекарва доста време в него. Не обича да нощува по хотели.
Шарлот кимна и излезе. Как ще нощува в хотели? Беше твърде известен. Обзе я отчаяние. Всичко бе казано толкова ясно. Оставаше само да каже на Кит, че си заминава. Трябваше да си тръгне, докато още можеше и ако беше необходимо, щеше да помоли Брет да пожертва гордостта си.
Топлината на късния следобед я успокои. Никога не се беше разхождала сама из имението и сега вървеше покрай рекичката отстрани на гората.
Хареса й мястото. Поспря се и се замисли. Обичаше Кит много повече, отколкото си бе представяла. След онази нощ никога нямаше да го забрави. Разумът я бе предупредил, но тя го пренебрегна. Очите й се изпълниха със сълзи, които възпираше от дни.
Отпусна се на тревата и се сви на кълбо. Ромонът на рекичката не я успокои. Щеше да има един болезнен спомен до края на живота си. Напрежението и мъката бавно изтлеяха и тя затвори очи, покрила с ръка мокрото си от сълзи лице.
Събуди я шумът от скутера на Кит. Остана да лежи неподвижна и замаяна, без дори да успее да се изправи, когато той застана над нея с побеляло от гняв лице.
- Какво, по дяволите, мислиш че правиш? Търсих те навсякъде. Очаквах да намеря тялото ти във водата, малка слабоумна...
Но защо беше толкова ядосан? Сълзи отново изпълниха очите й, когато си спомни защо беше тук. Той изглежда чак сега забеляза мокрото
й тъжно лице. Отпусна се на тревата до нея, протегна ръце и я притисна към себе си.
- Господи, помислих си, че съм те загубил!
Изправи се, вдигна я и я понесе към скутера. Тя внезапно се оживи, почувствала ръцете му по тялото си. Не, не можеше да си позволи такова удоволствие.
- Мога да се върна пеша! - възпротиви се тя, но той я притисна още по-силно и страстно.
- Чарли, мила! Моля те!
Помисли си, че му е създала достатъчно тревоги за един ден. А и не можеше да си обясни силното му вълнение.
Остави я в скутера, запали мотора и натисна сирената толкова внезапно и силно, че тя подскочи уплашено.
- Сигнализирам на Брет - обясни той и намръщеното му лице се отпусна. - Заслужаваш си го, мила. Заслужаваш малко наказание за предизвиканата паника. Брет ще ти се накара хубавичко. Помисли, че прелестната му внучка се е измъкнала.
- Нямаше да се измъкна!
- Не и докато аз дишам, скъпа моя!
Кит я грабна и я понесе към къщата, прогони Еси, без да й разреши да задава въпроси или да си казва мнението. Стовари Шарлот в банята под заплаха за незабавни мерки, ако след десет секунди не си вземе горещ душ.
Чувстваше се объркана, но дълбоко в съзнанието й звучаха думите му „скъпа моя". Защо я нарече така? Слаба надежда се прокрадна в сърцето й, но тя твърдо я потисна.
Чу леко почукване на вратата. Беше Брет.
- Проклятие, Чарли! - кресна гневно той. - Искаш да ме докараш до инфаркт ли, момиче?
Тя прехапа устни, за да възпре надигащия се смях и присви очи като Кит. Той седна до нея и я прегърна като мечок.
- За какво бе всичко това? Да не би да бягаше от Кит?
- Мислила съм си за това, но го обичам.
Той въздъхна с облекчение.
- Тогава какво правеше там самичка? Еси каза, че очите ти са били зачервени от плач. Най-добре ми разкажи.
За момент Шарлот не можа да измисли какво да му каже. Почувства се като предателка, но лицето на Брет излъчваше само дълбока искрена обич и тя осъзна, че трябва да научи всичко за Вероника и за мястото й в живота на Кит, ако желае някога да бъде щастлива и свободна.
- Искам да ми разкажеш за Вероника Колинс! Лицето му веднага се смръщи.
- Проблеми ли ти е създавала, Шарлот? - измърмори той.
- Опитваше се, не зная какво да мисля.
Беше й трудно да разкаже на Брет дори и част от историята, никога не би издала Кит, не можеше да признае пред дядо му, че го е използвал като
прикритие, за да се среща с Вероника. Трябваше обаче да отдели лъжите от истината.
- Можеш да го попиташ! - погледна я втренчено Брет.
- Не! Не, не мога!
- Ти си негова съпруга! Добре, добре... Твърде млада и необиграна си за мъж като Кит, май такава е работата. - Хвърли бърз поглед на загриженото й лице и се усмихна. - Добре, миличка, ще ти разкажа за Вероника Колинс, но да знаеш, че побеснявам само като чуя името й. Тази жена винаги е била истинска напаст. - Той се изправи и закрачи из стаята, раздразнението му явно растеше, но продължи: - Ерик и Кит бяха като братя. Семейството на Ерик не беше богато, но това нямаше значение. Надявахме се, че като завърши юридическия колеж ще се включи в бизнеса. Бяхме обсъждали това години наред. Тогава Вероника се премести тук със семейството си. Кит наближаваше трийсетте, а Ерик бе по-млад. Като луд хлътна по Вероника!
- Кит ли? - прошепна Шарлот с пребледняло лице.
- Господи, не! Кит винаги е бил проницаем. Не, мила, Ерик се поддаде на женския й чар. Кит се опита да го предупреди, защото тя преследваше Кит заради парите му. Вероника обаче не престана да предизвиква съперничество между двамата, докато накрая Ерик започна работа в една юридическа кантора и отказа да работи за нас. Ожениха се, но това не я спря да се увърта около Кит при всяка възможност. Накрая той престана да кани Ерик в Маркланд. Това е всичко, освен че замина за Европа и си намери една красива малка съпруга.
Усмихна й се щастливо, но тя не беше убедена.
- Тя каза, че Кит се е оженил за мен, за да я върне при себе си! - промълви Шарлот и в следващия миг едва не подскочи от избухването му.
- Ах, тази долна интригантка! Значи още не се е отказала? Така си и мислех! Слушай, Чарли, нищо не е имало между тази жена и Кит!
- Значи не са прекарвали нощите си заедно в апартамента му в Галвестън? - попита тя тихо и той я съжали, но не можа да се сдържи и избухна в смях.
- Кит сигурно е смятал да я заведе там, за да я удуши! Той си мълчи, само за да не нарани Ерик. Но ми се струва, че Ерик и без това вече е разбрал. От доста време разговаряме да промени живота си. Предложих му да работи в южноамериканския ни клон. Нещата там не вървят, а Ерик може да ги оправи.
- Няма ли да ги разделиш по този начин?
- Не, Чарли, това ще го спаси от кошмара! Ако тя държи на съпруга си и ще го последва. Животът е кратък, а Кит е открил цялата сладост на света у теб!
Кит влезе в този момент и развеселено ги погледна.
- Току-що говорих с Ерик по телефона. Приема работата в Южна Америка и започва от следващия месец.
Очите на Кит се спряха на Шарлот малко смутено.
- Цяла вечност се опитваме да склоним Ерик да работи за нас.
- Брет ми разказа - рече тя и го погледна право в очите.
- Ерик е добър юристконсулт. Можем да му се доверим напълно. - Кит я погледна смутено, сякаш за да провери дали му вярва.
- Разбирам...
- Ами, ще отида да намеря Еси - рече внезапно Брет, несъмнено смутен от начина, по който те се изгледаха. - Не се притеснявай за нея, Чарли!
Кит се успокои и той затвори замислено вратата.
- Значи си говорила с Брет? Винаги съм считал за изключително мое правото да ти помагам. Сега май си намери нов закрилник?
- Исках да разбера, да ми каже...
- Продължавай, Чарли - впери той поглед в нея.
- Трябваше да го попитам нещо - промълви тя, изпълнена с копнеж да се озове отново в обятията му.
- Нещо, което не би могла да попиташ мен ли?
- Ами аз... не... - Тя се опита да скрие лице.
- Дойдох в Англия и те отвлякох и сега си плащам за това. Отказа ли да ти помогне да избягаш?
- Аз не смятах да бягам. Поне... - извърна се и го погледна, но скоро раздразнението й премина в озадаченост.
Той изглеждаше сломен, покрусен, а лицето му бе изопнато от болка.
- Какво искаше тогава?
- Да разбера за Вероника. Тя дойде днес и каза, че ти и тя... Каза, че ще отидеш при нея. Сега знам, че не е истина. Вярвам, че си искал да се ожениш за мен, за да помогнеш и на Ерик.
Той пристъпи и тя вдигна поглед, като потърси очите му.
- Съжалявам, че не ти се доверявах, Кит. Ако искаш да си отида сега, когато всичко е наред с Ерик, няма да създавам трудности, ако ме отпратиш.
За момент той я погледна изумено, обърна се и тръгна сковано към прозореца.
- Да те отпратя ли? - недоумяващо промърмори той. - Трябва много да ме молиш, за да го направя, Чарли.
- Ако Брет те притеснява... - започна тя, но той изкрещя:
- Проклетият Брет! Брет няма нищо общо с това, с нас. Мразиш ли ме заради онова, което направих с теб онази нощ, Чарли?
Тя поклати глава, изчерви се и отмести поглед.
- Каквото и да си казала на Брет, знам защо си толкова нещастна, толкова умълчана... Аз нямах право...
- Ами, то просто се случи.
- Не се случи просто така. Съзнателно те прелъстих, защото те желаех и се уплаших, че ще ме напуснеш. Исках да останеш тук завинаги, но сега те виждам - една объркана пленена малка птичка... Не ми се извинявай, че не си ми вярвала, Шарлот. Аз те лъгах от самото начало, казвах ти всякакви измислици, които можех да съчиня, само за да те доведа тук, само за да се оженя за теб!
Тя извърна глава и го погледна изумено.
- Но, но нали чичо Джо...
- Ти беше права още от самото начало, Чарли! Ние се нуждаехме от Джо! Брет ме изпрати при него. А той е направил всички тези неща, които ти казах, но ние се нуждаехме от него за нещо по-важно от няколко хиляди долара. Имаме нефтено поле, почти неразработено и ако Джо не може да се справи с него, тогава ще трябва да преустановим работа. Последната дума е негова!
- Но ти го скри в Аляска - рече Шарлот замаяно, неспособна да осъзнае всичко чуто.
- Не, Чарли. Той е в Залива. Знае къде си ти, както и Брет знае коя си. Аз го помолих да не ти казва.
Погледна я смирено, молещ за прошка.
- Когато прекосих Атлантика, не знаех че има племенница.
- Но и аз ти бях от полза, нали - попита нежно Шарлот. - За да задържа Ерик на твоя страна, за да може фирмата да...
- Не! - Той скочи рязко. - Толкова ли много лъжи съм ти наговорил, че никога няма да успея да се измъкна от омагьосания им кръг?
- Просто, просто ми кажи истината - помоли го тя колебливо, възкресила най-съкровените си надежди.
За момент той я погледна, после я притисна с буйна настойчивост. Твърдите му устни потърсиха нейните, ръцете му здраво я обгърнаха, лишавайки я от възможност за бягство до края на живота й. Тя се почувства пленена от нежността на ръцете му, от глухото туптене на развълнуваното му сърце.
Отпусна се, готова да се разтопи в обятията му, а той започна да я гали бавно, с неизказана обич, докато дишането й не се учести, и сърцето й не заби бясно до неговото. Той вдигна глава и впери поглед в замаяните й очи.
- Обичам те, Чарли! Обичам те, мила! Обичам те толкова много, че не мога да се откъсна от теб.
- О, Кит! - Тя вдигна сладките си устни към него и той благоговейно пое дара, който му предложи. - Аз също те обичам, Кит! Никога не съм искала да те напусна! - Прокара пръсти по бузата му, по твърдата му брадичка, а той я притисна още по-трескаво към себе си.
- Никога не мислех, че ще доживея да го чуя, Чарли. Смятах, че ме мразиш, че ме ненавиждаш... Толкова лошо се отнесох с теб...
По-късно, сгушена до него, тя му разказа за посещението на Вероника и за това, което й разказа Брет и той изсумтя ядосано.
- Търпях тази жена твърде дълго, но дълбоко в себе си чувствам, че все пак тя обича Ерик. Повече няма да те безпокои, любов моя!
- Мога да се справя с нея. Вече знам, че ме обичаш. Той я погледна със светнал от щастие поглед.
- Знаеш ли, не можах да се отделя от теб от мига, в който те срещнах. Идвах в онзи офис и разговарях с онази странна особа госпожа Аткинсън, само и само да мога да те зърна. Питах се какво толкова ме привлича в теб, а ти дори не забелязваше, че съществувам.
- Бях твърде уплашена и смутена, за да вдигна поглед. Бях заблудена, мислех, че заплашваш свободата ми...
- Да - призна той, - така си беше, опитвах се да те спечеля, да те направя моя.
- Опитваше се да спечелиш чичо Джо! - напомни му тя.
- Тогава почти бях забравил Джо. После ти дойде в моя апартамент, цялата мокра, разтревожена, и влезе право в леговището на лъва. Имах и теб, и Джо с един удар.
- Колко си безмилостен! - Сивите й очи заплашително просветнаха.
- Ти ме направи такъв! Направо ми взе ума с онази мокра блуза.
- Тогава ли се влюби в мен?
- Не, мила, предполагам, влюбих се, още щом те видях.
- Но нали ми каза, че не вярваш в любовта? - напомни му Шарлот.
- Чарли, май ще трябва да спра да лъжа. Ще трябва да ми помогнеш!
- Можеш да разчиташ на мен - каза строго тя. - Не искам децата ми да бъдат възпитани като лъжци, умели при това.
- Кажи го отново, мила! - прошепна той и я прегърна силно.
- За лъжите ли? - учуди се тя.
- За децата. Искаш ли да имаме деца, Чарли?
- Да! - Тя склони поруменялото си лице на гърдите му.
И двамата извърнаха учудени лица към вратата, когато чуха някой да влиза. Беше Брет. Той се смути, като ги видя на леглото, да лежат нежно прегърнати.
- По дяволите! Съжалявам, извинете... - промърмори той и бързо се измъкна.
- Занапред, госпожо Лендър, вие ще спите в моето легло и тогава, може би ще имаме по-малко посещения.
Вдигна я на ръце и я пусна едва в стаята си, след което заключи вратата.
- Ще си останем приятели, нали?
- Да, Кит! - отвърна тя плахо, но лицето й сияеше.
- И любовници, Чарли! - прошепна той близо до устните й. - Любовници за цял живот!
- За цял живот! - нежно повтори тя като ехо и Кит я притисна в пламенна прегръдка. Силното му желание отново да бъде с нея отвя и последните съмнения у Шарлот.
КРАЙ
Коментари: 0 Разглеждани: 107 Група: Романи
Шарлот бе изумена, когато Вероника се отби да я види.
- Кит го няма! - уведоми я студено Шарлот.
- Много добре зная, Шарлот. Изобщо нямаше да дойда, ако беше тук. Хората говорят, нали разбираш, и независимо от разстоянията между именията пак знаят всичко за другите. - Атаката на Вероника беше директна, макар и казана с усмивка. - Дойдох да разбера защо не си заминала и ти за Балтимор - продължи тя, след като внимателно я изгледа. - Аз заминавам сега. Имам нужда от нова рокля за бала, който давате. Мога да те поканя да дойдеш с мен, но сигурно имаш достатъчно официални тоалети.
Имам, помисли си Шарлот, още три, които никога не съм обличала. Едната от роклите се вместваше чудесно в бъдещите й планове за паметната вечер.
- Да, имам достатъчно, Вероника, а освен това не остава много време за подготовка. Кит трябваше да замине и ме остави да организирам всичко сама.
- Спокойно можеш да оставиш това на Еси. Тези тържества в Маркланд следват установена традиция. Кит ще побеснее, ако промениш нещо.
- Еси ще ми помага - отговори тихо Шарлот и се усмихна тайнствено. - А Кит никога не ми е бил ядосан. Ако направя грешка, това по-скоро би го развеселило. Толкова е добър с мен!
Вероника стана и Шарлот отбеляза точка в своя полза.
- Очаквам тържеството с нетърпение. Възхищавам се на смелостта ти, Шарлот!
И ме мразиш до мозъка на костите, продължи мислено тя.
- Но аз нямам нужда от много смелост. Кит се грижи за мен...
След тези думи Вероника бързо си тръгна.
Шарлот имаше безброй идеи за тържеството, които силно изненадаха Еси.
- Винаги сме организирали тези тържества по един и същ начин. - Еси вдигна разтревожено поглед от сладкишите, които приготвяше.
- Значи е дошъл моментът да променим нещата.
- На господин Кит едва ли ще му хареса...
- Господин Лендър ме остави да организирам всичко. Ще направим бал с маски!
- Бал с маски ли? Какво ще е това тържество? - Еси я стрелна по маниера на Кит и Шарлот се приготви за битка.
- На бал с маски, хората са с маски - обясни компетентно Дон, който в този момент влезе в кухнята.
- Знам, разбира се. - Еси прехвърли раздразнението си върху него, но Шарлот побърза да прекрати спора.
- Значи, дотук е ясно. Така-а-а. Под дърветата ще сложим светлини, така че да може да се танцува и навън, стига да приспособим нещо като дансинг.
- Няма проблеми! - намеси се Дон, без да даде възможност на Еси да протестира. Бе свикнал да се навърта наоколо, когато Шарлот е в кухнята и сега се чувстваше толкова ентусиазиран, колкото и тя. - Знам една фирма, която ще направи временен подиум и дансинг за нула време.
- Ами господин Кит... Вие... говорихте ли за танци, когато решихте да организирате тържеството? - полюбопитства Еси.
- Не, но ще бъде приятно, а и няма да е претъпкано вътре.
- Правилно - подкрепи я неочаквано Еси.
- Има една група в града... - поде Дон.
- О, Дон! Ще уредиш ли да дойдат, а и за подиума също?
- Аз съм за - побърза да каже Еси. - Прогнозата е добра за целия месец.
- И още нещо Дон! Подиумът да е от тази страна на къщата, която не гледа към площадката на хеликоптера. Искам да изненадам господин Лендър!
- Да, госпожо! - съгласи се той с широка усмивка.
- Надявам се да не остане шокиран. Тук никога не са окачвани светлини по дърветата - мърмореше Еси.
- Все някога трябва да бъдат окачени за първи път! - заяви делово Шарлот и тръгна да се обади на гостите.
Брет прие поканата с удоволствие.
В неделя, когато пристигна с хеликоптера, тя прекоси тичешком поляната, за да го посрещне.
Лицето му се озари от щастлива усмивка. Поне него беше успяла да плени. Трепна, когато видя, че Кит също слиза, но се отпусна в прегръдките на дядо му.
- Как е внучката ми? - рече Брет и я поведе към къщата.
- Твърде заета, за да посрещне дори съпруга си - заяде се Кит, но Брет не му обърна внимание.
- Ти я виждаш непрекъснато! Не ставай ревнив, момче!
Това бе добър изход за Шарлот, но Кит не остави нещата така и по-късно я намери в стаята й.
- Да не си забравила, че съществувам? - попита той, затръшвайки вратата.
- Не успях да те попитам как мина пътуването ти...
- Попитай ме сега! Но преди това искам да ти покажа какво ще ти се случи, когато ме пренебрегваш заради други! - Стисна я за ръката и я дръпна към себе си. - Запомни! Брет остава на второ място в тази къща и в живота ти! Омъжена си за мен, а не за шефа на „Санфорд"!
Зарови пръсти в гъстата й коса и пое устните й в безмилостна целувка. Тя се опита да се освободи, но усилията й се оказаха напразни. Когато той откъсна устни, тя го чу да казва иронично:
- Здравей, малката ми Шарлот! Вече мога да ти го кажа.
Тя затвори очи, за да скрие напиращите сълзи. Бе копняла за ласките и любовта му, но тази груба ожесточена целувка я бе наранила. Не можеше да живее повече така, трябваше да го принуди да я пусне да си замине.
Не искаше отмъщение, искаше само да се измъкне. Кит нямаше нищо против сегашното състояние на нещата, сигурно и Вероника. Но Шарлот смяташе да пообърка живота му, да намери своето място, а тържеството й предлагаше добра възможност за това.
- Мразя те, Кит! - прошепна ядно тя, въпреки прекрасно да съзнаваше, че не казва истината.
- Отвори очи и го повтори! - предизвика я той и тя бавно го погледна. Очите й, гълъбово сини, сега бяха пълни със сълзи, които блестяха по ресниците й, сълзи на гняв, сълзи на нещастието й.
В продължение на една дълга секунда, те не отделиха поглед един от друг, след това той бавно я притисна към себе си и леко докосна устните й.
- Защо, Чарли? Липсвах ли ти? Наистина ли искаше да се върна? Така е, нали?
Устните му си играеха с нейните, а ръцете му се промъкнаха под меката материя на дрехата и се плъзнаха по тялото й.
- Кажи ми, Чарли! - настоя той, а палците му не спираха да притискат гальовно и възбуждащо гърдите й.
- Липсваше ми, Кит. Липсваше ми, така е...
Той не очакваше друг отговор. Властната, дълга, страстна целувка я пренесе в рая и преструвките бяха забравени в миг. Шарлот се предаде на магията, обви врата му с ръце и отвърна жадно на копнежа му. Тялото й бе доказателство, че се заблуждава, че не може да се справи е положението.
Ръцете му не спряха милувките си, и тя чу слабите си стонове, които сякаш долитаха от друг свят. Усети възбудата му, страстта, която я остави без дъх, и с тих вик се отдръпна, уплашена, че ще стигнат твърде далече.
- Страхуваш се или не искаш, Чарли? - Самият той дишаше задъхано и тя разбра, че са спрели само миг преди и двамата да изгубят контрол.
- Госпожице Шарлот? - Щом чу гласа на Еси, Кит я пусна с явно нежелание.
- Пак ще ти задам този въпрос, Чарли. Помисли добре какво ще ми отговориш!
Щеше да е почти невъзможно да се пребори с Кит, защото всички бяха на негова страна, включително и тя самата, тайно.
През целия ден Шарлот се стараеше да не среща погледа му, притесняваше се от него и го избягваше. Очевидно той не разбираше причината за необичайното й държание, защото не я остави сама нито за миг.
Бе напрегната и нервна, притеснена заради тържеството. Поканите бяха отправени и всички знаеха, че ще има маскен бал. Позвъни любезно на всички дами и им обясни, че облеклото трябва да отговаря на старинния стил на къщата - дълга бална рокля, ветрила, като предупреди, че това е тайна, която би искала да поднесе на съпруга си. Бе успяла да възбуди интереса на всички и не се съмняваше, че тази вечер ще цари изисканост и приповдигнат дух.
На Вероника не се обади лично. Но поканата й не се различаваше от другите. Сред цялото великолепие и финес, които очакваше за вечерта, само Вероника щеше да се различава. А може би трябваше да се облече като злата фея? Ако Кит смяташе да се измъкне незабелязано с нея, просто нямаше да има тази възможност. Помисли малко. Ако Вероника не беше облечена като останалите, всички щяха да я наблюдават и ако Кит държеше да е с нея, щеше също да попадне в светлината на прожекторите. Шарлот съзнаваше, че това ще е последната капка, която ще прелее чашата. Сигурно той щеше да побеснее от гняв и набързо да я отпрати обратно в Англия. Точно това целеше тя.
Когато се качи в стаята си, за да се преоблече, и музикантите, и украсата бяха готови. До този момент Кит не бе забелязал нищо. Всичко вървеше по план. Ако не я отпрати обратно веднага, може би трябва непрекъснато да му сервира изненади, докато вдигне ръце. Сега не можеше да я обвини за нищо, защото се беше постарала. И след това, нямаше да бъде обвинена, че е нарушила споразумението. Чичо й щеше да бъде в безопасност.
Еси също мълчеше и пазеше тайната. Тя, разбира се, съзнаваше, че балът ще е много по-грандиозен от всеки друг път. От време на време поглеждаше Шарлот, единствената посветена в тайната им конспирация и сигурно за първи път в живота си не знаеше какво да каже.
Бялата кринолинена рокля, която Шарлот бе купила в Лондон падаше на пищни волани и тя я смъкна малко надолу и оголи рамене. Сложи си диамантите, но остави косата си да пада на масури като искрящ водопад, подчертаващ изящната й шия. Напомняше на Скарлет О'Хара. Приготовленията й отнеха повече време от очакваното и чу нетърпеливия глас на Кит.
- Шарлот! Гостите ще започнат да пристигат всеки момент! - Той нахълта в стаята, но тя предвидливо се заключи в банята.
- Идвам!
- Побързай! И да не слезеш намръщена!
Намръщена ли?! Тя излезе наистина малко ядосана от стаята, макар и в ореол от блясъка на диамантите.
Еси надничаше иззад перилата и наблюдаваше пристигащите
гости като някой таен агент.
- Божичко, госпожице Шарлот, за миг ми се стори, че сте истински призрак! - С театрален жест Еси се хвана за сърцето, неспособна да скрие възхищението си.
- Не съм чак толкова бледа!
- Съвсем не! Изглеждате великолепно, като дама от минали времена. Е, сега вече господин Кит ще бъде изненадан! Това е най-разкошното тържество от години! Дамите май няма да откажат да хапнат, добре че дадохте идея за студения бюфет. Сега поне нямам работа. Утре ще чистят момичетата, които наехме. А, музиката започна. Ще види той, господин Кит!
По дяволите господин Кит! Беше казал тя да бъде господарката. Тази вечер щеше да му докаже, че може да се справи блестящо!
Балният салон беше пълен с хора, а Кит посрещаше пристигащите на вратата. Шарлот заслиза бавно и гордо и възцарилата се тишина накара Кит да извърне глава. Тя много добре съзнаваше, че присъствието на толкова много представителки на аристократичния Юг, го е удивила.
Приближи се и пое ръката й. Не каза нищо, но изуменият му поглед го издаде.
- Пристигнали са някакви музиканти.
- Чудесно! Очаквах ги. Ще танцуваме под дърветата. - Предизвикателното й държание и блясъка в очите й го изуми още повече.
Още сега беше слисан, а какво щеше да каже, когато Вероника пристигне като зла фея.
- Запази първия танц за мен, Чарли. Трябва да поговорим!
Тези думи и вниманието му я притесниха. Може би това затишие вещаеше буря? Дори и така да беше, усмивката й бе ослепителна като диамантите.
Ерик и Вероника не биха могли да изберат по-подходящ момент за появата си. Вероника спря на прага поразена.
- Идвате точно навреме, Ерик! - усмихна се широко Кит. - Има някои промени. Оставих Шарлот да се погрижи за всичко. Ще танцуваме и нямам търпение да накарам Брет да се нареди на опашка и да я моли за един танц.
- Ще трябва да се нареди след мен! - засмя се Ерик. - Май беше по-добре да пристигнем с карета. Не е ли разкошна? - наведе се и целуна ръка на Шарлот, схванал добре замисъла й.
- Не знаеше ли, че ще бъде бал? - попита Кит Вероника.
- Разбира се, че знаеше! - Ерик не даде възможност на жена си да отговори.
Шарлот се запита дали ще има сили да проговори цялата вечер, защото бе крайно ядосана.
- Реши, че маскеният бал е под достойнството ти, нали, скъпа? - попита той, без да крие колко се забавлява.
Вероника се усмихна сковано.
- Изглеждаш ослепителна, Шарлот!
- Благодаря! Хубаво е, че си бях взела тази рокля. Кит премести
поглед от едната към другата и поведе Шарлот да я запознае с някои от по-видните гости.
- Кит, исках да ти кажа за този бал...
- Не сега, мила! - усмихна й се привидно меко той. Щастливата усмивка за пред другите не слизаше от лицето му.
- Доста ще трябва да си поговорим, когато всички тези хора си отидат. Светлини и дансинг! Ами ако валеше?
- Еси каза, че няма да вали - оправда се тя.
- Щом е казала, не би дръзнало да завали ли! Трябва да влезем в салона. Поне шестдесет човека умират от нетърпение да те видят.
- Не забравяй, че ще гледат и теб!
Той се наведе и я целуна по страната, защото бе уловил погледа на Брет, който се навърташе наблизо.
- Изглеждаш великолепно, Чарли! Мен никой няма да ме забележи.
Празненството имаше небивал успех. Вероника се държеше обиграно, без да губи самообладание, и Шарлот не остана много доволна от развоя на събитията. Планът й пропадаше, но Кит бе на седмото небе.
- Всичко е толкова хубаво и приятно - призна тя пред него.
- Така и трябва да бъде, Чарли. Заслужаваше го!
- А ти забавляваш ли се? - Стараеше се да не го гледа в очите. Очакваше той да се усамоти с Вероника, но явно го беше подценила.
- И още как! Забавляват ме най-вече всички тези хора, които се подмазват и сервилничат пред Брет. А и сега, след като ти си тук, той ще идва много по-често. Той пък обича да бъде около теб.
- Не искаш ли Брет да идва по-често? - учуди се тя.
- И още как! Не можем един без друг. Брет ме отгледа, когато родителите ми починаха. Той ми е най-близкият човек.
- Извинявай!
- Не ми се извинявай, Чарли. Но сега имам и теб...
Тя го погледна учудена и смутена. Какво искаше да каже?
Гостите бяха възхитени и останаха до късно като накрая благодариха и на двамата за чудесната вечер.
- Ще направим ли пак маскен бал, Кит? - попита една млада дама, когато си тръгваше, придружена от родителите си и своя годеник. - Старинните облекла чудесно подхождат на този декор!
- Питай Шарлот! Аз нямам нищо общо с цялата работа.
- Какво ще кажеш, Шарлот? - погледна я момичето в очакване.
- Чакай да си поема дъх! - усмихна се тя, щастлива от успеха на вечерта. Само малкият й заговор се беше провалил.
Усети погледа на Вероника и разбра, че битката тепърва предстоеше.
- Нашата Шарлот е прекрасна, Кит! - рече Брет и я прегърна. - А тържеството беше направо великолепно!
- Да, доста е умна за възрастта си! - отвърна подигравателно Кит.
Да, но не достатъчно, помисли си тя. Вместо да обръща внимание на Вероника, Кит не се бе отделил от нея цяла вечер, разби плана й и тя тръпнеше от близостта му цяла вечер.
Захвърли ядно бижутата, разпусна си косата и призна, че колкото и да
е детинско, е ядосана. Нищо че тържеството бе имало бляскав успех. Кит я бе надхитрил без всякакво усилие и бе убедил всички колко предан е на младата си съпруга.
Влезе, без да почука, точно когато тя се опитваше да си свали ципа. Шарлот се извърна ядосано.
- Излез, ако обичаш!
- Трябва да поговорим! Всичко беше великолепно, Чарли!
- Когато аз организирам нещо, винаги е така!
- Какво има? Е, наистина Вероника не беше подготвена. Това ли ти развали настроението? Ще стискам палци следващия път!
- Няма да има следващ път! - избухна Шарлот. - Но рано или късно все някой ще забележи колко време прекарваш с нея.
- Правя го заради Ерик. Вече ти обясних. Защо не ми вярваш?
- Какво доверие очакваш от мен? Та ти едва не ме уби, защото разговарях с Дон! Ти си този, който не ми вярва! Нали уж трябваше да сме от едната страна на барикадата?
Тя се обърна, но в следващия миг я обзе паника. Той се приближи и застана зад нея.
- Що се отнася до Дон, това си беше детинска ревност. Искам те за себе си, Чарли!
- Нямаш право! - прошепна тя.
- Знаеш, че те желая, Чарли! По дяволите, не мога да издържам повече!
- Не забравяй споразумението ни...
- Тогава го считай за анулирано!
- А какво ще стане с чичо Джо? - прошепна уплашено тя.
Дали все пак планът й бе успял? Обзе я тъга, разочарование и страх замъгли очите й, а той не сваляше сериозния си поглед от нея.
- Не се безпокой! Не забравяй, че той ми е роднина.
- Не е! Той...
- Женен съм за племенницата му! - Те не можеха да откъснат очи един от друг, докато най-сетне Кит я притисна към себе си и докосна с устни рамото й. - Искам да те любя, Чарли! Желая те до лудост...
Тя поклати отчаяно глава, но устните му продължиха изпепеляващата си ласка и скоро стаята изгуби познатите контури, плувайки в сладостна мъгла.
- Не искам! Не мога! - прошепна тя задъхано, но той я прегърна още по-страстно и реалността изчезна.
- Ти си моя съпруга!
- Не съм! Това не беше брак наистина! - изрече тя несигурно. Но скоро се отдаде на блаженството, открила колко силно й въздейства той.
- Нека тогава да стане истина! Искам да останеш тук! По дяволите, Чарли! Свикнах с теб! Свикнах да спорим, свикнах да се грижа за теб, да те целувам...
Той зарови лице в косата й, а устните му продължиха да разливат опияняваща омая по тялото й. Той тръпнеше от възбуда и Шарлот тихо извика, когато свали ципа на роклята й и плъзна жадно ръка към гърдите
й.
- Не... не можеш! - Кит едва ли чу протеста й.
- Знаеш какво ще направя сега...
Смъкна внимателно роклята й и ръката му докосна розовите връхчета на гърдите й. Тя притвори очи, неспособна да задуши пламъка. Тялото й напълно се отдаде на томителната наслада. Бе безсилна да се отдръпне от устните, които настойчиво търсеха близостта й.
Сподавените й викове го възпряха и той повдигна устни към нейните.
- Стани наистина моя съпруга, Чарли! Тази вечер! Сега!
Шарлот не можеше да му отговори. Чу далечен предупредителен звън, едно гласче й напомняше какво я бе довело тук. Но някаква магия я възпираше, не можеше да отблъсне прелъстителните ръце, не можеше да победи омаята, която властваше над сетивата й. Устните й потърсиха неговите и той ги пое трескаво. Тялото й потръпна в неудържима възбуда.
Желанието, което бе потискала толкова дълго, избухна в порой от ласки и страстта й го подлуди. Нежните й ръце оставяха горящи следи по тялото му. Той отхвърли и последните дрехи и Шарлот се притисна към него.
Връщаше му всяка милувка с жар, готова да му отдаде душата и сърцето си, себе си. Той бе изумен от всеотдайността й.
- Чарли! - прошепна той, неспособен да се овладее. - Ти се отказваш от споразумението, нали? Искам те, сега!
С отчаян вик тя се притисна към пламтящото му тяло, почувства с устни кожата му и той я притегли с всичка сила към себе си, всяка клетка у нея вибрираше от желание, а устните му безспир я целуваха.
Ръцете му откликваха на копнежа й, устните му изпиваха и последната й частица съпротива и тя тръпнеше, извиваше се под ласките му и тихо стенеше. Той бързо се съблече и отново я взе в обятията си. Притисна я трескаво и тя усети силната му, почти непоносима възбуда.
- Кит! - Уплахата в гласа й го накара да я прегърне още по-отчаяно. Той не можеше да се владее от страст.
- Не бива да го правим! - опита се тя да му се противопостави, но той повдигна брадичката й и пое устните й в дълга опияняваща целувка, която я накара да забрави протеста си, издигайки я в безбрежните висини на насладата.
Сякаш се бяха пренесли в друг, непознат, но прекрасен свят. Усещаше как се притиска в него. Дочуваше гласа му да мълви името й и знаеше, че тя го е подтикнала към всичко това.
- Сега, Чарли, хайде - шепнеше той дрезгаво. Всичко у нея гореше, сякаш огън бушуваше в тялото й. Вече не изпитваше страх, само желание да усети силата му. Сините очи на Кит изпълниха цялата вселена, а разгорелият се в тях плам й напомни за властта, която имаше над този силен, самоуверен мъж.
Той я повлече след себе си в лумналата стихия от страст и тя извика от непознатата болка, когато той навлезе в нея. След това усети непозната сладост, която превърна целия свят в бляскави съзвездия и изтръгна от нея вик, който сякаш прелетя милиони светлинни години.
- Чарли! - задъхано произнесе името й той и реалността изгуби очертанията си.
Тръпнещите им тела се отпуснаха и тя усети как магията избледнява, и те отново слизат на земята, разтваряйки познати врати. Минути, а може би часове, беше съвсем сама в онзи вълшебен и тъй нов за нея свят, сама с Кит, а сега се връщаха обратно, при познатите лица, при Вероника, която пак щеше да протегне алчни ръце към него.
- Чарли... - Той произнесе името й меко и тя отвори очи, неспособна да сдържи напиращите сълзи и разкъсващите я ридания. Вече знаеше колко лесно един мъж може да подчини една жена. Гневът й се оказа безсилен пред силата на страстта му. Едва сега осъзна какво е направила, как сама е предопределила бъдещето си.
Изправи се рязко и изтича в банята, за да остане сама със себе си. Знаеше, че ще си е тръгнал, когато излезе. Но той я чакаше, пое я отново в ръцете си и я отнесе в леглото. Беше му благодарна, защото изгаси лампата и я пое нежно в прегръдките си, а ръцете му не спряха да я успокояват с ласки, докато не се унесе в сън.
Коментари: 0 Разглеждани: 85 Група: Романи
Шарлот не вярваше, че семейство Колинс ще дойдат на вечеря, поне не толкова скоро. Ако тя бе на мястото на Вероника, повече нямаше да стъпи в Маркланд, но тя не бе влюбена в чужд съпруг. Вероника сигурно бе прозряла причината за брака на Кит, а може би той лично й беше обяснил. Както и да е, след два дни те приеха поканата.
Брет си замина, но през краткия си престой се отнесе към Шарлот толкова сърдечно, че тя остана учудена.
- Чарли, скоро ще накарам Кит да те доведе в Хюстън и ще останеш за малко в моя апартамент. Трябва да опозная внучката си!
Прегърна я топло, целуна я и най-неочаквано на нея й се доплака, защото този благосклонен към нея възрастен човек си отиваше. Инстинктивно чувстваше, че той може да я разбере, че може да разчита на него, както преди разчиташе на Кит. Наблюдаваше тъжно хеликоптера да се издига над Маркланд, в посока към залива. Кит я прегърна, но само защото Брет още можеше да ги види.
- Посещението му беше кратко! - измърмори той подигравателно, както обикновено й говореше, откакто го отблъсна. - Да привлечеш Брет на своя страна е голям подвиг.
- Не съм го привличала! Той наистина вярва, че те обичам...
Не трябваше да казва тази глупост. Мислеше, че може да премълчи нещо, когато се налага, но май се лъжеше.
- Явно остарява! - отвърна троснато Кит. - Преди никой не можеше да заблуди Брет Санфорд. Добре че няма да се наложи дълго да се преструваш. - След тези думи, той я пусна и тръгна към къщата.
Тя се загледа след високата му мускулеста фигура, доволна, че тръгна без нея. Ако само предполагаше, че го обича, веднага би се възползвал от слабостта й.
Въпреки че Еси не бе споменала и дума, държанието й по време на неочакваното посещение на Вероника, показа на Шарлот, че възрастната жена никак не одобрява съпругата на Ерик Колинс. Отношението й към Ерик обаче бе съвсем различно. Когато Шарлот, вече влязла в ролята на домакиня на Маркланд, й каза, кого очакват за вечеря, Еси се усмихна
замислено.
- Господин Ерик! Това момче беше като брат на господин Кит. Бяха толкова близки до...
Тя замълча и Шарлот разбра, че няма да научи нищо повече. Знаеше, че Ерик Колинс се е оженил за тази, която Кит е смятал да направи своя съпруга. Но подобно нещо не би обезсърчило Кит. Той си имаше свои планове.
- Как се справи с Брет? - попита Ерик и се усмихна на Шарлот, след като вече се бяха запознали. Той беше висок, добре сложен, на възрастта на Кит и Шарлот много го хареса. Имаше тъмна къдрава коса и слънчева усмивка, носеше очила.
Той поздрави Кит приятелски, без никаква враждебност. Вероника и Кит добре пазеха тайната си. Очевидно Ерик не знаеше нищо.
- Брет е напълно сразен! - засмя се Кит, докато наливаше питиетата.
Държеше се много мило с Вероника. Беше й ясно, че след като и тя - Шарлот - е тук, каквото и да стане, Ерик не би проявил подозрителност. Положението й се стори отчайващо.
- Мен, разбира се, никога не ме е харесвал. Никога не успях да му угодя - разсмя се и Вероника.
- Малко са хората, които могат да му угодят, скъпа! - усмихна й се Ерик. - Не го приемай толкова навътре!
- Но теб те харесва, и то много! - вметна тя остро.
- Ерик е като част от семейството, още от десетгодишна възраст. Брет не се привързва към жените, освен ако сам не ги е избрал.
- Но той не те е избирал, Шарлот. Трябва да ми разкриеш тайната си! - настоя Вероника и се разсмя нервно.
- Чарли подходи така умело към него, че го обезоръжи за броени минути и не му остана нищо друго, освен да я хареса - обясни присмехулно Кит.
- Ти си посмяла да противоречиш на Брет Санфорд? Трябва да ми разкажете! - Ерик взе ръката й в своята и зачака с интерес, но Кит я изпревари.
- Ерик, от Чарли няма да чуеш никакви семейни истории. Тя е много дискретна, изобщо не се надявай! Мога да кажа едно за Чарли - напълно разчитам на нея и й вярвам безусловно.
- Звучи доста странно, скъпи! - разсмя се Вероника, която все още не можеше да прикрие нервността си, а Ерик придоби много учуден вид. - Все едно че говориш за секретарката си, а не за съпругата си! Как е успяла да те накара да се ожениш за нея, много странно...
Шарлот имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне, но Кит я погледна и се усмихна.
- Ами и мен ме срази. Цялото семейство е подвластно на чара й.
Еси съобщи, че вечерята е готова и Шарлот мислено й благодари, макар възрастната икономка постоянно да слухтеше наоколо. Пред нея не можеха да обсъждат подобни интимни въпроси. А Кит изглежда изобщо не забелязваше, че Еси се върти около тях. Шарлот бе напълно озадачена,
защото Ерик дори не подозираше дълбоко прикритите чувства, които като огън тлееха между жена му и Кит.
Шарлот трябваше да поддържа разговора с Вероника през повечето време. Иначе тя се оказа доста интересна събеседничка. Когато Кит не слушаше, тя използва момента, за да я попита за това-онова.
- Едва ли ще се справиш с Еси, доста трудна е - каза й Вероника презрително, когато икономката изчезна за малко. Шарлот не обърна внимание на забележката. Вероника се опитваше да изтъкне колко неподходяща е за съпруга Шарлот, колко е млада.
- Стори ми се трудна в началото - призна Шарлот. - Сега вече й доставя удоволствие да се грижи за мен, а и аз нямам нищо против.
- Предполагам, скоро ще се наложиш като господарката на този дом - каза Вероника с мазна усмивка. - Те още не те познават, доста си млада, но тя и прислугата ще трябва да приемат, че ти си съпругата на Кит. Само с твърдост и голям опит в тези работи можеш да ги сложиш на мястото им.
С голям опит като теб ли, помисли си Шарлот, но замълча. Съзнаваше, че наистина й липсва опит, че не е на мястото си в тази великолепна къща. В момента се чувстваше като изгубено куче, което Кит е открил някъде и е донесъл у дома. Изобщо нямаше намерение да слага Еси на мястото й, нито останалата прислуга, защото смяташе, че възрастната икономката си изпълнява стриктно задълженията. Грижила се бе за Кит почти през целия му живот и беше очевидно колко го обича. На нея й беше омръзнало сама да се грижи за чичо си Джо и вниманието на Еси й доставяше истинско удоволствие.
- Между другото - каза Кит, преди да си тръгнат гостите. - Ще организираме тържество, за да се запознае Шарлот със съседите. Следващата събота или неделя. Ще дойдете, нали?
Шарлот му се възхити. Той не ги канеше, нареждаше им да дойдат. Колко много приличаше на дядо си!
- Разбира се! Как ще изпуснем такова нещо! - отговори весело Ерик, без да даде възможност на Вероника да се включи. Шарлот дори нямаше представа как би отговорила Вероника, но забеляза, че очите й се взряха в Кит за секунда. Кит искаше всички да видят съпругата му. Сърцето й се сви. Ако някой го видеше с Вероника, едва ли би обърнал внимание. Той бе женен за красива млада англичанка. Никой не би заподозрял връзката между двамата.
- А Брет ще дойде ли? - попита замислено Шарлот. Искаше й се да има поне един, който да е на нейна страна.
Кит я прегърна и целуна по страната.
- Знаеш, че ще дотича веднага! - отвърна й той с поглед на влюбен и сърцето й трепна от слаба надежда, която бързо изгасна.
Приготви се да си ляга, чувстваше се нещастна.
Кит се вмъкна в стаята й без предупреждение, точно когато си почистваше лицето. Подпря се на тоалетката и я загледа.
- Е, какво мислиш за Ерик? - попита той небрежно. - Забелязах, че го очарова. А и доста си поговорихте.
- Някой трябваше да обърне внимание на горкия рогоносец! - отвърна остро Шарлот, макар да забеляза заплашително присвитите очи на Кит. Значи бе схванал намека! - Докато ти очароваше Вероника с нежни слова, реших да поема задълженията си на домакиня.
- И на съдебен заседател и прокурор! - присмя й се той. - Ако не друго, поне притежаваш остър ум, Шарлот!
- Наистина ли? - усмихна му се съблазнително тя след което го стрелна с ироничен поглед. - Този път грешиш, защото ако беше прав, едва ли щях да седя тук. Когато имаш малко време, изчисли, моля те, колко още ще съм на служба!
- Ще ти кажа още сега! - повиши глас той и грубо я изправи на крака. - Ако реша, ще останеш тук завинаги!
- Не се опитвай да ме сплашиш! - извика тя, като отчаяно се опитваше да се освободи от здравите му ръце. - Щом чичо ми е вън от всякаква опасност...
- Ще се погрижа да не мръдне оттам, където се намира сега! Ще направя всичко необходимо, за да постигна своето, Шарлот!
- А ако кажа на Брет? - заплаши го тя.
- Ами опитай, де! Вече го познаваш. Колко време, мислиш ще му бъде необходимо, за да изправи Джо пред съда? Брет и така е безкомпромисен, но когато става въпрос за бизнес, е безпощаден! Борил се е със зъби и нокти, за да опази всичко, което е наследил, за да го предаде непокътнато на мен. Никой дребен мошеник няма да успее да измъкне и стотинка от него, нито пък да си отиде безнаказано, ако е виновен! Но не ме слушай, опитай. Той те харесва, дори ти се възхищава, но...
- А той... знае ли коя съм?
- На глупак ли ти приличам? Нито ме е питал за фамилното ти име, нито пък съм му го казвал. Нямаше да му е много трудно да сметне колко прави две и две.
Кит изфуча от стаята, оставяйки Шарлот в пълно объркване. Той отново имаше коз в ръката си. Ако помоли Брет Санфорд за помощ, чичо й със сигурност ще влезе в затвора. Не можеше да го допусне!
На другата сутрин Шарлот стана рано. Горещите слънчеви лъчи я пробудиха и тя остана загледана в примамливия блясък на водите на заливчето. Дърветата хвърляха сенки върху кея и нещо я подтикна да излезе. Обу къси панталони и тънка памучна риза, хапна набързо и пресече моравата. Спря на кея и се загледа към хоризонта.
Еси й каза, че Кит е станал цял час по-рано и е заминал нанякъде. Сега не искаше да мисли за него. Не посмя да разпитва за повече подробности. Като негова съпруга би трябвало да знае къде е, а Еси и така мърмореше заради отделните спални. Не бе казала и дума открито, но си личеше, че не одобрява.
Спомените от миналата вечер помрачиха настроението й. Пред себе си бе признала, че е влюбена в Кит от доста време, но й ставаше все по-трудно да прикрива любовта си. Всяка мисъл за Кит й причиняваше болка.
Ако не я беше принудил да се омъжи за него, вече щеше да го е забравила. Не можеше да му прости начина, по който се държеше с нея. Наистина я желаеше, но само защото му беше подръка. Не би допуснала да го дели с Вероника Колинс. Трябваше да намери начин да се измъкне от тази каша, без да навреди на чичо си. Ще трябва да помисли доста усилено, но единственият изход, който все още се въртеше в главата й, бе да разкаже на Брет. Чувстваше, че той няма да остане равнодушен. Разбира се, ще се ядоса, когато чуе за измамата. Човек като него няма да приеме нещата просто така. Беше много вероятно гневът му да се стовари върху чичо й.
Голям червен скутер бе вързан за кея и Шарлот предположи, че е на Кит. Отиде натам и скоро чу стъпки зад себе си. Обърна се и видя Дон Сигъл.
- Добро утро! - усмихна се сърдечно тя.
- Добро утро, госпожо Лендър! Рано сте станала.
- Исках да видя лодките. Наричайте ме Шарлот!
- Не зная дали шефът ще одобри, но да пробваме.
Шарлот се въздържа да му каже какво мисли за шефа му, но замълча и обърна поглед към червения скутер. Чувстваше се неудобно в присъствието на Дон.
- Имам чувство, че сте на тринадесет! - засмя се той по-развълнувано, отколкото би трябвало. Усети погледа му върху стройните си крака, по белите панталони, после се спря на косата й, прибрана на тила.
- Аз пък не се чувствам на тринадесет - отвърна тя с привидна небрежност, ядосана, че поде този разговор. Всички ли мъже са такива? Първо Кит, а сега и Дон Сигъл. - Сигурно е истинско удоволствие да се носиш по водата - смени темата тя с по-безопасна.
- Вземете скутера, лесно се управлява. Напълно безопасен е, стига да не се отдалечавате много навътре.
- Лесно ли? - Почувства се неловко, защото трябваше да признае, че няма представа дори как да запали мотора. Та тя не можеше да кара и кола! - Предполагам, че от дете се занимавате с яхти и скутери. Аз съм живяла далече от морето.
- Няма проблем, аз ще ви повозя! - предложи той ентусиазирано. - Шефът го няма тази сутрин. Ще се върне по-късно. Има време.
Значи наистина го нямаше. Къде ли е отишъл? Не беше сложно за отгатване. Ерик е на работа. Лесно може да се сети къде е Кит. За съжаление, веднъж развихрило се въображението й заработваше с пълна сила. Представи си Вероника в прегръдките на Кит, прегръдки, които тя добре познаваше.
- Добре! - весело прие тя предложението.
- Хайде тогава! - Цялото лице на Дон сияеше, докато подаваше ръка на Шарлот. Отвърза скутера веднага.
- Нямаш ли друга работа?
Грубият глас прозвуча като камшичен удар и Дон вдигна стреснато поглед. Очевидно не бе свикнал някой да му държи такъв тон. Шарлот не
трепна, когато чу ядосания глас на Кит и го изгледа студено. Това го вбеси още повече.
- Не можахме да те намерим - обясни Дон, все още в добро настроение. - Шарлот се съгласи да направим едно кръгче.
- Не позволявай на жена ми да ти губи времето! Сигурно има какво да свършиш, ако се поогледаш - сряза го Кит.
- Сигурно. - За най-голяма изненада на Шарлот, Дон сви добронамерено рамене. Поклони се малко подигравателно на Шарлот и се отдалечи.
Тя тръгна след него, но успя да направи само две крачки.
- Недей да насърчаваш Дон! - изръмжа Кит.
- Той просто се държеше любезно! - троснато отвърна Шарлот и се опита да се измъкне, както обикновено.
- Мога да си представя! А как очакваш да се държи, след като си се облякла така? Изглеждаш като на шестнадесет.
- Така ли? Дон свали до тринадесет! - отбеляза Шарлот, въпреки че в очите на Кит проблеснаха гневни искри.
Беше толкова мъжествен, а същевременно приличаше на истински дявол. Усети забързаните удари на сърцето си и топлината, обагрила страните й. Очите му се спряха на гърдите й, които се повдигаха неравномерно от вълнение.
- Значи искаш да направим едно кръгче със скутера? Няма нищо по-лесно. Заповядайте, уважаема госпожо!
Стартира мотора и потегли, преди тя да е успяла да си поеме дъх. Едва сега усети колко е ядосан той. Беше готов да разкъса някого и тя знаеше защо. Не трябваше да я виждат с друг мъж.
Лодката отскачаше по вълните и се носеше из залива с бясна скорост. Обсипваха ги пръски, а водата зад тях се разбиваше на пяна. Кит караше като луд, за да я изплаши, може би. Усещаше, че по този начин я наказва, защото е разговаряла с Дон. Държеше се с нея като с робиня. Кръвта й кипна, както кипяха вълните под тях.
При самия край на залива Кит обърна и се насочи към кея. Шарлот се опитваше да изглежда спокойна, сякаш се наслаждаваше на дивата скорост и призна наум, че малкото приключение й е харесало. За пръв път се сблъскваше с природна стихия и изпита необикновена възбуда. Кожата й поруменя, сивите й очи искряха.
- Дявол да го вземе, хареса ти, нали?
- Да! Много ти благодаря. Ще ме повозиш ли пак някой ден?
Той погледна дръзкото й лице, вирнатата брадичка и по устните му пробяга усмивка. Тя издаваше и възхищението му, и гнева му, но той не каза нищо.
Наближаваха брега, когато Кит ненадейно спря мотора, а тя го погледна, изпълнена с подозрение. Лодката леко се понесе под надвиснали клони, които образуваха истински зелен тунел.
- Защо спряхме? - обърна се изненадано към него Шарлот.
- Искам да поговорим, без Еси да подслушва и без Дон да се навърта наоколо.
Кит остави скутера да забие нос в брега.
- Не е нужно да ми изнасяш назидателни лекции! - Тя стана и преди Кит да успее да я спре, скочи на брега.
Подразни се, защото той не си направи труд да я последва, а се зае да завърже лодката, след което скочи на брега. Остана обаче там, като само я наблюдаваше, без да каже дума.
- Виждам, че ризата ми ти харесва - отбеляза той с немалка доза сарказъм, само и само да каже нещо. Тя не отговори и не го погледна, очите й бяха приковани в гърдите му.
- Аз... Да, сигурно е френска...
- Не може да бъде! - Той открито се разсмя и тя вдигна очи.
- Защото райетата се паралелни.
- Пара - какви? - Той обви тънката й талия и я притисна към себе си. И двамата бяха с къси панталони и тя усети допира му и познатите тръпки. Не смееше да помръдне от страх той да не забележи силното й вълнение.
- Лекцията ще бъде кратка и точно по темата, Шарлот! Не насърчавай Дон! - тихо я предупреди той.
- Изобщо не съм го насърчавала! Той се държа съвсем приятелски. Та ти самият се държиш приятелски с него!
- Едва ли Дон има желание да ме целува! - вметна кисело Кит и Шарлот усети червенина да се разлива по страните й.
- Той не е такъв! Той... той работи за теб!
- Той е мъж! - натърти на думата Кит и добави нетактично: - Нищо ли не научи от Гордън за мъжете?
- Не, но научавам достатъчно от теб.
- Явно не е достатъчно. Всеки път, преди да успея да си довърша урока, ти започваш да ми противоречиш.
- Съжалявам! - Шарлот не пропусна случая да го засегне. - Не мога да преодолея себе си...
Казаното беше грешка. В очите му припламна възмущение. Тя се опита да се измъкне бързо, ала напразно. Той я привлече още по-плътно към себе си и я притисна силно.
Тя усети познатото удоволствие, краката й се подкосиха и ръцете й затрепериха. Копнееше за тази прегръдка, откакто го видя сутринта, макар да я измъчваше ревност. Но когато бе до нея, тя тръпнеше от вълнение.
Той не помръдна, очите му не се откъсваха от нейните, сякаш искаше да я подчини на волята си с поглед.
- Добре, Чарли. Май обичаш опасностите...
Ръцете му я обгърнаха с неочаквана настойчивост и тя почувства мускулестото му тяло.
- Веднъж ме нарече измамник. И ти си измамница, Чарли! Приличаме си. Желаеш ме, а се преструваш дяволски добре, че не е така. Това си е жива измама, моя малка лудетино! Под тази непроницаема фасада тръпнеш, изпълнена с желание.
Устните му притиснаха нейните и сложиха край на всички
възражения. Шарлот бе очаквала този момент от дни. Забрави всичките му прегрешения, забрави за Вероника, докато той бавно, упоително и жадно целуваше устните й.
- Кит! - Името му прозвуча като отчаян стон, когато той я положи на свежата трева и я притисна в прегръдките си. Огнените му целувки изгаряха шията й, а пръстите му бавно разкопчаваха тънката риза, за да открият пламтящата й плът.
Той я бе предупредил, спомни си Шарлот. Бе я предупредил, че ще се разправи с нея безпощадно, но въпреки това тя не бе премълчала нищо. Устните му не носеха и следа от нежност. Страхът й се смеси с връхлитащата я възбуда. Беше я притиснал под себе си, а ръцете му не оставяха недокоснато място. Никога преди целувките и ласките му не бяха били толкова страстни и настойчиви. Щом пръстите му докоснаха гърдите й, тя простена тихо.
- Недей! Моля те, недей! - Той улови напрежението в гласа й и лекичко се отмести. Очите му спряха учудено на лицето й.
- Ти си моя съпруга, Чарли! Ти беше до мен в църквата и ти каза „Да". Може и да ме мразиш, но ти изрече тези думи, скъпа, и ако те пожелая, ще бъдеш моя. А Бог ми е свидетел колко силно те желая!
Ръцете му я докосваха нежно, милваха я ласкаво и той не отделяше очи от лицето й. Искаше да се увери, че и тя го желае, че няма да се съпротивлява и едва тогава премести поглед към набъбналото розово зърно и леко го пое с уста.
- Отслабнала си малко - промълви той, вдигна глава и огледа тялото й. Шарлот веднага разбра, че дори и отслабнала, той пак я желае. - Изглеждаш по-млада от всякога, цялата тръпнеща, толкова крехка...
С всяка произнесена дума желанието му нарастваше, а очите му не откъсваха хипнотизиращия си поглед от нея.
- Очите ти потъмняха, Чарли! Приличат на две бездънни езера. И ти ме желаеш!
- Не! - изведнъж трепна тя и се опита да се изправи, но той я притисна, а устните му отново потърсиха нейните.
- Не си по-убедителна лъжкиня от обикновено - подигра й се той.
Единственото нещо, което усещаше Шарлот в този миг, бяха ръцете му, които превръщаха кръвта й в лава и изпълваха тялото й с влудяващо желание.
- Признай си, че ме желаеш, Чарли!
- Не, не те желая - въздъхна тя, а ръцете му отново прокараха пътека от безпаметна наслада по тялото й.
- Кажи го! - отвори той устните й с език и тя безпомощно изхлипа.
- Да! Да...
Бе мечтала да му се отдаде, да я люби, бавно, страстно и незабравимо, но това бяха само мечти. Сега я държеше истинският Кит, който разпалваше у нея неочаквани бушуващи пламъци. Целувките му я потапяха в непозната бездна, ласките му я влудяваха. Не се интересуваше нито от младостта й, нито от неопитността й. Желаеше я и не искаше да чака нито миг повече. Тя добре познаваше тази страна на Кит. Познаваше
властта му над нея и упоритостта му. Внезапен страх погуби магията. Завинаги ли трябваше да остане тук като прикритие за тайните му срещи с Вероника Колинс?
Очарованието бе заменено от истинска покруса, която на свой ред отстъпи място на непреодолим гняв. Когато Дон прояви неочаквано внимание към нея, Кит кипна, сякаш тя беше замислила срещата. Не се ядосвай, никой не го заслужава, разчисти си сметките, с когото трябва - беше чувала това. Сгуши се в прегръдките му, а пръстите й се вплетоха в косата му и тя се притисна към него.
- Мила! - В този момент прегръдката му стана по-нежна и той я притегли върху себе си. - Извинявай, изплаших те! Забравих, че си толкова мъничка и нежна. - Гласът му прозвуча дрезгаво, ръцете му трепереха.
- Не съм! - вдигна загрижено поглед тя и се усмихна плахо.
- Ти си като пухкаво малко котенце, прекрасно котенце. Не мога да потисна желанието си да те държа в ръцете си, Чарли!
С тих стон той привдигна глава към пулсиращите розови връхчета на гърдите й и тя усети така желаните вълни на неподправено удоволствие. За миг изпита смущение, но не успя да прикрие истинските си чувства и отново зарови пръсти в косата му, посрещайки с готовност покоряващите му ласки, но само след секунда си спомни защо е станала негова съпруга.
- Недей, Кит! - отблъсна го тя, а той повдигна смаяно очи.
- Чарли?
Май не разбираше, че не може да получи всичко, което пожелае. Както и повечето мъже! Изражението й я издаде и сините му очи се присвиха. Беше разбрал.
- Искам да се любим, Чарли! Сега! Веднага! Искам го...
- Не се съмнявам - прошепна тя и затвори очи. Осъзна колко сложни ставаха нещата. - Но след това отношенията ни ще бъдат малко по-различни. Няма да успееш да се отървеш от мен, когато нямаш нужда от услугите ми. Ще се забъркаш в нова история, а аз ще те намразя.
Усети как той стана по-напрегнат, но причината не беше желанието му към нея. Опитваше се да потисне гнева си, очите му я изгаряха.
- Ти определи правилата! Сега вече е късно да ги променяш. Ако бях предвидила, че това ще се случи, нямаше да съм тук сега, дори и заради чичо Джо.
- Отвори си очите! - каза толкова рязко той, че тя се подчини незабавно. - Може да не си най-добрата лъжкиня на света, но и така се справяш достойно. Какво има, Чарли?
- Изпитвам отвращение от подобни неща! Ти си по-силен от мен и аз не мога да ти устоявам вечно. Но поне мога да ти го кажа направо. Ето, сега вече знаеш! - Тя извърна поглед, засрамена, задето лежеше полугола върху него. Той изсумтя като разгневен звяр и започна да закопчава ризата й.
- Добре, Шарлот! - изсъска. Стана и я дръпна грубо да стане. - Ще замълча за начина, по който тялото ти реагира, но няма да забравя забележката ти. Скрий тези крака под дълга дреха, защото и без да ги
вижда, човек те пожелава!
Когато обядваха, той съобщи студено, че се налага да замине с хеликоптера и няма да се връща до тържеството. Връчи й списък на гостите и тръгна. Не посмя да го попита за нищо и се остави изцяло в ръцете на Еси, което се оказа добра идея. Заедно планираха всичко за тържеството. Допаднаха си и се сближиха. Вече имаха своите малки тайни. Очевидно Еси я одобряваше за госпожа Лендър и искаше да й прехвърли някои задължения. Шарлот прие. Всичко беше част от плана й да си разчисти сметките с Кит. Едва ли Кит щеше да се съобрази с нея, ако продължаваше да се самосъжалява и да се държи малодушно.
Коментари: 0 Разглеждани: 72 Група: Романи
Късно следобед Шарлот чу шума на хеликоптера и се приближи към прозореца. Видя го да прелита над заливчето към площадката за кацане. Почти веднага Кит влетя в стаята й.
- Брет е тук! - каза той и огледа джинсите й и шарената риза.
- Дори не съм чула кога Дон е излетял с хеликоптера. - Шарлот вдигна очи от книгата, която грабна нарочно, когато чу стъпките на Кит.
- Имаме и други хеликоптери. Той е тук! Приготви се!
- Кое да бъде? Власеницата или тиарата?
За миг й се стори, че ще направи крачка и ще я удари, но вместо това се усмихна криво и погледът му обходи слабата й, предизвикателно изпъната фигура.
- Добре, госпожице „Морал"! Мислиш, че ще успееш да се справиш с Брет Санфорд? Давай! Няма да пропусна събитието.
Излезе, без да я дочака, и смелостта й я напусна. Ако Брет Санфорд не я харесаше, още по-зле! Заслиза по стълбите, изпълнена с непоклатима решителност, отхвърлила страха от неизвестното. Той вече седеше на масивното канапе в салона за гости и Шарлот срещна добре познатия й студен поглед.
Той се надигна бавно от мястото си. Очакваше да види кисело старче, ала надигналия се от канапето мъж, съвсем не отговаряше на представите й за старец. Висок бе колкото Кит, с гъста бяла коса и ясни сини очи.
Беше хубав, дори и на тези години. Излъчваше сила и достойнство, личеше, че е богат и влиятелен. Шарлот разбра, че в негово лице ще има или смъртен враг, или верен приятел. Компромиси за него не съществуваха.
Кит се приближи и я прегърна. При други обстоятелства щеше да му е благодарна, но за днес й стигаше. Лицето й остана с каменно изражение, подобно на това на Брет Санфорд.
- Значи това е твоята съпруга? - Гласът прозвуча властно, а очите му неумолимо я пронизаха.
- Това е Шарлот! - отговори остро Кит и ръката му стисна рамото й, като наблюдаваше предизвикателно дядо си.
- Мислиш ли, че ще бъдеш достатъчно добра съпруга на внука ми? - попита високомерно и студено Брет Санфорд.
Шарлот отговори със същия надменен тон.
- Много по-добра, отколкото си мислите, господин Санфорд! Аз никога не лъжа! Кит се представи за финансов мениджър, преди да се оженим. Дори след това, някой друг трябваше да ме уведоми в какво семейство съм попаднала. Това естествено ме кара да съм особено внимателна! Как мога да съм сигурна, че вие сте човекът, за когото се представяте?
Всички замълчаха от изумление.
- Значи не си се оженила заради парите му?
- Не. Причината бе много по-различна.
Възрастният мъж не спираше да я изучава и Шарлот усети, че ръката на Кит се впива в рамото й с такава сила, че й причинява болка. Сигурно се страхуваше какво друго ще каже. Нека се чуди! И ето че тя откри оръжието си. Как ли би се почувствал Брет Санфорд, ако разбере, че чичото на новата му внучка е в затвора? Сега тя бе съпруга на Кит и дядо му трябваше да приеме този факт без значение дали му харесва, или не. Интересно, как ли щеше да реагира той, ако разбере, че този брак е просто едно споразумение, малка игра, за да може внукът му да се среща с омъжена жена? Усмихна се тъжно. Само няколко думи биха ги поставили натясно! „Между другото, господин Санфорд, Кит ме нае да му бъда съпруга. Просто се е забъркал с омъжена жена!" И двамата щяха да се стъписат.
- И какво толкова смешно намирате в цялата работа, млада госпожо?
Разбирате ли, че Кит се е оженил, без дори да помисли как ще приема аз този брак? Дори не бях поканен на сватбата на единствения си внук!
- Съжалявам, че не присъствахте на сватбата, но нямаше и мои роднини. Бихме могли да се оженим още веднъж, ако желаете - успокои го мило Шарлот, а усмивката й стана още по-широка за пълно учудване на двамата мъже.
Той я погледна, все едно че виждаше изключителна находка, някаква налудничава особа, която не се стряска от нищо, след което очите му се спряха на Кит с явно изумление.
- Моля се на Бога, момче, никога да не застане срещу теб! Тя е огън и жупел!
Едва сега Шарлот видя, че Кит се подсмихва тихичко и започна да се отпуска. Вече я познаваше твърде добре и сигурно бе отгатнал какви мисли се въртят в главата й. Едва когато замълча, Кит почувства облекчение.
- Значи наглостта те разсмива? - повиши грубо глас Брет Санфорд, но този път очите му се спряха върху Кит. - Надявам се, че си заслужава всички неприятности, които ще ни докара!
- Струва много повече! Ти също ще я харесаш, сигурен съм...
- Ела тук, момиче! Искам да те погледна! - каза Брет Санфорд ненадейно и Кит се приближи заедно с нея. Ръката му все още обгръщаше рамото й, но старият мъж изръмжа.
- Остави я! Може да върви и сама! Не виждам да й има нещо на краката! Поне с езика няма проблеми.
Шарлот се приближи, след като Кит я пусна с истинско нежелание. Не се страхуваше нито от Брет Санфорд, нито от когото и да било друг. Нямаше намерение да се предава, след като веднъж беше избягала от Англия. Тя също държеше някои козове. Сивите й очи смело посрещнаха синия поглед на дядото на Кит и тя решително се приближи.
- Хубаво момиче! Ще стане истинска красавица...
- Тя вече е красавица! - поправи го Кит.
- Тя има доста нагъл език, но... - замълча Брет, докато я оглеждаше, все едно че е за продан.
- Приближи се още малко, момиче! - нареди той и тя усети силните му ръце. Целуна я по бузата и я погледна строго. - След като си вече тук, ще трябва да се примирим с теб! Да не си посмяла да ми викаш дядо!
- Няма! Ще ви наричам господин Санфорд - заяви тя дръзко.
- Брет и нищо друго!
- Не и преди да сме станали приятели. Не мога да се преструвам!
Бавната му неохотна усмивка бе признание, че е впечатлен.
- Не се плашиш лесно! Може и да излезе нещо от теб.
Едва ли щеше да разсъждава така, когато откриеше, че е тук като заложница заради чичо си, помисли си мрачно Шарлот. В този момент влезе Еси и се усмихна широко на Брет.
- Приготвила съм любимите ви неща, господин Санфорд!
Преди още той да отговори, Кит се намеси.
- Тази вечер ще вечеряме в клуба, Еси! Искам Чарли да се запознае с
всички - обясни Кит и Еси излезе намусена.
Брет кимна в знак на съгласие, без да сваля поглед от Шарлот.
- Значи я наричаш Чарли?
- Само когато слуша - уточни Кит иронично и погледна Шарлот, която бе готова да избухне.
- И аз ще й казвам така! Харесва ми. Лесно се произнася. И ако не беше толкова хубава...
- Точно така! - прекъсна го нетърпеливо Кит. Миг по-късно двамата вече забравиха за присъствието й.
- Ела в кабинета! Трябва да поговорим за някои неща!
Брет кимна любезно на Шарлот, а Кит й хвърли един от страшните си погледи, но този път не успя да я притесни. Беше решила да сложи край на покорството веднъж завинаги. Върна се в стаята си, уверена, че се е представила достойно пред Брет Санфорд.
Кит дойде при нея по-късно.
- Май ти харесва да се движиш по ръба на пропастта? Държанието ти някакво предупреждение ли беше?
- Приеми го както искаш! Дядо ти е ужасно суров човек! Ако си мислиш, че ще търпя и неговата, и твоята грубост, много се лъжеш!
- Грубост ли? Той просто беше малко изненадан, но те хареса веднага, още в момента, в който застана пред него.
- Пет пари не давам! Тук съм, защото се споразумяхме така и се налага да остана, но никак не ми пука кой какво мисли и кой какво прави.
- Така ли? - Кит се изправи заплашително и тя усети, че самоувереността й започва да се изпарява. - Значи не ти пука какво правя?
- Ни най-малко!
- Значи нямаш нищо против това? - Той я привлече към себе си и впи устни в нейните.
Гневът й бе по-силен от приятната сладост, разляла се по тялото й, но Шарлот се опита с всичка сила да го отблъсне. Той не отстъпи нито за миг, плътно притиснал устните й, докато накрая тя притихна и се отпусна в ръцете му.
- Така, Чарли! Да видим дали наистина не ти пука!
Вече бе късно да моли за милост. Сама го предизвика със самоувереността си и Кит нямаше да се вслуша в молбите й. Пробяга с устни по пламналото й лице, а ръцете му станаха още по-смели.
- Няма да те нараня, Чарли! - промълви той, без да отделя устни от нейните.
Ласките му я упояваха и замайваха и тя забрави за миг омразата си, забрави, че иска да го отблъсне, усещаше само блажен унес, в който се потапяше и покорно се остави в ръцете му.
Когато устните му покриха нейните, езикът му бавно се прокрадна и тя простена от удоволствие. Нямаше представа, че са до леглото. Усети, че той я повлече със себе си, без да отделя устни от нейните. В този миг изпита познатия страх.
- Няма нищо, Чарли, не се съпротивлявай...
Отново си повтори, че трябва да му окаже съпротива, но ръката му леко се плъзна под меката тъкан на ризата и той потърси гърдите й, а тя притихна. В този миг забрави всичките си тревоги. Той прокара пръст по зърното й и усети как то се втвърдява. Всяко докосване бе неповторимо удоволствие. Тя лъкатушеше със затворени очи по пътека от наслада, която я отвеждаше нагоре и нагоре. Когато устните му проследиха пътя на пръстите, ръцете му обгърнаха талията й и той със страст зацелува гърдите й.
- Кит! Недей! - Невъздържаният й вик го накара да вдигне глава. Очите му се взряха в нейните за миг, след което устата му трескаво и настойчиво покри нейната и заглуши вика й. Тя усети позната топлина, поддаде се на завладяващото изкушение веднага щом Кит бавно прокара ръка по гладкия й корем и нетърпеливо дръпна колана й.
Припряността му я отрезви. Вече нямаше и помен от нежност в допира му. Самата дума нежност й навя мъчителни спомени. „Разбира се, нали те съблазнявам..."
Споменът я изтръгна от сладостния унес и тя се преобърна в леглото толкова бързо, че го свари неподготвен и той не успя да я спре. Скочи на крака и го погледна ужасено, готова да посрещне последствията.
Той не каза нищо. Седна и погледна трескавото й лице, след което също се изправи и застана пред нея.
- Следващия път, ще бъдеш моя! Никоя жена не си е играла с мен!
Щом излезе от стаята, Шарлот се опита да преодолее чувството на вина. Та тя не си бе играла с него! Той наруши споразумението - само защото беше се оказала близо до него. Усети как горчивината се надига с нова сила у нея и закрачи из стаята, като се опитваше да си внуши, че мрази Кит Лендър, макар да съзнаваше, че истината е друга. Себе си не можеше да излъже.
Приготви се за вечеря, все още леко замаяна, с пълното съзнание, че изпитва неестествено удоволствие от страха, който двамата мъже предизвикваха у нея. Дори и след схватката им горе Кит се държа съвсем естествено, докато пиха чай. Разговаряше с нея, сякаш нищо не се е случило. Шарлот нямаше нито желание, нито сили да започне нов спор било то с Кит или с Брет.
Съзря любопитството, с което я разглеждаше Брет, и реши, че за него сигурно е доста странен екземпляр.
Извади от гардероба тюркоазената рокля и я огледа. В Лондонския хотел я бяха почистили идеално. Изглеждаше като нова, но си оставаше символ на истинска катастрофа, а бе толкова прекрасно дизайнерско творение! Другите рокли не й отстъпваха, но в тази имаше нещо предизвикателно. Спомни си как избяга от залата предишния път, когато беше с нея. Винаги когато видеше този цвят, щеше да си спомня за случая. Стисна упорито устни и се приготви да я облече.
- Шарлот, готова ли си? - Кит почука на вратата и без да проявява нетърпение я изчака.
Шарлот се погледна за последен път в огледалото.
- Съдбата ли се опитваш да предизвикаш, Чарли? - Очите му се плъзнаха по тялото й, а тя не помръдна от прага, млада и красива, с решително вдигната глава и блеснали очи. - Почти бях сигурен, че ще облечеш тази рокля. Хайде, ела за малко - рече той и притвори вратата.
Тя потръпна, когато го видя да изважда от джоба си кожена кутийка и да я оставя на тоалетката.
- Донесох ги, за да си ги сложиш тази вечер!
В кутията имаше колие и обеци с инкрустирани диаманти, които отразяваха и пречупваха светлината, и разпръсваха дъгоцветни искри.
- Но как? Не мога...
- Нали си моя съпруга, Шарлот! - избухна неочаквано той. - Ти наистина си моята съпруга, даже и всичко това да е един фарс. Аз съм богат! Хората очакват да те видят в диаманти и ти ще ги сложиш!
Обърна я нетърпеливо с гръб към себе си и сам закопча колието, докато тя стоеше трепереща пред него. След това й подаде обеците една по една и я обърна към огледалото. Бяха прекрасен образец на ювелирното изкуство. Отразяваха със студен блясък цвета на роклята, а моделът сякаш бе шит специално, за да отива на младостта й и да привлича погледите.
- Така... Когато играта приключи, можеш да ги задържиш, както и всичко друго, което ще ти подаря - това ще е допълнителна награда.
- Нямам нужда от награди! Не ги искам - прошепна тя, все още тръпнеща, въпреки че ръцете му не я докосваха. Трябваше да признае, че е неспособна повече да контролира напиращите чувства.
Той внимателно положи длани на голите й рамене, а палците му съвсем несъзнателно погалиха врата й.
- Зная. Затова ще получиш много. Нека сега да те погледна. Нали трябва да смаеш Брет! - Той отстъпи назад и я измери с поглед. - Млада като настъпваща пролет! Няма да ти е трудно да убедиш хората, Чарли, че си ме пленила.
А как да убедя себе си, помисли си тя. Лицето й помръкна и притеснението отново се прокрадна в очите й.
Шарлот знаеше толкова малко за светския живот. В представите й клуб означаваше тихо място, изпълнено с лукс, само за мъже. Оказа се, че греши. В клуба богаташите канеха гости, срещаха се с приятели и опоненти и тя се почувства доволна, че е сложила тази рокля, и че Кит й подари диамантите. Той бе знаел с какво ще се сблъскат. Тайничко се помоли случката със супата да не се повтаря тази вечер.
Посрещнаха Кит като кралска особа, особено някои от най-красивите жени. Никога досега Шарлот не беше виждала толкова много ослепителни красавици, които се стремяха да привлекат вниманието на един-единствен мъж. Той мина с високомерна усмивка, размени някоя и друга дума с определени хора, и Шарлот се почувства изоставена. Съдейки по стрелкащите се погледи, той можеше да избира свободно поне измежду десетина прекрасни дами. Но нали самият той й беше разкрил нежеланието си да прави това. Бе го счела за хвалба, за празни приказки,
но сега се убеди в противното.
Посрещнаха Брет доста изненадано и с голяма доза страхопочитание. Той не беше чест посетител, но въпреки това скоро го заобиколиха достолепни мъже, които искаха да чуят мнението му по делови въпроси, дори и да не бяха пряко свързани с нефтодобива.
Той силно я изненада. Отдели много време, за да я представи на приятелите си и скоро й стана приятно да бъде център на внимание - от едната й страна стоеше Брет, а от другата Кит. Двата леки коктейла, които изпи, я отпуснаха още повече и когато седнаха да вечерят, тя усети топлина, от която коленете й омекнаха. Брет не криеше възхищението си от държанието й. Що се отнася до Кит, той държеше всички да разберат, че вече е женен.
Но спокойствието й отлетя, когато по-късно Вероника Колинс спря до тяхната маса.
- Кит! - възкликна тя с престорено учудване. - Нямах представа, че си тук тази вечер!
- Исках да представя Чарли на всички - обясни Кит и стана. Брет също стана, но го направи с нескрито нежелание. - Ерик тук ли е?
- Не, с приятели съм! Как си, Брет? - Пролича, дори и само за секунди, че се чувства неловко в присъствието на възрастния мъж, макар той никак да не се интересуваше от отношението й.
- Наслаждавам се на вечерята в приятната компания на внучката си - заяви хладно той. - Кажи на Ерик, ако случайно се видите, че искам да говоря с него.
- Да, разбира си! - След тези думи тя се оттегли, но Шарлот забеляза, че Кит я проследи с очи и сърцето й се сви. Значи тук се срещат, непринудени срещи, където всички могат да ги видят, където показваха колко невинни са срещите им. Днес Вероника явно не бе очаквала да се натъкне на съпругата на Кит, а още по-малко на Брет.
Някой извика Кит и той тръгна към другия край на салона, но се спря при компанията на Вероника и Шарлот забеляза усмихнатото му лице. Погледът й не остана незабелязан за Брет.
- Обичаш ли наистина твърдоглавия ми внук? - попита я той неочаквано, като я погледна изпод рошавите си вежди.
- Щом се омъжих за него - отвърна спокойно Шарлот, без да трепне под дебнещия му поглед.
Той бавно поклати глава и се подсмихна.
- Умееш да се бориш, момиче! Ще излезе нещо от теб!
Ръката му покри тънките й пръсти и тя го погледна учудено. Усети, че Брет много добре знае какви чувства изпитват един към друг Кит и Вероника Колинс. Усети, също така, че той никак не харесва евентуалната любовница на внука си. В негово лице имаше приятел. Освен това той беше чаровен и проявяваше към нея топлота, на която не предполагаше, че старият господин е способен, особено след първата им среща. Когато си тръгваха, той отиде да се сбогува с някакъв приятел, но Кит остана до нея и продължи да се държи кавалерски.
- Добре, добре... - изкиска се той. - Старият мечок май си пада по
малката, която се води моя съпруга!
- Не съм малка! - измърмори тя, а той се изсмя подигравателно.
- Сигурна ли си?
Тя едва не подскочи, когато той се наведе и я целуна по голото рамо.
Обля я червенина, защото знаеше причината за тази целувка. Наблюдаваше ги целият клуб. Сигурно клюките щяха да плъзнат незабавно. Кит Лендър е вече женен и много влюбен! Нямаше съмнение, че самият Брет ще допринесе новината да се разнесе надлъж и шир. Той ги наблюдаваше и личеше, че е на седмото небе. Усмихваше се широко от другия край на салона, а Вероника Колинс ги наблюдаваше с подигравателно изражение, точно като това на Кит в момента.
Коментари: 0 Разглеждани: 67 Група: Романи
В самолета, на път към Щатите, Шарлот потъна в собствените си мисли. Кит се беше съсредоточил в някакви документи. Завъртя годежния пръстен. Светлината улови отблясъка на камъка и го пречупи в множество цветове. Вече знаеше кой е и скъпият подарък не я учудваше.
През краткия престой в хотела край реката, Кит се държа студено, а разговорите им се въртяха около задълженията й, защото той не можеше да си позволи хората да се споглеждат, ако Шарлот направеше погрешна стъпка. Най-големият проблем си оставаше Брет Санфорд.
Какво ли ще си помисли, когато разбере, че Кит се е оженил за племенницата на Джо Робъртс. Нещата не опираха само до това, че чичо й е комарджия. Не биваше да забравя богатството на Кит. Какво го накара да избере нея, освен че в безизходицата си не можеше да му откаже? Истина е, че бе свикнал да постига своето с непоколебима решителност. Щеше да се сблъска с хиляди трудности, а сега Брет Санфорд нямаше да я изпуска от поглед и щеше да дебне всяка нейна стъпка, да не би да посегне на семейното богатство.
Кит усети, че го наблюдава и вдигна поглед.
- Притесняваш ли се, Шарлот?
- Малко. Дори не знам къде точно отиваме... Не мога да си представя. Аз... ами... Исках да кажа...
- Разбирам те. - Той остави документите и се обърна към нея. - Добре! Ще ти кажа всичко, което те интересува. - За първи път проявяваше търпение, толкова необичайно за него. - Представи си, че си моя истинска съпруга. Трябва да свикнеш с тази мисъл, за да си достатъчно убедителна пред всички. Щом пристигнем, взимаме самолет до
Балтимор и оттам направо в Чезапийк.
Заливът Чезапийк! Ето къде щяха да живеят! Ето къде беше новият й дом! Няколко пъти изпада в паника, че се е съгласила на тази женитба. Тя бе там, пред олтара, когато изрече „Да". В този момент Кит я погледна, без да успее да скрие собственото си безпокойство. Сякаш самият бе очаквал да чуе отчаяния й вик „Не!" Странна усмивка заигра по устните му, щом чу отговора й, целуна я бързо и тя почувства, че вече му принадлежи, че е твърде късно да извика „Не!"
Безпокойството й нарастваше с всяка минута. Същевременно, не можеше да не се възхити на търпението му, защото знаеше, че е усетил напрежението й.
- Разкажи ми пак за къщата. Искам да чуя още за Маркланд - помоли го тя, доволна, че е толкова внимателен.
Той се облегна назад и се разсмя. Гласът му стана мек и приятен, когато заговори за дома си, за къщата, която известно време щеше да бъде и нейна.
- Истинското й име е Залива Маркланд, но повечето казват просто Маркланд, провинциално имение, крайбрежна плантация за жито, соя, но от години нищо не отглеждаме там. Наследство е, по бащина линия, още от преди Войната за независимост. Сега Маркланд е мой и на дядо ми, също и твой, госпожо Лендър... поне временно. - Извърна очи към нея и улови прехласнатия й поглед. - Преди години до Маркланд се стигаше само по вода. Сега вече има и пътища.
- Имаш ли лодка? - Шарлот не можеше да откъсне поглед от изсеченото му мъжествено лице.
- Разбира се! Имам скутер и голяма яхта. Навеса за лодките е в заливчето. Много ще ти хареса, Чарли!
- Надявам се - промълви тя. Каза го по-скоро на себе си и отново почувства горчивина от постоянното му напомняне, че всичко ще трае много малко. - А дядо ти с теб ли живее?
- Бога ми, не! - рязко отговори той. - Ако сме далече един от друг, се разбираме чудесно, но съберем ли се, става опасно! Между другото, да те предупредя. Не го наричай дядо. Само ще си навлечеш гнева му!
Шарлот си представи възрастен, кисел, заядлив господин. Въздъхна от облекчение, че старецът не живее с Кит. Положението и така беше достатъчно сложно. Нямаше нужда от някой стар мърморко, когото да понася.
- Ще се ядоса, нали? - попита неуверено Шарлот.
Кит сви рамене в израз на пълно безразличие.
- Той често се ядосва! - съобщи той, без много да го е грижа. - Ще го преживее. По-добре си почини, Шарлот! - В момента, в който тя спомена Брет Санфорд, Кит стана по-напрегнат, а тонът му - по-остър. - Ако продължаваш да се тормозиш, ще си напълно изтощена, преди да сме стигнали.
Шарлот не успя нито да се отпусне, нито да се успокои. Кит отново се зае с документите си. Не можеше да се отърси от тревожните мисли, които се лутаха в главата й.
- Ако не се опиташ да се успокоиш, и двамата ще слезем треперещи от нерви - каза Кит след малко. Остави документите, отпусна седалката на нивото на нейната и я привлече в прегръдките си. Макар и с нежелание, тя облегна глава на рамото му. - Поспи малко, скъпа. Никой няма да те нарани, нито ще те притеснява. Все едно че играеш роля. И това е работа като всяка друга.
Каква ти работа, каква ти роля... Всичко щеше да е наред, стига Кит да е до нея, помисли си тя и усети как се унася, учудена от обзелото я спокойствие. Едва ли причината бяха ръцете му, които я обгръщаха.
Хеликоптера, на който се качиха в Балтимор, носеше името на компанията на сребристосивия си корпус. Пилотът, загорял хубав младеж, се здрависа сърдечно с Кит, подаде й ръка и се усмихна широко.
- Здравейте, госпожо!
Шарлот също се усмихна. Вече бе съпруга на Кит и всички щяха да се обръщат към нея по този начин.
- Дон Сигъл Пилот, шофьор, момче за всичко. Кит представи младия човек приятелски и шеговито.
- Така си е! - потвърди пилотът и се усмихна на Кит. Но преди да насочи вниманието си към уредите, още веднъж я погледна с нескрито възхищение.
Полетът до Маркланд щеше да е първото й пътуване с хеликоптер.
Оказа се страшничко, но имаше някакво неповторимо очарование да се рееш над града, а след това да се наслаждаваш на гладкия полет към залива, над двойните сводове на моста при залива Чезапийк, после към морето и новия й дом - един непознат и все още чуден за Шарлот свят. Нито за миг не откъсна очи от заобикалящата я отвсякъде синева.
Виждаха се и островчета, смарагдовозелени перли, сред необятните води; забеляза лъкатушещи реки и потоци, забързани към залива.
- Мини над Маркланд! - извика Кит и хеликоптерът започна да се спуска надолу.
Тогава Шарлот за пръв път съзря новия си дом.
Имението бе вдадено в залива, обградено от вода от три страни. Поразиха я просторните ливади край морето, горите, пръснати по хълмовете, реките, които прорязваха ширналите се плодородни поля. Маркланд наистина бе изключително красиво място, истински земен рай.
От високо, огромната бяла постройка изглеждаше особено красива. Пред Шарлот се възправяше реликва, останала от дните преди Гражданската война. Високи бели колони поддържаха фронтоните на входа. Сякаш воал се спусна над настоящето и пред очите й изплуваха изискани красиви дами с чудати старинни рокли... Редуваха се поляни, храсти и дървета, а отвъд равната зелена морава, на самия бряг, се виждаха кеят и навесът за лодки. Малко по-встрани от къщата забеляза тенискортове, а далече зад тях - площадка за кацане, където щеше да се приземи хеликоптерът.
Шарлот вече се намираше в съвършено нов свят - свят на богатство, свят, който я плашеше.
- Красиво е! - Не успя да каже нищо
друго, защото се почувства объркана. Нямаше да се справи с възложената й задача. Кит усети безпокойството в гласа й и рече:
- Да, красиво е и задължаващо, но знам, че ще се справиш, Шарлот!
Внушителната постройка беше наистина красива. Отвсякъде лъхаше величие, което напомняше за отминали славни времена. Едва сега осъзна, колко много трябва да вложи от себе си, колко усилия, за да се справи в този дом с традиции и с това семейство. Трудностите щяха да я дебнат на всяка крачка, дори и да бе истинска съпруга на Кит.
Докато Кит изчакваше Шарлот да разгледа всичко, висока едра жена се втурна в преддверието.
- Така значи, господин Кит! - укори го тя. - Отдавна трябваше да се досетя, че ще се ожените, без дори да ме известите! Чудно, все пак се сетихте да изпратите телеграма, че се връщате!
Жената бе червендалеста, с пъстра рокля и бяла готварска престилка.
Кит погледна виновно Шарлот.
- Това е Еси! Съвсем забравих да ти кажа за Еси.
- Така си и знаех! - Въпросната жена имаше доста остър слух. - Аз съм жив пример как непотребните вещи ги изхвърлят или забравят след години. Значи си забравил да й кажеш за Еси! А кой се оправя с този хамбар? Кой ще се грижи за децата ви? А кой се грижеше за теб самия? Забравил бил!
Тя пухтеше като парен локомотив, а Шарлот я наблюдаваше с широко отворени очи, неспособна да каже и дума. Изражението й предизвика широка усмивка на кръглото румено лице.
- Не ми се връзвай, миличка! Господин Кит сам си е виновен. Ти няма за какво да се притесняваш. Красива си като майска розичка!
На излизане икономката хвърли още един сърдит поглед на Кит.
- Поне веднъж да направиш нещо свястно!
Дори и Кит бе малко стъписан. Шарлот очакваше той да среже едрата възрастна жена, която така му се накара, вместо да го посрещне, но по лицето му плъзна топла усмивка.
Дон Сигъл надникна иззад вратата.
- Свърши ли се?
- Засега, да - каза Кит, който очевидно се забавляваше.
- Ще внеса всичко, докато все още ти си на мушка. Три пъти й се измъквах и скоро ще дойде моят ред. Ако имаш нужда от мен, във вилата съм.
Кимна на Шарлот и си тръгна. Тъкмо навреме. Еси се върна с отрупана с лакомства количка и ги отведе в уютна трапезария от едната страна на преддверието.
- Ще има достатъчно време да разгледате къщата. Нека момичето първо си поеме дъх! - Икономката се засуети около Шарлот, радваше й се, докато самата Шарлот седеше на крайчеца на масивното удобно канапе.
- Направила съм чай! Истински английски чай! Слава Богу, че научихме навреме. Иначе кой знае какво щеше да си помислиш за нас! Да
няма чай, а ти си англичанка! - Обърна възмутения си поглед към Кит и изведнъж омекна. - Отслабнал си! Сега с нея поне ще се установиш тук. Всичкото това скитане... - Излезе, без дори да довърши изречението си, а Шарлот погледна Кит.
- Да вярвам ли на очите си? - попита го тя.
- И аз си задавам този въпрос от десетгодишна възраст. Нищо не се е променило с годините. За Бога, Шарлот, сипи си чай! Ако се върне и те завари да седиш така тъжна и отчаяна, ще ме обвини в насилие над теб.
Шарлот си сипа и се разсмя.
- Едва ли е чак толкова лоша!
- Слушай какво ти казвам! - настоя Кит и си взе голямо парче ябълкова торта. - Трябва да се наложиш в тази къща, Чарли! Започни така, както смяташ, че трябва да бъде и занапред.
- Какъв е смисълът? Няма да остана дълго! - Усмивката в очите й угасна и той я погледна строго.
- Ще останеш толкова, колкото аз кажа! Избий си от главата идеята, че си тук само за няколко седмици! Вече ти казах, че тази работа може да отнеме повече време и ако смяташ да ходиш на пръсти и да се извиняваш за всичко, едва ли някой ще повярва, че сме женени. Не е в стила ми да доведа някаква си несвикнала на добри обноски млада дама!
- Вече бях предупредена за последствията, ако се държа както си знам, още да не ти противореча... Какво ми остава тогава?
Шарлот изстреля думите ядосано и за нейна най-голяма изненада той се усмихна широко и отхапа парче торта с истинска наслада. Гневът му бе изчезнал необяснимо бързо.
- Така е по-добре! - отговори доволно той. - Това вече е истинската Шарлот! Нямам никакво желание да променям характера ти, Чарли! Не искам тази комедия, в която те въвлякох, да сломи духа ти. Освен това, вече си господарката тук. В мига, в който забравиш този факт, Еси ще те сдъвче. И теб, а много вероятно, и мен. Започни да бъдеш госпожа Лендър! Веднага! Никой, освен мен, няма право да ти казва какво да правиш. А аз си запазвам правото да те мъмря от време на време. Ще си изработим план-график. Какво ще кажеш за нечетните дни? Или може би всеки месец, в който има буквата „р"...
Тя го гледаше недоумяващо. Колко различен бе станал изведнъж. Сигурно защото си беше у дома.
- Хайде, ела! Ще ти покажа това-онова, а после можеш да отидеш да си подредиш нещата в стаята. Храним се в седем и половина, но ако решиш, промени часа. Това сигурно ще вкара Еси в лудницата.
Шарлот го погледна като омагьосана. Та той беше чудесен! Не успя да скрие възторга в погледа си, нито пък да промени замечтания израз на лицето си.
- Внимавай, Чарли! Тук си ми винаги подръка. Не забравяй какво ти казах! Нито за миг недей да го забравяш!
Разбира се, че помнеше. Накрая той щеше да се разведе с нея. Разходиха се из имението, но той скоро загуби търпение и я изпрати да си оправя нещата в стаята.
Шарлот все още подреждаше багажа си на следващата сутрин, когато чу някаква кола да спира пред къщата. Гумите изсвистяха от рязко ударените спирачки, сякаш шофьорът имаше да решава въпрос на живот и смърт. Шумът накара Шарлот да изтича към прозореца и тя погледна надолу.
Стаята й бе чудесна, точно срещу тази на Кит. Прозорците й гледаха към залива и пристана, а високите дървета ограждаха ширналите се до хоризонта малки искрящи вълни.
Бяха вечеряли, заобиколени от разкош. Еси им сервираше сама и беше малко припряна. Шарлот откри, че има достатъчно други домашни помощници, но Еси ръководеше деспотично домакинството. Сервира им сама, вероятно от любопитство, за да усети как вървят нещата между нея и Кит. Всичко мина като по план - Кит я предупреждаваше с поглед, когато имаше опасност да се изпусне за нещо.
Сигурно бе доволен, че си е отново у дома, а и личният проблем, наложил присъствието на Шарлот, щеше да бъде премахнат. Не бе споменал и дума за посетители, а колата, която спря, веднага го накара да излезе навън. Очакваше някого.
- Кит! Скъпи, върна се най-сетне! Видях хеликоптера вчера, но тъкмо излизахме с Ерик. О, скъпи, толкова ми липсваше!
Жената говореше забързано, с неприкрито обожание. Когато я видя, Шарлот усети как сърцето й се свива. Тази високомерна дама щеше да отстоява докрай мястото си в живота на Кит. Гледаше го с отметната назад глава, така че дори от прозореца си, Шарлот видя прехласнатото й лице, начина, по който се хвърли в прегръдките му, как той посрещна възторга й с тих смях, без да я отблъсне, и й стана ясно, че винаги я е насърчавал.
Двамата влязоха в къщата и Шарлот усети, че ще я извикат, за да се запознае с неканената гостенка. Искаше й се да се скрие в стаята си, без да е длъжна да обръща внимание на никого. Как би могла да се държи като негова съпруга, след като той посрещаше другата с прегръдки, със сърдечна целувка? Ако се прибере, той няма ли да се разсърди? Какво да прави? Коя беше тази дама?
Шарлот се огледа и решително тръгна към вратата. Огледа се в огромното кристално огледало на стената. Беше пребледняла от смущение. През последните няколко дни видимо беше отслабнала и изглеждаше още по-стройна, дългите й крака и грациозната извивка на шията изпъкваха и й придаваха финес. Тъмната й коса падаше свободно по раменете и обгръщаше красивото й лице. Тя вдигна гордо глава и успя да прогони и последната издайническа искрица неувереност в сивите си очи. Никой не трябваше да забележи вълнението й.
На долния етаж се сблъска с Еси, която кой знае защо гледаше като буреносен облак. Но щом видя решителното изражение на Шарлот, лицето й се проясни. Но сега Шарлот нямаше време за Еси. Изтри овлажнелите си длани в розовата рокля и влезе спокойно в стаята, без дори да има представа какво я очаква.
Кит тъкмо палеше цигарата на гостенката, а ръцете й бяха покрили неговата, за да запазят пламъчето. Жената беше мургава, с черни коси. Вдигна учудено абаносово тъмните си очи към Шарлот. Умело поставеният грим подчертаваше формата им. Усмивката й беше израз на задоволство, явно нямаше намерение да отдели ръце от Кит. Която и да беше тя, личеше, че е изпълнена с решимост да постигне своето и присъствието на Шарлот никак не я интересуваше. Притежаваше непоклатима увереност в себе си.
Кит се забавляваше и Шарлот си спомни предупреждението, че един брак няма да го спре от нищо и ако иска да получи своя дял, и тя трябва да се нареди на опашката. А опашката вече бе налице. Шарлот влезе в ролята си безупречно.
- О! Кит, извинявай! Нямах представа, че вече имаме гости. Закъснях ли много?
Шарлот с радост забеляза, че от сините му очи струи неподправено възхищение. Поне беше в добро настроение и нямаше да се наложи да се оправя с капризите му, освен с тези на посетителката. Но, разбира се, никога не бе късно да избухне. Беше се случвало, при това с удивителна бързина, да променя настроението си.
- Не, мила. Гостенката ни тъкмо пристигна. Идваш точно навреме.
Кит се приближи към нея. Наблюдаваше я внимателно. Това беше първото голямо изпитание, а тя нямаше ясна представа в какво точно се състои то, особено след като видя отношението му към тази превзета красива дама.
С радост усети как я прегърна и притисна към себе си. Поне за известно време можеше да разчита на помощта му.
- Чарли, това е Вероника Колинс - съпруга на мой приятел.
Лицето на дамата пламна при тези думи, но когато Кит продължи, тя пребледня още по-силно.
- Вероника, запознай се с Шарлот, моята съпруга! Тишината, която се възцари, се стори на Шарлот цяла вечност. Вероника не можеше да се отърси от шока. Самата Шарлот бе не по-малко шокирана. Вероника Колинс! Кит искаше съпруга, за да се отърве от тази жена, а излезе чак навън, за да я посрещне! Дори и сега, все още обвил раменете на Шарлот, той се усмихваше толкова топло, колкото никога не се бе усмихвал на нея.
Вероника бързо се съвзе и подаде ръка. Шарлот усети студенината и враждебността й. На лицето на жената се появи усмивка, но очите й си останаха хладни.
- Щом го чувам от теб, Кит, вярвам ти. Но съм изумена. Моля да ме извиниш... Чарли!
- Шарлот! - поправи я Кит. - Чарли я наричам само аз.
Шарлот се почувства като куче. Спокойно можеше да каже, че така й казват на галено! Стори й се, че си играе и с двете.
- Добре, Шарлот. - Вероника възвърна напълно самообладанието си.
С всичко, което каза, Кит много умело накара Шарлот да се почувства
твърде млада и неспособна за отредената й роля.
- Но тя е много млада, Кит - възкликна Вероника снизходително.
- Безспорно ще съзрее при мен - увери я Кит.
Ако нещата вървяха така, сигурно щеше да остарее, преди да е изтекъл и един час. Все още я държеше в прегръдката си и въпреки че нямаше представа как изглеждат в очите на Вероника, почувства смътна заплаха.
- Седни, Вероника. Ела до мен, мила, за да си поговориш с гостенката. - Предупреждението бе ясно и Шарлот се молеше Вероника да не е забелязала. Погледна я и реши, че нищо не е разбрала, защото дамата срещу нея изглеждаше огорчена и сломена, макар да се мъчеше да го прикрие. Очевидно не бе имала представа, че Кит се е оженил.
В този момент влезе Еси и разреди напрежението в стаята. Едва ли някой английски иконом би се справил по-добре.
- Бихте ли искали да сервирам чай, госпожо? - попита тя внимателно.
Почтителното обръщение нямаше нищо общо с обикновеното й поведение. Шарлот преодоля изненадата си и скочи, което очевидно бе грешка, защото Кит многозначително се изкашля.
- Да, ако обичаш, Еси!
Явно се справи добре, защото Еси се усмихна с достойнство, а Кит отново прехвърли ръка през раменете й и започна нежно да я милва по тила.
- Кажи ми, Вероника, как е моят приятел Ерик? - Кит зададе въпроса иронично, а Шарлот разбра, че ще бъде само зрителка, просто пионка в играта.
По-късно не успя да си припомни за какво точно са разговаряли. Инстинктивно усети, че Кит е единственият, който се е забавлявал, че Вероника би дала всичко на света, да не е идвала. Искаше да говори с Кит насаме, а всяка нейна дума даваше нови поводи за атаките му.
- Много съм любопитна как мина срещата с дядото на Кит - попита тя, след като погледна преценяващо Шарлот, притисната интимно към Кит. - Предполагам, че на него си казал? - добави тя, без да успее да прикрие злобата в тъмните си очи.
- Изпратих му телеграма от Лондон в деня на сватбата. Ще пристигне скоро. Взискателността му към бъдещата ми съпруга винаги е била огромна!
- Така е.
От тези думи Шарлот разбра, че Брет Санфорд не харесва Вероника и не би одобрил брака на Кит с тази жена.
- Интересно, как ли ще приеме Шарлот? - поинтересува се с меден глас Вероника, която очевидно си представяше с истинска наслада избухването на Брет Санфорд.
- Ще я хареса! Чичо й му е стар приятел. Но дори и да не беше, вече е късно. Ние сме женени!
Шарлот изтръпна. Какво смяташе да каже Кит на тази жена за чичо й? Дори и да не спомене нищо, кога ли всичко ще се разчуе? Брет Санфорд знае, а той вече не е в приятелски отношения с чичо й. Дали ще го тикне в затвора, ако Кит му каже къде е Джо Робъртс?
- Мен никога не ме е харесвал! - отвърна Вероника с горчивина.
Шарлот се намеси, ядосана от положението си на пионка в играта, която двамата режисираха.
- Само че аз вече съм омъжена за Кит. Естествено е той да положи усилия да се сближи със съпругата на внука си.
Вероника се изсмя остро и високо.
- Виждам, че не си разказал на Шарлот за най-лошите черти от характера на Брет. Ще ми се да присъствам на сцената и да видя изражението на стария дявол.
- Ще го спечеля! - каза уверено Шарлот. - А може и той да ме спечели!
- Това определено ще е голяма изненада! - каза Вероника.
- Не и за мен! - подметна Кит. - Тя е млада и красива, а той винаги е бил почитател на младостта и красотата. Самият аз съм техен почитател! - След тези думи Кит бързо докосна устните на Шарлот и отвори вратата на Вероника, която едва сдържаше яда си. Кит бързо погледна Шарлот.
- Ще изпратя Вероника. Изчакай ме тук, идвам ей сега!
Изпитваше непреодолимо желание да се сгуши в някой ъгъл и да забрави преживяното напрежение. Чу гласовете им пред вратата.
- Кажи на Ерик, че скоро ще го чакам. Трябва да отидем заедно да вечеряме и да поговорим.
- Ще му предам! - Следващите думи Вероника изрече тихо, но Шарлот ги чу. - Какво си намислил, Кит? Как си могъл да направиш това? При теб няма половинчати неща.
Кит се засмя тихо.
- Не, освен ако не се налага! Знаеш, че рано или късно щях да се оженя.
- Кит, ти и аз... Знам, че Брет ме мрази, но...
- Разбирам те! Но ти си омъжена за Ерик! Нали не забравяш този факт? Колко мислиш щях да позволя това да продължава?
Вероника потегли рязко, напълно неспособна да прикрие колко е разстроена и едва сега Шарлот напълно разбра защо Кит имаше нужда от съпруга.
- Свърши ли се за днес? Мога ли да напусна поста си? - оповести Шарлот желанието си да се оттегли.
- Тя наистина ли те притесни?
Кит се приближи до нея и притисна с длани горещите й страни. Погледна я настойчиво в очите и отговори подигравателно:
- Свали гарда, Шарлот. Врагът си тръгна, без да се наложи да изстреляш дори един куршум.
- Да, ти се справи добре, след като ме изправи срещу нея!
Шарлот не можеше да контролира гнева си. Лицето й помръкна и усети болка, защото той не изпитваше съвсем нищо към нея, а тя самата започваше да... Отблъсна ръцете му и забеляза, че и той е ядосан.
- Какво очакваше да направя? Може би трябваше да й изпратя телеграма? Може би трябваше да я предупредя да не се появява тук? Аз самият съм нащрек, откакто се ожени за Ерик!
- А защо ти не се ожени за нея? - Шарлот изстреля въпроса направо. Чувстваше се нещастна и не можеше да го скрие.
- Трябваше да платя твърде висока цена! Освен това приятелят ми беше луд по нея, а и Брет не може да я понася.
- Така значи, сега имаш... - Шарлот не успя да довърши саркастичната си забележка, защото той изрева със застрашителен глас и стисна ръката й:
- Млъкни, Шарлот! Омръзна ми да те заплашвам! Още само една излишна дума и ще взема по-други мерки! - Тогава забеляза колко нещастна изглежда и се усмихна. - Младостта и красотата са много повече от изтънчеността, прелест моя. Ти държиш всички козове! Брет наистина ще те хареса, и то много!
- И ще те остави да си разиграваш коня, колкото искаш? Интересно у кого ли ще останат козовете, когато се разведем?
Шарлот се обърна и тръгна нагоре. Най-сетне всичко се изясни! Кит не се беше оженил за Вероника, защото дядо му я мразеше. Но начина, по който се поздравиха, не оставяше съмнение, че между тях все още има нещо. Така да бъде, но помощ от нея нямаше да получат! Нека Кит прави каквото иска, но тя няма да влезе в ролята на глупавата малка женичка. Дори не познаваше Ерик Колинс. Нека той сам се оправя с проблемите си. За нея бе важно чичо й да не попадне в затвора. Що се отнася до дядото на Кит, ако я хареса - добре, ако не я хареса - ще го преживее, но нямаше да прикрива Кит и онази жена.
Стана й болно, защото разбра, че Кит е искал млада наивна съпруга, която да убеди да дойде тук и да му се подчинява безпрекословно, като му служи за прикритие. Е, сега си въобразява, че е свободен да прави каквото поиска, без Ерик да го подозира дори! Шарлот усети пареща болка, тежка и мъчителна, която изпитваше за първи път. Тази болка се наричаше ревност! Тя беше съпруга на Кит! Копнееше да му бъде истинска съпруга толкова силно, че болката я прониза с неподозирана сила.
Коментари: 0 Разглеждани: 74 Група: Романи
Съдбата й вече беше решена. Кит отложи всичките си ангажименти, за да се върнат във вилата. След като прие предложението му, той я оставяше през по-голяма част от времето сама и Шарлот си даде сметка, че бе проявявал внимание към нея само докато постигне замисъла си. Беше я избрал заради уязвимостта й, защото се намираше в безизходица. Наистина беше безскрупулен, лишен от всякакво благородство.
Остави я пред вилата и пое нанякъде. От думите му на тръгване, тя се почувства още по-самотна.
- Ще се отбия до офиса, за да им съобщя, че напускаш.
- Ще им кажете ли, че... ние...
- Естествено, че не! - твърдо заяви той, без да й даде възможност да довърши мисълта си. - Ще сложим край на този брак, преди да са разбрали за него. Защо трябва да им казваме?
- Значи ще мога да се върна тук след време и да продължа работата си? - попита Шарлот, но той веднага уби надеждата й.
- Не, няма да е възможно! Мислиш ли, че ще е редно, след като си била омъжена за мен? Когато му дойде времето, ще ти намеря място в друга компания!
Той се готвеше да тръгва и очевидно възнамеряваше да я остави сама.
- Кога ще се върнете? - попита плахо тя. Погледът му красноречиво й подсказа, че докато се считат за женени, едва ли смята да й казва какво възнамерява да прави и за колко време заминава.
- Имаш нещо наум, щом питаш дали ще се върна скоро?
- Заради... онези хора - обясни тя кратко, силно смутена от намека му.
- Забрави ги! Платих дълга на Джо и уредих всичко същата вечер.
Така че никакви мафиоти не те дебнат!
- И чичо Джо се е съгласил?
- Изобщо не съм искал мнението му! Имаме клон в този град, а доброто име на „Санфорд" ми е особено скъпо. Достатъчно неприятности ни е създал досега Джо Робъртс и съвсем нямах намерение вестниците да раздухват пикантни историйки. Много пъти съм се опитвал да му налея ум в главата, но този път реших дори да не го попитам за мнението му.
Заболя я от тези думи и усети как гневът й се надига.
- Ако знаех всичко това, нямаше да се съглася с предложението ви. Наистина се страхувам от последствията, но работата никога не ме е плашила. Все някак ще успея да ви върна парите. Ако успея да задържа вилата, бих могла...
- Вилата е твоя. И това съм уредил!
- Изплатил сте ипотеката? Толкова много пари?
- По дяволите! Разбери, че съм много богат! Сега вилата е на твое име. Ако това те притеснява, приеми го като сватбен подарък, но искам веднъж завинаги да приключим с този въпрос! Що се отнася до възможността да се върнеш на работа, вместо да се омъжиш за мен, май нещо не си разбрала. Джо е в ръцете ми и лесно може да съкрати дългия иначе път към затвора. Затова ще се омъжиш за мен и ще изпълняваш, каквото ти кажа!
- Вие сте коравосърдечен, безсърдечен...
- Коравосърдечен ли? Измъквам те от всичко без драскотина и ти ме наричаш коравосърдечен?
- Вие ме използвате, принуждавате ме да се омъжа за вас! Все едно, че сте ме купил! Толкова е унизително!
Той се пресегна бързо и я хвана за китката.
- Така ли? И кое е толкова унизително? Според мен чичо ти Джо трябва да се чувства виновен. Той те доведе до тази безизходица, а не аз! Аз имах нужда от някой, който да ми помогне да се отърва от Вероника. Надявам се чичо ти да оцени жертвата, която правиш заради него. Сърцето ми се свива, като те гледам! Мисля, че е най-добре да сложим край на този фарс и да предадем Джо на властите.
- Не! Недейте! Съжалявам много... - В яда си Кит бе напълно способен да я остави и да тръгне да преследва чичо й. И все пак бе положил толкова усилия, не бе пестил средства, за да се чувства тя сигурна, за да потули нещата и името й да остане неопетнено. Никой нямаше да разбере за позора, сполетял нея и чичо й. Шарлот осъзна неблагодарността си. Дължеше на Кит твърде много и не биваше да го разочарова, но не знаеше какво да каже за свое оправдание.
- Така, оказва се, че съм долен мерзавец! - В гласа му прозвуча напрегнатост. - Измамих те, купих те и всички останали слабоумни обвинения, които можа да измислиш. Все едно, не се чувствам виновен, така че не очаквай извинения. Имам нужда от теб и ще те задържа, докато си ми необходима. Няма друг начин да залъжа Вероника, защото е твърде хитра. Нямам нужда от нормален брак, нито пък от някой да ми виси на врата. Ценя свободата си и нямам ни най-малко намерение да се откажа от нея. При нужда винаги можеш да разчиташ на приятелството
ми, но без да се опитваш да ме притискаш до стената за каквото и да било. Престани да ми крещиш и да смяташ, че всички, с изключение на мен, са напълно невинни. Много добре съзнавам нередностите, които съм извършил, и ако ги подредим, ще направят мост от тук чак до Ню Йорк, но точно сега обсъждахме престъпленията на Джо и новата ти работа! Приеми всичко оттук нататък като работа!
- Добре - отговори тя несигурно. - Ще се постарая. Само, моля ви, не ме докосвайте! Това е всичко!
Тя издърпа китката си и я разтри там, където пръстите му се бяха впили в нежната й кожа.
- Тогава и ти недей да забравяш, че съм напълно нормален мъж, а ти, Шарлот, си прекалено красива. Ще се налага да се докосваме, най вече пред хората, защото ще си моя съпруга. Но не смей да ми досаждаш с упреци...
Докато слушаше безжалостната му тирада, гневът й малко по малко се стопи. Внезапно вилата й се стори празна и самотна, а той се усмихна, привлече я към себе си и я погали нежно.
- Успокой се! След два дни, щом се оженим, трябва да започнем да се срещаме с хора. Не можем да си позволим да си разменяме гневни думи, защото рано или късно споразумението ни ще излезе наяве, особено ако продължиш да правиш такива изразителни гримаси. Ще е добре, ако изглеждаме наистина луди един по друг.
- За теб ще се окаже доста трудно! - промълви Шарлот, сгушена в него. Топлите му гърди стопиха напрежението й, а меките му думи й донесоха успокоение. - Няма да можеш да преодолееш скептичното си мнение за любовта.
- Не се притеснявай за мен, Чарли - успокои я той сухо и тръгна към вратата. - Аз умея да се преструвам, твърде изкусен съм. Но ти със сигурност ще прекараш сценична треска.
Бедите, които чичо й бе стоварил, не можеха да се сравнят с бедите, които подозираше, че я очакват с Кит. Да се влюби в него бе пълна лудост, а когато той бе до нея, сякаш омайно вино се разливаше по вените й. Само ако знаеше, не би пропуснал да използва това нейно състояние. Сценичната треска трябваше да бъде преодоляна час по-скоро.
Кит запали колата и потегли нанякъде, а тя остана да си приготви нещата. Обиколи тъжно къщата. Сега й се стори трудно да повярва, че се е оставила Кит да я принуди да сключат фиктивен брак, по-обезпокояващ и страшен факт от удара, нанесен й от чичо Джо.
Тук беше всичко, което им принадлежеше: мебелите, дрехите, дребните ненужни предмети, които човек трупа цял живот. Как да опакова всичко това. Трябваше да побърза. Отдели нещата на чичо си, изпълнена с огорчение, чувство на изоставеност и непреодолим страх, че я очаква непознато бъдеще като съпруга на Кит, макар и само за малко. Искаше й се да зърне отнякъде стройната му фигура, решителното гордо лице.
Тъй като той не се върна целия следобед, Шарлот усети потискащо безпокойство. Уж трябваше само няколко неща да прибере от
апартамента, да предаде ключовете на посредника и да се върне. А ето че още го нямаше! Тревогата й нарасна при мисълта, че сигурно е променил решението си. Липсваше й, а това беше признак за истинска лудост. Бяха прекарали заедно много малко време, но все пак достатъчно, за да изпита непреодолимо желание да бъде с него.
Реши, че всичко се дължи на отношението му и факта, че е поел грижата за всичко, докато тя самата не върши нищо.
Обмисли сериозно положението и осъзна, че не е толкова издръжлива, колкото си бе въобразявала. Ако Кит откриеше това, щеше да разбере колко неподходяща е за плановете му. Безпокойството съвсем помрачи настроението й и Шарлот не успя да свърши почти нищо. Дори не запали лампите, макар да се свечеряваше.
Беше вече тъмно, когато Кит се върна. Още с влизането се нахвърли върху нея.
- Шарлот? Какво, по дяволите, правиш в тази тъмнина? Защо не си запалила лампите?
Чу дрезгавия му глас и изтича да отвори. Вгледа се в него за миг, ужасена от импулса да се хвърли в прегръдките му, да почувства как силните му ръце я обгръщат.
- Кит! Вече мислех, че няма да се върнеш!
- Съжалявам, че трябваше да те разочаровам! - извини се той сухо, влезе в сумрачния хол и запали всички лампи.
Обърна се към нея, а тя примижа срещу блесналата светлина. Умората и загрижеността й бяха изписани на лицето. Шарлот срещна ясните му сини очи и сведе поглед.
- Успя ли да прибереш всичко? - попита я той нетърпеливо.
- Не, не успях да свърша много работа. Започнах, но... - Притесни се, защото той не изглеждаше във възторг от неразборията и си припомни, че ако се окаже неподходяща за негова съпруга, чичо й ще отиде в затвора. Самият Кит едва ли имаше причина да й помага, когато повече не се нуждаеше от нея.
- Май пак аз ще трябва да уредя нещата! Направи кафе, моля те - рече той и Шарлот разбра, че нещата наистина ще дойдат по местата си.
Той хвърли бегъл поглед към часовника си и взе телефона. Тя отиде в кухнята, заслушана в добре познатия глас с американски акцент, който долиташе до нея, докато Кит разговаряше с разни хора.
- Така... - След няколко минути той влезе в кухнята, седна на ръба на масата и я погледна. - Утре сутринта ще дойдат да опаковат всичко. Твоите неща ще бъдат поставени в контейнер и ще ги изпратим вкъщи, в Щатите. Нещата на чичо ти остават на склад. Мебелите също. Поне докато решиш кои искаш да вземеш със себе си.
- Наистина ли? Може ли? - Тя го погледна с надежда. Някои от мебелите бяха от майка й, а и много й се искаше да вземе нещо свое.
- Дявол да го вземе, Шарлот, можеш да правиш каквото пожелаеш. Само не забравяй, че това положение е временно.
- Изобщо нямам желание за по-продължително съжителство!
Очевидно се бе държал по-грубо, отколкото възнамеряваше, защото
щом видя как лицето й помръкна, стана, приближи се до нея и я прегърна.
- Не ме гледай така, няма да те ухапя! Изобщо не съм беден, Чарли! Искай каквото ти хрумне, докато си с мен, а после ще уредим всичко, както подобава.
- Бих искала да взема мебелите на мама. Хубаво е да имаш познати неща около себе си.
- Стига да пожелаеш, ще пренеса цялата вила, камък по камък - увери я той и тя отново се подразни от самоувереността му.
- Желанието ми е всичко това да се окаже кошмар, да се събудя и да разбера, че никога не съм те виждала.
Той й хвърли един унищожителен поглед, като все още я държеше в прегръдките си, а тя изведнъж осъзна, че дори не се бе опитала да се отдръпне. Понечи да се освободи от ръцете му, но той я притисна по-силно.
- Ти не ме познаваш добре, Чарли! - предупреди я с тих заплашителен глас. - Само си спомни, че се срещнахме преди няколко седмици.
- Ти също не ме познаваш! - напомни му тя остро и се изчерви, защото той не отместваше поглед от нея. - Може би ще съжаляваш по-късно.
Оказа се невъзможно да вложи заплашителна нотка в гласа си в момент, когато той се бе надвесил над нея като Немезис, древното божество на съдбата и възмездието. Самата мисъл, че щом се оженят, ще се наложи да го вижда всеки ден, й се стори непоносима.
- Едва ли, Чарли! Зная много добре какво искам!
Противно на желанието й, погледът й се спря на устните му и той я притисна по-близо до себе си.
- Добре че не се отвращаваш от мен - изрече меко той и сведе устни към нея.
С върховно усилие на волята, Шарлот се извърна.
- Не се притеснявай, Чарли! Тази част от подготовката ти е вече отработена. Вече знам, че ще се представиш добре. Ще ме целуваш пред хората, все едно че наистина го правиш с удоволствие, хубавите дрехи ти стоят като на принцеса и изглеждаш очарователно. Вероника направо ще се побърка от ревност. А сега, да си намерим хотел за тази вечер!
Той сви устни подигравателно, когато Шарлот му обърна ядосано гръб. Наистина желаеше целувката му и се опомни в последния момент, въпреки че продължи да се надява той да прояви повече настойчивост. Но това бе истинска лудост!
Фирмата, на която се обади предишната вечер, изпрати работници. Сама не би могла да се оправи дни наред, а те свършиха работата за два часа. Шарлот обикаляше от стая в стая и само даваше нареждания. Кит бе неотлъчно край нея като вярно куче-пазач. Тя нямаше никакво намерение да бяга. Беше заложница и той много добре съзнаваше този факт.
Когато тръгваха от вилата, всичко бе изнесено, складирано, а необходимите неща изпратени за Америка без трудности и разправии. Силата на парите си бе казала думата.
Ожениха се в Лондон. Двама приятели на Кит им станаха свидетели. Булката не беше в бяло, но излъчваше очарование и красота. Беше облечена в кремав копринен костюм с широкопола шапка, а кестенявата й коса блестеше на слънцето, когато излизаха от малката готическа катедрала.
Кит не й остави време, за да почувства уплаха или да промени решението си. Държа я настрана от приятелите си до сватбата и затова на приема около нея имаше само непознати.
След церемонията закусиха в скъп лондонски ресторант и само Дора Крест, съпругата на Джил, един от приятелите на Кит, забеляза, че Шарлот е нервна.
- Разбирам как се чувстваш, Шарлот - каза тя тихичко, докато Кит и Джил говореха с останалите гости.
- Сигурно е доста страшно да заминеш за Америка като съпруга на Кит след тихия спокоен живот в провинцията. Мен лично това би ме смутило, още повече, че се сродявам с Брет Санфорд.
В този миг Шарлот погледна изненадано дамата. Отначало й се стори, че не е чула добре.
- Предполагам, скоро ще се запозная с роднините на Кит. Не е нужно да бързаме - каза предпазливо тя.
- Няма нужда да бързате ли? - Дора Крест прихна.
- Шарлот, Кит се жени тук в Англия! Няма други роднини, освен Брет Санфорд и ако мислиш, че Брет ще се примири, че не е бил на сватбата на единствения си внук, много грешиш! Брет ще иска да разбере кое момиче е избрано за ролята на госпожа Лендър, защото тя ще бъде до Кит, когато той поеме управлението на „Санфорд".
Това бе най-големият шок, който Шарлот бе изживявала. Успя да се овладее, с помощта на Кит, разбира се. Той се обърна към нея и щом видя израза на лицето й, веднага се приближи.
- Ела, мила! - подхвана я той нежно през кръста.
- Пренебрегваш някои от гостите!
Не попита какво е станало, но разбра, че има нещо. И въпреки че Шарлот се усмихваше и разговаряше с хората, бе обезумяла от тревога. Брет Санфорд, американският петролен магнат, бе дядо на Кит?! Едва сега разбра защо Кит й каза да не се притеснява за пари, за каквато и сума да става въпрос. Почувства се предадена и ужасно самотна.
Последните думи, които Дора й прошепна, преди да си тръгнат от хотела, съвсем не бяха утешителни.
- Много внимавай с Кит! Жените буквално се тълпят около дяволски привлекателни богаташи като него.
Предишния ден се бяха настанили в хотел. Шарлот потъна в мълчание, докато влязоха в апартамента, резервиран от Кит. Огледа просторните стаи, а когато той се озова до нея, го изгледа с гневно изражение.
- Е, добре! Казвай какво има - нареди той и хвърли ключовете на масата. - Какво ти каза Дора, че едва не припадна?
- Ти ме излъга! Всичко досега е било само лъжи! Ти си внук на Брет Санфорд! А ми каза, че си финансов мениджър в „Санфорд Петрокемикълз". Ти самият си „Санфорд Петрокемикълз".
- Е, и? Какво значение има? Омъжи се за мен, защото чичо ти беше загазил, защото аз имах нужда от помощ заради онази особа. Говориш, все едно че съм предал голямата ти любов. Що се отнася до това кой съм, си е лично моя работа.
- Да не би да мислиш, че ще мога да се справям като твоя съпруга при целия този елит от богати претенциозни хора? - Шарлот едва успя да изрече тези думи, поразена, че той отказваше да я разбере. - Та аз съм съвсем обикновено момиче! Не мога да се справя. Нямах представа какво ме очаква, освен онази любовна история, от която искаш да се измъкнеш. Все едно, че гледам „Далас"!
Пребледняла като платно, тя бе неспособна да мисли, а той я наблюдаваше като екзотично животинче.
- Няма ли да кажеш нещо? - попита го тя. Вече обмисляше възможността да избяга и да го оставя да се оправя сам.
- Разбира се! Събери си нещата, тръгваме веднага.
- Какво? Сега ли тръгваме за Америка?
- Не! - Наблюдаваше я със странно спокоен поглед. - Да не би да мислиш, че ще те пусна в дълбокото, без да знаеш да плуваш? Заминаваме на меден месец, Шарлот.
- Искаш меден месец? Тогава заминавай сам, защото сме сключили споразумение, в което не е ставало дума за меден месец!
Той се разсмя с онзи чудесен смях, при който сърцето й се обръщаше. Приближи се до нея и рече:
- Няма страшно, Чарли! Целта на този меден месец ще бъде да те опозная, ти да ме опознаеш... Заедно сме в играта, а когато тя свърши, ще ти платя добре. Предполагам разбираш, че мога да те направя богата.
- Не искам да ме правиш богата! Искам да си отида у дома!
Думите й прозвучаха жално и той я прегърна.
- И двамата вече сме в играта! - повтори той. - Искаш у дома? Ще те заведа у дома, само че в моя дом. Довери ми се!
- Как да ти се доверя? Та ти ме лъжеш през цялото време!
В прегръдките му грижите й лесно избледняваха.
- Събирай си нещата! - нареди той нетърпеливо. - Направил съм резервация за медения ни месец. И това наистина ще бъде меден месец!
Пусна я малко неочаквано, но тя знаеше защо - бе започнала бавно да се разтапя в силната му прегръдка, а последното нещо, което му трябваше, бе жена, която да свикне да я закриля. Вероятно би му доставила много по-голямо удоволствие, ако запратеше нещо по главата му.
Резервацията им бе за малък провинциален хотел край Темза и Шарлот тихо въздъхна, когато пристигнаха.
- Не се притеснявай! - окуражи я той, щом спря колата. - Ще прекараме тук няколко дни, ще си починем, ще поговорим. Ще се
разхождаме и ще имаме възможност да се опознаем.
Шарлот се въздържа да отбележи, че Щатите са много далече от дома й, и само се усмихна, а той иронично повдигна вежди.
- Това е първата ти усмивка от дни наред, без да броим лицемерните преструвки, които демонстрира на сватбата. Тук не знаят, че сме младоженци. Сигурно ще помислят, че сме дошли, за да обсъдим развода си.
- Харесва ми обстановката. Може ли да дойдем пак тук, когато стигнем до развода? Мястото ще ни навява приятни спомени!
Кит сви устни, а тя съжали, че си позволи да каже подобни думи. Щяха да имат малко време заедно и тя с горчивина установи, че й се иска тези мигове да не си отиват.
Шарлот застана до Кит на рецепцията, докато чакаха някой от персонала да се появи.
- Госпожо Лендър, господин Лендър - посрещна ги администраторката на хотела, която най-сетне се появи от някъде. - Променихме стаите ви и ви настанихме в младоженската спалня!
Шарлот се скова. Приятното настроение бе заменено с притеснение, а Кит беше извън себе си от гняв.
- Благодаря, но предпочитам да ни настанете в стаите, които бях резервирал!
- Но господин Лендър, вашият приятел, господин Крест, се обади снощи и промени резервацията. Искаше да ви изненада!
- Е, изненада ни! Приятелят ми има доста изкривено чувство за хумор. Оставете нещата както са в момента за днес, но от утре искам стаите, които бях резервирал. Ако това е невъзможно, ще отседнем другаде!
- Защо не настоя да сменят стаите още сега? Защо трябва да прекарваме дори и една нощ заедно? - просъска Шарлот, докато се качваха нагоре по стълбите.
- Ще разбереш! Джил има много по-изкривено чувство за хумор, отколкото можеш да си представиш.
Стаята беше очарователна и ако беше сама, щеше да се наслади на балдахиненото легло със спускаща се завеса от бяла дантела, на мебелите от светло дърво, на луксозната баня... На масичката до прозореца ги очакваше сребърен поднос с шампанско.
- Това е работа на Джил! - увери я малко притеснено Кит. Той си свали сакото и посегна към бутилката.
- Тъй като вече го е платил, защо да не го изпием?
- Не се прави на толкова безгрижен! Предполагам не си въобразяваш, че ще спя с теб?
- Мисля, че нямаш кой знае какъв избор, освен ако не решиш да сложим край на играта! - отговори Кит спокойно и взе чашите. - На сутринта ще почукат дискретно на вратата и ще ни сервират закуската. Аз ще съм в халата си, а ти, в ефирна нощница. Закуската е била предварително поръчана, а по средата, Джил ще нахлуе, придружен от
неколцина приятели, за да види как върви бракът ни.
- Ти се шегуваш! Това е двойно легло! Дори и да се наложи да играя игрички заради приятелите ти, по никакъв начин няма да ме накараш да спя в едно легло с теб.
- По-тихо! Не е нужно целият хотел да разбере какво става. Джил е главният финансов мениджър на „Санфорд Петрокемикълз" и познава Брет!
- Не беше ли ти главният финансов мениджър? - напомни му Шарлот с горчивина. - Освен всичко друго си изкусен лъжец, мошеник...
- Казах ти да млъкнеш! - изръмжа той и я сграбчи за ръцете. - Няма нужда да изпадаш в истерия. Ще измислим нещо.
- Измисли как по-бързичко да изчезнеш! - извика тя още по-високо, тъй като търпението й бе напълно изчерпано.
- Ако сама не си в състояние да се спреш, ще се наложи да те спра аз!
Не му повярва за Джил, но преглътна унижението, макар да бе все още ядосана. Не можеше да се отърси от мисълта, че Кит е уредил всичко сам, или е накарал Джил да го направи. Използва чантата си като защитно средство. Замахна напосоки, но не постигна желания ефект. Не го улучи. Кит се засмя - явно се забавляваше.
- Малка подивяла котка! - промърмори той, изтръгна чантата от ръцете й и я захвърли в другия край на стаята. - Няма ли най сетне да започнеш да разсъждаваш по-трезво?
Шарлот не отговори. Бе извън себе си от гняв. Лишена от чантата, тя замахна с ръка.
Кит обаче я изпревари, подлъга я и тя се просна на леглото. Той се хвърли върху нея и я притисна под себе си, хванал здраво китките й.
- О, Господи! Невъзможна си! Каква съпруга съм си намерил...
Тя отвори уста, за да продължи словесната атака, но той потуши протеста й с целувка. Смяташе да я накаже с тази груба ласка, да я подчини бързо и сигурно. Беше силен, властен и жесток. Устните му й причиниха болка.
- Кит! Недей! - Тя рязко прекъсна целувката и той прочете в очите й страх и видя бликналите сълзи.
- Тогава престани да викаш! - нареди й тихо той. - Престани да се съпротивляваш и помисли малко.
Тя кимна, признавайки поражението си. Вместо да се изправи, той се преобърна на една страна и отново я привлече към себе си.
- Нямах намерение да стане така, Шарлот! - увери я той и зарови пръсти в косата й. - Нито пък исках да те плаша. Уверявам те, Джил е виновен за всичко това. Просто не си даваш сметка, че горе-долу същото е и в Щатите. Тук живеят много американци, които се познават и непрекъснато си врат носовете в живота на останалите. Клюкарстват като гимназистки. Всички те работят в компанията и каквото научат, го донасят на Брет. Вярваш ли ми?
Шарлот кимна. Вече не беше притисната под него и страхът й постепенно отстъпи на заден план.
- Просто не обичам да се чувствам като в капан! - призна тя колебливо, а в отговор той само поклати глава.
- Чете се в очите ти! Ето че успяхме да научим по нещо един за друг. Ако някой се опита да те хване в капан, ще се разправя с мен.
Несигурна усмивка пробяга по устните й, която на мига се отрази в очите на Кит. Горещата му длан докосна леко страната й и когато се приближи към нея, тя не направи опит да го отблъсне. Бе обещал да приключат с репетициите, но сегашният момент определено не се броеше. Устните му удивително нежно се плъзнаха по нейните и тя си каза, че стотици хора се целуват, без да влагат чувства, без дори да се познават, а тя поне го познаваше.
Не можеше да отрече, че изпитва непреодолимо желание Кит да я целуне. Но целувката ставаше все по-страстна. Шарлот обви ръце около врата му и в същия момент той я притисна към себе си. Ласките му ставаха все по-смели и настойчиви.
- Не те разбирам напълно, Чарли! Много добре знаеш, че те желая. Побесня за нещо, което мирно и кротко можехме да обсъдим, а сега, когато би трябвало да се съпротивляваш, цялата гориш от желание. Струва ми се, че очакваш нещо, което скоро ще се случи.
Тя добре съзнаваше всичко това, но нежността му й носеше истинско блаженство. Бе забравила страховете си и въздъхна с копнеж. Той разкопча роклята й и потърси гърдите й. Опитните му пръсти я възбуждаха, а всеки допир разливаше вълни на неповторимо удоволствие по цялото й тяло.
Притисна я под себе си, а устните му се спуснаха по гладката й шия и спряха огнената си пътека между гърдите й, за да усетят неспокойния ритъм на сърцето й. Ласките му ставаха по-интимни и той промълви, без да откъсва устни от нейните:
- Дявол да го вземе, Чарли, отблъсни ме!
Шарлот сякаш сънуваше, беше като омагьосана, а гласът й - като въздишка.
- Не мога! Толкова си нежен...
Той се отдръпна, изпълнен с раздразнение и се надвеси над нея.
- Да, опитвах се да те прелъстя! - Изправи я, закопча дрехата й и я погледна ядосано. - Да сме наясно! - Думите издаваха колебанието му, но Шарлот не можеше да се откъсне от него. Чувстваше се като хипнотизирана. - Не искам усложнения! Знаеш много добре защо се оженихме. Наясно съм, че не можеш да ме търпиш като човек и не приемаш начина ми на живот. Заявих ти съвсем открито, че те желая! Този факт ме изненада, подразни ме, отказах да го приема, но това е самата истина! Няма да се откажа, докато не постигна своето! Дори ако само за момент не си нащрек, дори ако само за секунда ми се поддадеш, ще бъдеш моя! Вече си наясно на какво съм способен. А сега смятам да направя каквото трябва, за да се измъкнем от това положение. Чакай ме тук!
Кит изскочи от стаята и затръшна вратата. Шарлот все още се чувстваше замаяна, когато някакъв изумен келнер, се върна с Кит и взе саковете, за да ги натовари обратно в колата.
- Какво ще правим? - попита тя в пълно недоумение, когато потеглиха.
- Платих резервацията. Когато Джил пристигне утре сутринта, а той със сигурност ще дойде, очаква го неописуема изненада. Отиваме някъде по-далече. Ще си изберем хотела наслуки. Освен това, ще взема две напълно отделни стаи. Ако бяхме прекарали дори една нощ на онова място, гарантирам ти, нямаше да останеш невинната Шарлот Робъртс.
- Вече не съм Шарлот Робъртс.
- Лендър или Робъртс, щеше да се случи, а когато му дойдеше времето, щях да се разведа с теб! Недей да забравяш тази подробност следващия път, когато си в прегръдките ми.
О, не, нямаше да я забрави. Думите му й подействаха като плесница, като обвинение. Почувства се леснодостъпна и омърсена.
Когато пристигнаха в усамотения провинциален хотел, тя влезе в стаята си, затвори вратата и я заключи, а след това влезе в банята и се опита да измие от себе си магията, която все още рисуваше пред очите й миговете, прекарани в обятията на Кит.
Коментари: 0 Разглеждани: 71 Група: Романи
Шарлот не можеше да не признае, че роклята е красива, а да бъде на прием като личната секретарка на такъв важен представител на централното управление в Америка, определено бе по-приятно, отколкото да ходи на работа, облечена в делови костюм.
Финият шифон подчертаваше младостта и красотата й. Завъртя се пред огледалото и се усмихна весело на отражението, което само напомняше за познатата Шарлот. Гъстата й лъскава коса бе сресана на една страна и хваната с гребен, украсен с диаманти, останал от майка й. Роклята напълно откриваше раменете й и подчертаваше хубавата й фигура. Чувстваше се лека, сякаш безплътна, докато Кит не почука на
вратата. Бе облечен в бял смокинг и черни панталони. Лицето му придоби сериозен израз, докато я преценяваше.
Шарлот бе разочарована. Бе очаквала той да изкаже възхищението си, затова се бе чувствала толкова приповдигнато, изпълнена с нетърпение и очакване. Смути се от това откритие и нервно запристъпва.
- Май предпочитате друг кавалер, госпожице Робъртс? За съжаление, ще трябва да се примирите с мен.
- Точно така. Чудесно усещате чувствата и мислите ми.
- Не толкова добре, колкото твоето тяло - отговори остро той и я хвана нетърпеливо за ръката. - И тъй като не спадаш към категорията на безличните, внимавай какво правиш тази вечер! Не забравяй, че си с мен.
- Няма - отвърна тя, ядосана от забележката му. - Нали съм личната ви секретарка.
- Бъди сигурна, че това неудобство няма да е за дълго.
Какво искаше да каже? Дали смяташе да я изпрати обратно да се оправя сама с проблемите си, само защото бе открил... влечението си към нея. Шарлот дори не искаше да произнесе тази дума.
- Така е по-добре - отбеляза Кит със задоволство, когато гневът на Шарлот отстъпи място на притеснението. - Руменината и смущението, изписани на лицето ти, много отиват на роклята. Съвсем не приличаш на госпожица „Морал".
- О, така ли мислите! Изглежда нямате понятие как се чувствам.
- Да, но зная как ще се чувстваш преди края на приема! Ще се погрижа за това - заплаши той и я поведе към асансьора.
Подобно начало на вечерта не вещаеше нищо добро. Независимо от това, Шарлот вдигна гордо глава. Нямаше с какво да я изненада, освен... Отхвърли мисълта веднага.
Влязоха в луксозната зала за приеми на хотела и Шарлот се почувства неуверена сред този блясък и разкош. В преддверието сервираха разхладителни напитки и разнообразни коктейли, но тя пожела шери, макар едва да допря устни до питието. Чувстваше, че е по-разумно умът й да е бистър. Бе силно впечатлена от това светско събитие. Обстановката й бе напълно чужда, но за Кит изглежда бе ежедневие.
Той не се отделяше от нея, и въпреки първоначалното си раздразнение, Шарлот бе доволна, че не я оставя сама. Млади двойки почти не се забелязваха сред поканените, присъстваха главно богаташи и влиятелни особи, които познаваха Кит, сигурно защото представяше „Санфорд Петрокемикълз" по цял свят като финансов мениджър на компанията.
Повечето дами бяха на средна възраст и скоро Шарлот установи, че не една и две от тях проявяват жив интерес към Кит. Разбира се, той бе изключително привлекателен мъж, независимо от студеното му властолюбиво и високомерно държание. Шарлот бе доволна, че похарчи толкова пари за роклята, защото осъзна, колко важно е да си облечен изискано при такъв специален случай.
Той я представи на всички като Шарлот Робъртс, не спомена нито веднъж „лична секретарка" или „работи за компанията". Тъй като не се
отделяше от нея, Шарлот реши че му служи като защита срещу всички тези красиви, но хищни и ненаситни жени. Всяка една от тях имаше придружител, в повечето случаи съпругът, както предположи Шарлот, но определено нямаше да е от полза за Кит, някой да го завари да фамилиарничи с някоя от напористите дами. Вероятно затова я беше довел тук. Това предположение й се стори доста приемливо и когато заеха местата си за вечерята, тя вече се чувстваше по-силна и се зае да замисли отмъщението си.
Сервираха вечерята на огромна маса, във формата на подкова, богато украсена с цветя. Стана й забавно, когато забеляза, че той я гледа някак замислено и съсредоточено. Явно така й се бе сторило, защото следващия път, когато вдигна поглед към него, той се усмихваше на някаква своя мисъл. Тази усмивка я притесни, но след няколко минути отново се съсредоточи върху вариантите за отмъщение. Изведнъж и хрумна идея.
До нея седеше много красива жена на около петдесет и пет. Кавалерът й, както Шарлот реши по външния му вид, бе арабски шейх или нещо такова. Отначало тя се почувства неловко, защото въпросната дама непрекъснато се навеждаше напред, за да си говори с Кит.
Фактът, че не й обръщат внимание, не притесни особено Шарлот. Не пропусна да отбележи, че съпругът на дамата стрелкаше с очи Кит доста неприязнено. Тя само се усмихна и ги остави да продължат, без да обръща внимание на умоляващите погледи на Кит да го спаси от прекаленото внимание на дамата.
Появи се обаче едно неудобство. Дамата не успя да реши дали й е по-удобно да се навежда към Кит пред Шарлот, или зад нея. Шарлот, от своя страна се местеше ту напред, ту се облягаше назад, за да могат двамата да си продължат разговора. Полагаше неимоверни усилия, за да покаже пълна незаинтересованост, но наблюдаваше злорадо нарастващото раздразнение по лицето на съпруга. Самият Кит я гледаше така, сякаш бе готов да я убие, но му се налагаше да продължи разговора най-учтиво. Странно защо, любезността му я озлоби още повече. Толкова рядко се държеше така с нея!
- Супата ви, госпожо. - Сервитьорът най-сетне успя да накара жената да се успокои, докато й сервираше супата - странна пикантна смес. Тя се облегна, без да обърне внимание на ястието, докато изпълнените с изумление очи на Шарлот не се откъсваха от тази явно екзотична приумица.
- Госпожо? - Сервитьорът леко се приведе над Шарлот, а бъбривата дама, без да губи и миг, отново се обърна към Кит. Вече свикнала да се обляга назад, когато дамата разговаря с Кит, Шарлот, без да иска, блъсна ръката на сервитьора.
Дълбоката супена лъжеца отскочи нагоре, а пъстроцветна смес, за най-голямо удоволствие на Шарлот, поля раменете на досадната дама.
- О, толкова съжалявам! - Самообладанието напусна Шарлот и тя скочи, но закачи супника и помощник-келнера не успя да го задържи. Човекът загуби равновесие и цялото съдържание се изсипа върху прекрасната й тюркоазенозелена рокля.
Настъпи пълна тишина. В този миг дамата, неспособна да се овладее дотолкова, че да проговори на английски, прибягна до помощта на език, който бе съвсем непознат за Шарлот. Но смисълът на казаното бе повече от ясен. Тя вече знаеше със сигурност, че е квалифицирана като несръчна, необразована и недодялана. Кит я изгледа изумено, когато тя разгневено скочи и без да мисли как изглежда, мина през фоайето на хотела. Единственото й желание бе да се прибере в стаята си, да затвори вратата и да се опита да направи нещо да спаси красивата си скъпа рокля. Дори не даде възможност на Кит да й помогне, в крайна сметка той бе виновен за случилото се.
С влизането в спалнята, Шарлот свали роклята и изтича в банята. Супата бе толкова пъстроцветна, че сигурно щяха да останат лекета. Повече нямаше да може да носи тази рокля, а я бе обличала само тази вечер. Напълни ваната с хладка вода и я натопи.
Докато си взимаше душ, я изпълни ярост. Нищо не можа да направи, за да осъществи замисленото отмъщение! А на Кит Лендър, както винаги, му се размина. Когато Шарлот напускаше залата, забеляза съпругът да успокоява дамата шепнешком. Никой обаче не дойде да успокои нея.
Излезе изпод душа, убедена, че сега вече той ще я върне да се оправя сама с проблемите си в градчето. Осъзна колко глупаво се е държала, вместо да го придружи спокойно и внимателно. Та той държеше всички козове! Не, не всичко бе загубено. Щеше да се оттегли с достойнство и утре да си тръгне, да си потърси нова работа и да изпрати някой да прибере нещата й.
Изсуши си косата и облече нощница. Вече бе взела решение. Усещането обаче, че от утре ще е свободна, се смеси с чувство на съжаление, че след като си тръгне, едва ли някога ще види Кит. Нямаше да го дочака и утре сутринта, защото когато дойде да я вземе за закуска, тя вече ще си е тръгнала. Въздъхна. Бе започнала да свиква с присъствието му и проявите на внимание и интимност.
- Шарлот! - Тя се вцепени и наметна хавлията си, като се опита да не обръща внимание на думкането по вратата. - Шарлот! Отвори!
Надяваше се той да изгуби търпение и да я остави на мира. Вече бе решила, че ще изчезне от погледа му за известно време, включително и тази вечер.
Чу го да се отдалечава и се успокои. Сърцето й отново подскочи лудо, когато долови гласове пред вратата и ясно чу завъртането на ключ.
- Благодаря! Предполагам, че всичко е наред, но най-добре да се уверя сам!
- Не се безпокойте, господине! Уведомете рецепцията, ако младата дама не се чувства добре.
Шарлот чу отдалечаващи се стъпки, а след това вратата й се отвори и Кит влезе.
- Какво, по дяволите, си намислила?
Видя, че се е преоблякла, след което погледът му се спря на предизвикателно вирнатата й брадичка. Беше вбесен и тя остана насред стаята, без да посмее да помръдне. Не трепна и когато той се огледа и
влезе в банята. Само по възклицанието му разбра, че е видял съсипаната рокля.
- И какво, по дяволите, смяташ да правиш с роклята?
- Това е единственият сигурен начин да се премахнат петна!
- Това е единственият сигурен начин да ме накараш да изляза от кожата си! - кисело процеди той. Грабна телефона и набра номера на рецепцията.
- Веднага изпратете камериерка, моля! - След тази кратка заповед, Кит се обърна към нея. Очевидно чакаше да се извини. Но тя не го направи.
Вместо това, седна пред тоалетката и небрежно започна да разресва косата си. Камериерката дойде, изплакна мократа рокля и се приготви да я отнесе. Без да сваля поглед от Шарлот, Кит й обясни какво се е случило и помоли да оправят дрехата. В мига, в който камериерката излезе, той запали всички лампи и лицето му придоби сериозно изражение.
- И така, госпожице Робъртс, бих искал да чуя някакво обяснение за скандалното ви поведение!
Тъй като нямаше как да се измъкне, Шарлот вдигна лице към него и зае отбранителна позиция. Уплахата й премина в гняв.
- Стана случайно! Видяхте как се случи! Ако приятелката ви бе стояла спокойно, нямаше да има никакви проблеми.
- А ако ти не бе толкова дяволски услужлива към нея, сега щяхме да вечеряме като нормални хора. Правеше го нарочно, нали? Защо не се преоблече и не слезе пак? Нали купи още рокли!
- Реших да не се връщам! - кипна тя, неспособна да се владее. - Утре ще взема влака обратно и ще ви оставя намира, господин Лендър!
- Аха, ясно...
Прие намерението й без възражения. После съвсем спокойно вдигна слушалката и поръча вечеря за двама.
- Ако си мислите, че... - спря, защото той я стрелна с поглед.
- Какво да си мисля, Шарлот? Моля те замълчи, след малко ще вечеряме. Освен това не е нужно да се преобличаш. Мисля, че е крайно време да ти обясня какво точно искам и защо ще стане точно както го искам.
Както винаги студените му сини очи я приковаха хипнотизиращо. Усети любопитството на келнера, който, докато сервираше вечерята, поглеждаше тайно ту към изискано облечения господин, ту към момичето, облечено толкова неглиже. Това я притесни и й се прииска да го изгони най-безцеремонно. Когато най-сетне келнерът си тръгна, след един последен недискретен поглед, от присвитите й очи проблеснаха гневни мълнии.
Кит й подаде стола, след като я стрелна ядно с очи. Без съмнение бе забелязал, че е готова да избухне, но и той самият едва се сдържаше.
- Тази вечер трябваше да седиш до мен, да разговаряме и да не любезничиш с никой друг - просъска той. - Това беше част от задълженията ти! А ти разигра едно унизително представление!
- Исках само...
- Хич не си мисли да се оправдаваш! - сряза я той. - Ако се бях забъркал в каша, като теб, щях да обуздая упорития си нрав! Защо трябва да се държиш като невъзпитано разглезено дете, вместо като възрастен човек, способен да поеме отговорност за себе си?
- Едва ли точно вие имате право да ми държите този назидателен тон! Та вие въобще не се държите като джентълмен!
- Не съм се и опитвал. Но сега да поговорим за твоите проблеми.
- Нямам проблеми - заяви Шарлот. - Избягах, защото се уплаших. Ще изчезна дискретно, докато всичко се забрави. Имам и приятели! Някой ще дойде да ми прибере нещата и пет пари не давам дори и цялата мафия да обсади вила „Люляк". Така или иначе, тя вече не е наша. Не могат да хванат чичо Джо, понеже е в Америка, а никой не се интересува от мен...
- Значи си въобразяваш, че си свободна да правиш каквото искаш? - попита той ехидно, по начин, който никак не й се понрави. Имаше нещо особено в изражението му.
- Нямам неразрешими проблеми - подчерта отново тя. - Аз съм напълно невинен страничен наблюдател. Примирих се с...
- Най-големият ви проблем, госпожице Робъртс, се нарича Джо!
- Какво имате предвид? - В гласа й прозвуча тревога.
Той взе чашата си и се облегна назад.
- Довърши си вечерята и тогава ще ти разкажа нещо, преди да си легнеш.
- Вече... не съм гладна - заекна тя, без следа от предизвикателство. Явно той забеляза промяната в държанието й, защото в очите му припламна задоволство.
- Знаеш ли, че чичо ти някога е работил като геолог? - поинтересува се той любезно и отново взе вилицата си. - Да, бил е геолог. Наясно е с всичко, свързано с петролните залежи. Той е по-компетентен от който и да било друг, може би с изключение само на Брет Санфорд. В интерес на истината двамата с Брет са работили заедно години наред, преди Брет да поеме управлението. Той е научил Джо почти на всичко, което чичо ти знае.
Шарлот слушаше изумена. Наистина ли чичо й е бил толкова добър в работата си, наистина ли е познавал лично пресметливия председател от Хюстън? Нищо чудно, че го вземат обратно на работа. Чутото я поуспокои.
- Трябва ли това да ме притеснява? Очевидно са имали нужда от него!
- О, да, имахме нужда от него! Но, почакай, Шарлот, още не сме стигнали до най-интересното! - И този път Кит не пропусна да забележи сянката на безпокойство, която премина по лицето й. - Комарджия, страстен комарджия, който не може да спре, където и да се намира. Неведнъж, компанията го е измъквала от беди, докато последния път не преля чашата. Не е от полза за имиджа на компания с нашите мащаби, когато започнат да се навъртат биячи, готови да разкъсат един от мениджърите. За съжаление, точно това се случи с Джо. Всичко, което получаваше, отиваше за изплащане на дълговете му и затова се наложи да
се отървем от него.
Облегна се и я погледна. Не знаеше какво да каже, сякаш тя бе виновна за случилото се. Знаеше, че чичо й е страстен комарджия, нали самият той й разкри този факт.
- След няколко седмици - продължи той, - започна работа нов финансов проект, а след още няколко седмици, ме извикаха. Компенсацията на Джо бе покрила дълговете му, но това не бе всичко. Оказа се, че е мамил компанията месеци наред, а загубите бяха хиляди долари. Всички доставчици на оборудване плащали скъпо и прескъпо, защото Джо им прибирал процент. Мафията ли спомена преди малко? Та той се равнява на цяла банда негодници, събрани в едно.
- Не е вярно! Безброй хора имат порока на чичо ми, но не са престъпници, нито мошеници. Не схващам какво целите, но ако си въобразявате, че...
- Аз самият залагам на конни надбягвания. Сигурно би ме нарекла комарджия? Това ли имаш предвид? С тази разлика, че залагам собствените си пари, а не парите на компанията!
- Чичо ми Джо не би... - избухна Шарлот, когато чу последното обвинение, но той я прекъсна грубо.
- Слушай, госпожице „Морал и Съвършенство", страстният комарджия не залага на дребно на някой кон, защото това не донася тръпката от очакването и надеждата за късмет. Такива като чичо ти са болни хора - те не могат да мислят за нищо друго. Безценният ти чичо Джо би заложил всичко. Истинско чудо е, че толкова дълго сте имали покрив над главата си. Има такива, които залагат всяка стотинка - дори вземат залъка от устата на децата си. Е, можеш да прецениш колко силна е любовта му към теб, щом самата ти се оказа засегната едва сега.
- Не мога да повярвам... - Шарлот все още бе ядосана, но истината постепенно се загнездваше у нея и я ужасяваше.
- Да повярваш ли? Та той ще проиграе каквото му попадне под ръка, независимо дали е негово, или не. Дори не му минава през ума, че не е редно, защото е убеден, че ще спечели. Всички като него очакват да спечелят. Всеки следващ залог е по-висок от предишния, защото голямата печалба ги очаква, макар накрая все да губят!
Шарлот си спомни за ипотеката. Джо си бе признал, че с парите от къщата се е опитал да спечели повече, вместо да си изплати дълговете. Замълча, убедена в правотата на думите му.
- Вие затова ли дойдохте в Англия? - опита се Шарлот да провери подозрението, което таеше от известно време. Почувства се доста неловко, защото се беше държала странно за човек в нейното положение и в този момент се чудеше защо я бе целунал, вместо да я удуши. Дори прегръдката не бе успяла да приглуши гнева му.
- Естествено! Дойдох, за да открия Джо. Когато се срещнахме при катастрофата, тъкмо бях тръгнал към пощата, за да открия адреса на чичо ти. Джо никога не благоволи да каже къде точно живее. Трябваше да намеря точния адрес. Затова карах в посока, обратна на офиса.
А колко бързо бе успял да реагира, когато му направи забележка за
посоката, помисли си Шарлот. Кит наистина се оказа прекалено находчив. В същия миг в главата й изплува още една неприятна мисъл.
- А адреса го взехте от мен, в трапезарията, нали?
- Да, така беше - заяви той с неприкрито задоволство. - След това реших да изчакам. Тук, в тази страна, не можех да хвана Джо, но имах нужда от него. След като той напусна компанията, се наложи да проведа безброй разговори с доставчици и да подписвам чекове, при това за големи суми, заради задълженията, които той бе поел навремето. Макар че когато Джо се захващаше с нещо, свършваше го качествено и докрай, докато не затъна в комара.
- Значи затова ме водихте толкова често да обядваме! Вие просто сте изчаквал. - Едва сега Шарлот разбра истината за неговото внимание.
- Умничката ми малка Шарлот! - усмихна се Кит подигравателно.
- И скочих право в капана. Обърнах се към вас като към приятел!
Той кимна с насмешка и присви очи при вида на измъченото й от неприятните открития лице.
- Започвах да мисля, че си губя времето. Виждах, че не ме харесваш, че с нетърпение чакаш да си тръгна. А когато се обърна към мен за помощ, реших, че това е подходящия момент да отида и да поговоря с Джо.
- И да го хванете. След като го върнахте в Щатите, ще отиде ли в затвора?
- Властите в Щатите са много строги в случай на измама спрямо някоя компания. Ако решим да заведем дело, чичо ти ще трябва да прекара доста време в затвора.
- Искате да кажете, че може и да не заведете дело? Учудване и надежда се изписаха по лицето й.
Той я наблюдава известно време, след което каза равнодушно:
- Всичко зависи от теб.
- От мен? Защо от мен? Какво...
- Имам нужда от съпруга, но само за известно време. Трябва ми някоя, която да ми се подчинява безпрекословно, някоя, която да отпратя, когато вече не ми трябва, без сълзи, без скръб, без разбити сърца. Имам нужда от съпруга, която да бъде лоялна към мен, съпруга, която ще си прибере в чантата един тлъстичък чек, когато сделката приключи и ще изчезне тихо и кротко от живота ми. Или ще се омъжиш за мен, Шарлот, или чичо ти Джо ще трябва да плати с цената на безчестие измамите си.
- Вие сте луд! - Шарлот се втренчи в него с ужасен поглед, който само подсили раздразнението му. - Все едно, вие нямате никакви правомощия, с които да измъкнете чичо Джо от затвора! Присъдата му няма нищо общо с вас. Той може да е в затвора дори и в този момент. - Гласът й заглъхна и от очите й бликнаха сълзи.
- Мога да направя много, а и той не е в затвора, уверявам те. Имам достатъчно власт! Изпратих чичо ти Джо на едно от находищата в Аляска и аз съм единственият, който знае къде се намира. Стига да получа това, което желая, той ще си остане на сигурно място.
- Но защо правите всичко това? Защо просто не се влюбите и не се
ожените като всички нормални хора?
Той се изсмя грубо.
- Любов ли? Шарлот, аз съм на тридесет и пет и все още не съм изпитвал подобно чувство. То просто не съществува!
- Съществува! - разгорещи се Шарлот, раздразнена от неговия цинизъм. - Хората непрекъснато се влюбват. Ако не повярвате в любовта, няма да се омъжа за вас!
- Можеш да кажеш сбогом на чичо си. Доста далечко ще се окаже да ходиш до Щатите на свиждания - каза той меко, очевидно изгубил търпение. - Стига си говорила празни приказки, Шарлот! Можеш да ми спестиш обичайното женско държание в подобни случаи! На колко години си? Двадесет и две или двадесет и три? А ти била ли си влюбена в краткия си живот?
- Била съм.
- И кой беше избраникът на сърцето ви? - полюбопитства скептично Кит.
- Не е нужно да говорите за него в минало време. Казва се Гордън и живее в нашия град.
- И защо не дойде да ти помогне, когато двамата с чичо ти Джо издигахте барикади? - попита той с пълно безразличие, но че не вярва нито на дума от казаното, бе изписано на лицето му. - Защо дойде при мен, вместо да отидеш при Гордън? - Изрече името с презрение, сякаш произнасяше мръсна дума. Шарлот си представи Гордън до себе си, в опасен момент, но парчетата от мозайката някак не пасваха.
- Защо, по дяволите, не се ожени за теб? Какво е чакал?
- Предполагам друга. Спрях да излизам с него. Вече не съм влюбена.
- Ти сама потвърждаваш моите изводи. Вечната преданост е химера. Защо се заблуждаваш? - най-неочаквано попита той.
- В какво? В това, че любовта съществува ли? Престанахме да се виждаме, защото... - Шарлот прекъсна сама думите си и се изчерви. Спомняше си много добре защо спря да излиза с Гордън. Това се случи след появата на Кит в градчето. Той бе я притискал в прегръдките си по-страстно и бе засегнал много по-съкровени кътчета от душата й, отколкото Гордън някога бе опитвал.
- И колко време беше влюбена в този Гордън? - попита Кит, забелязал смущението й.
- Ами, около шест месеца. - Бързо отвърна Шарлот, като се стараеше да не среща погледа му.
- Май ти е било достатъчно! - подхвърли той иронично. - Като изключим Гордън, аз ти предлагам приятелство. Искам да се отърва от една омъжена жена и ако аз самият се оженя, нещата ще си дойдат на място.
- Защо не се разделите цивилизовано? Нима е невъзможно?! - презрително попита Шарлот. Същевременно, мисълта, че Кит държи в прегръдките си друга жена, макар и омъжена, никак не й се понрави.
Той усети неодобрението й, но я погледна намръщено.
- Съпругът й ми е приятел, най-добрият ми приятел! Тя се омъжи за
него, а не за мен, но явно още не може да свикне с тази мисъл. Не искам да се карам с него, но същевременно искам да се спася от нея.
- Колко дълго ще продължи това?
- Може би година, може би повече, може би по-малко. Когато си тръгнеш, ще получиш една хубавичка сума...
- Излиза, че сте богат, така ли? Май имате повече от заплатата на един финансов мениджър?
- Достатъчно, за да задоволя прищевките ти - отвърна той.
- Не бихте могъл да ме задоволите, дори и да бяхте единственият мъж във вселената - изкрещя Шарлот, скочи и го изгледа високомерно. - Как можете да ми предлагате нещо, с което много добре съзнавате, че едва ли ще се съглася?
- А с какво би се съгласила? - Той се забавляваше, но без въобще да се трогва от гнева й. - Какво ще кажеш за горкия Джо? Помисли ли за него?
- Вървете по...
Не успя да продължи защото той скочи и я стисна в здравите си ръце.
- Да вървим заедно, а, какво ще кажеш? - промърмори той и покри устните й със своите.
Почувства се така, сякаш падаше от самолет, сякаш летеше в безтегловност, сякаш потъваше в морски дълбини, останала без дъх... Щом докосна устните й, той изведнъж промени решението си и започна да я целува упоително бавно, като извличаше наслада от всеки миг. Шарлот реши, че съдбата й е вече безвъзвратно предопределена, когато той разтвори хавлията, а ръката му се плъзна под дантелената нощница и потърси гърдите й. Почувства напиращия у него гняв, когато я притисна към себе си, както и моменталната му възбуда. Ръката му не спираше да я милва настойчиво. Шарлот се остави на удоволствието. Тръпки на възбуда разтърсиха тялото й.
- Не мога да те намразя, Чарли! - промълви той едва отделил устни от нейните. - Всичко това го правиш нарочно! Не може да си толкова невинна, колкото си въобразявам!
Ненадейно и рязко я отблъсна от себе си и тя едва не загуби равновесие. Очите й все още блестяха с пламъка на страстта.
- Или ще се омъжиш за мен, или Джо ще го сполети това, което си проси от години! - изрече непоколебимо той.
Спомените за добрината на чичо й към нея, как ги бе приютил с майка й след смъртта на баща й, как ги бе издържал години наред, изместиха бурните противоречиви чувства, които изпитваше към Кит. Сигурно много я е обичал, за да се въздържа от залагания толкова дълго. Не можеше да го остави да влезе в затвора. Защо пък да не се омъжи за Кит? Ще бъде нещо временно. Работа като всяка друга. Малко необикновена, наистина, но и какъв избор имаше?
- Аз няма... Ако очаквате да... - Тя замълча смутено, а той с мъка прикри усмивката си.
- Да спиш в леглото ми ли? - попита Кит с обидна откровеност. - Ще си голяма късметлийка! Такива приятелства никога не са
ми липсвали. Ако искаш да получиш своя дял, ще трябва да почакаш...
Това не я учуди. Все отнякъде бе натрупал този опит!
- Благодаря - заяви тя с достойнство. - Ще приема работата, без да се възползвам от премиите.
Най-неочаквано той избухна в смях, този чудесен смях, който озаряваше лицето му, разкриваше неустоимия му чар, и за свой ужас, Шарлот усети, че се притиска към широката му гръд.
- Ще обсъдим новите ти задължения утре - каза той, без дори да се опита да прикрие насмешливите нотки в гласа си. - Най-добре е да си тръгвам веднага, докато все още успявам да контролирам влечението си към теб. Лека нощ, госпожице „Морал"!
Тя все още тръпнеше, а плъзналата по страните й руменина не се беше скрила, когато келнерът дойде, за да вдигне остатъците от вечерята. Той я погледна, а след това потърси с очи Кит. Шарлот го стрелна строго, с един от онези погледи, които в младостта на баба й вероятно бяха изразявали възмущение и пуританско възпитание и келнерът си тръгна, силно озадачен.
Необичаен шум събуди Шарлот рано сутринта. Още сънена първата й мисъл бе, че онези типове, които преследваха чичо й, са вече тук. Без дори да си облече халата, тя се втурна и отвори вратата със замах.
Кит Лендър минаваше пред вратата й с два куфара. При вида на заплашителната й поза и гневния блясък в очите, той спря.
- Какво става? - вдигна тя поглед към него.
- Нищо не е станало! Успокой се, няма страшно!
- А какъв беше този шум? - попита тя подозрително.
- А, това ли! Изпуснах една кутия. Извинявай!
Внезапно й мина през ума, че за да е все още тук, се е случило нещо лошо.
- Те дойдоха ли? Затова ли сте тук? А чичо Джо...
- Никой не е идвал. Цялата нощ бях тук, а чичо ти замина.
- Нищо не разбирам! Къде отива чичо Джо и защо сте останал... и...
- Една закуска ще ми дойде добре! - рече той сухо. - Не давам обяснения на гладен стомах. Съжалявам, че те събудих, но за разлика от мен, ти поне си легна рано. Ако потърпиш около половин час, ще ти разкажа всичко.
- Но...
- Няма ли да се облечеш? - попита той меко, а очите му се плъзнаха по сатенената й нощница. Шарлот внезапно осъзна как изглежда. Гъстата й кестенява коса падаше на вълни в пълен безпорядък, тънките презрамки на нощницата й се бяха смъкнали от раменете й, и тя стоеше боса пред един непознат.
- Ами... аз... Какво ще закусвате?
- Каквото и да е - промълви тихо той. - Направи каквото ти обичаш да закусваш. За мен обаче две порции! Добре свършената работа изостря апетита.
Шарлот се втурна в стаята си, а той се отправи надолу по стълбите. Чу колата му да потегля и осъзна, че куфарите са били на чичо й, а той дори не се беше сбогувал с нея. Бе изумена как животът й се бе променил само за една нощ.
Нещо й подсказваше, че Кит Лендър би искал закуската му да е готова, когато се върне. Среса се и забързано влезе в кухнята. Вече бе сложила масата, когато го чу да се връща.
Закусваха мълчаливо. Кит се хранеше толкова съсредоточено, че тя остана с впечатлението, че обмисля какво да й каже.
- А сега, ще бъдете ли така любезен да ми обясните какво точно става? - Попита тя остро, когато той свърши, твърдо решена да привлече вниманието му. - Къде замина чичо ми?
Сините му очи се спряха спокойно на решителното й лице.
- За първи път опитвам истинска английска закуска. Вкусно беше. Може ли да запаля пура?
Тя кимна нетърпеливо и той извади една от черните си пури и се облегна на стола, без да сваля поглед от лицето й.
- Кажете ми всичко. Не ме е страх! - настоя тя, като се опитваше да запази спокойствие.
- Не умееш да лъжеш! Хубавото ти личице те издава веднага.
- Не съм хубава! - възрази тя раздразнена от покровителственото му отношение, а той я възнагради с една от редките си усмивки, която я притесни още повече.
- Да можеше да се видиш през моите очи - подхвърли той сухо. - Едва скочила от леглото си и беше готова да набиеш някого. Малко от приятелките ми съм заварвал в подобен вид. Къде се беше скрила госпожица „Морал" тази сутрин? Но сега, сега...
- Госпожа Аткинсън изисква да имам делови вид.
- За да приличаш на нея ли? Ясно...
- Обикновено не обсъждам другите зад гърба им. Все пак госпожа Аткинсън ме назначи на работа.
- Грешиш, Чарли! - поправи я меко той. - Назначена си от „Санфорд Петрокемикълз", една нелоялна стисната компания.
Но защо по лицето му пробяга прикрито задоволство? Имаше чувство, че седи срещу собствения си палач.
- Наистина съжалявам. - Искаше да покаже, че се разкайва за тези отдавна изречени думи.
- Малка лъжкиня!
Той стана и закрачи из кухнята. Това я обърка още повече.
- А сега за работите на чичо ти! По-голямата част от нощта прекарах на телефона и поне веднъж бях доволен, че има часова разлика с Щатите. - Едва изрекъл тези думи, най-неочаквано се обърна към нея. - Чичо ти Джо е комарджия от доста отдавна. Компанията не го измъква за първи път. Но ще бъде за последен, имаш честната ми дума. Уредих отново да го вземат на работа. Само да не се забърка в някоя нова история.
- Но... Вие... вие го познавате от преди? Той сякаш не чу съкрушения глас на Шарлот.
- О, да! Как да не познавам Джо! - отвърна той троснато.
- Много мило от ваша страна... - опита се да вметне Шарлот.
- Няма нищо мило! Чичо ти не е някой нещастен старец. Всъщност, той въобще не е стар, нито пък чак толкова онеправдан. Крайно време е да си избиеш тези мисли от главата! Помогнах му заради теб и не единствено от приятелски чувства.
На Шарлот й се доплака от суровите думи, но бързо се овладя. Каменното му изражение не трепна, дори когато забеляза просълзените й очи. Припомни си гордостта, прокраднала се в гласа на чичо Джо, когато й разказваше за залаганията си. Осъзна, че Лендър има право - чичо й бе подвластен на хазарта. А той съвсем нямаше намерение да й спести истината. Този позор засягаше цялото семейство и тя трябваше да поеме своя дял от срама.
- Животът е жесток, Шарлот. Но услуга за услуга! Чичо ти Джо замина, вече е далече, а ти си ми длъжница!
- Какво искате да кажете? - Тя скочи, неспособна да овладее тревогата си, но той положи ръце върху крехките й рамене.
- Успокой се! Нямам намерение да застрашавам добродетелността ти! - каза той кисело, след като погледът му се спря на поруменялото й лице. - Нуждая се от секретарка, която да ме придружава, на която няма да й омръзнат непрестанните пътувания или пък аз, която може да се отдели от дома си, и на която да разчитам при поверителна информация. Ти си подходяща, Шарлот.
- Нищо не разбирам! - рече тя озадачено.
- Сипи си още малко чай, успокой се и обмисли предложението.
Не можеше да си обясни строгостта в гласа му, но независимо от това трескаво обмисляше всяка казана дума.
Значи бе помогнал на чичо й, за да може да се възползва от секретарските й умения? Звучеше нелепо!
- Има стотици чудесни секретарки, които ще приемат на секундата възможността да пътуват с вас. Защо ви трябва да се нагърбвате с неприятности, като ме назначавате?
- Изобщо нямах такова намерение доскоро. Но след като ми се предостави тази възможност...
- Не бяхте длъжен да ни помагате!
- Ти се обърна към мен, защото си преценила, че мога да ти отвърна като приятел. Не можех да откажа.
- Всъщност, ние не сме приятели. - Приглушено изрече Шарлот и
му обърна гръб.
Той отново постави ръце на раменете й, обърна я към себе си, и властно повдигна брадичката й.
- Така ли? Назначих на работа един комарджия и лично гарантирах за него! А досега Джо Робъртс не се е показвал в кой знае каква добра светлина. Така или иначе, вече замина и ти оставаш сама, да търпиш последствията. Е, чичо ти се съгласи да тръгне, след като го уверих, че няма да имаш никакви неприятности.
- Трябваше да ми кажете веднага! Защо ме оставихте да мисля, че нямам друг изход? - укори го тя гневно.
- Не исках да ми откажеш, а пък самият аз нямам никакво време, за да стоя тук и да те закрилям.
- А иначе щяхте ли да останете?
- Че за какво са приятелите? - рече той сухо.
Лицето й пламна от смущение. Наистина го бе въвлякла в неприятности. Дали не настояваше да поеме работата на негова секретарка, за да не се чувства прекалено задължена? Но само един бегъл поглед към Кит й бе достатъчен, за да се увери, че едва ли го вълнуваха чувствата й.
- Приготвяй се за работа, Шарлот. Ако тръгнем малко по-рано, ще мога и аз да се преоблека. Ще се върнем да си приготвиш багажа, щом уредим всичко в офиса. Заминаваме днес.
- Но аз... аз ви създавам много проблеми! - прошепна тя притеснено, защото напълно съзнаваше каква отговорност поема Кит. Та двамата едва се познаваха, а вече му бе толкова задължена!
- Само така ти се струва. Хайде, тръгваш ли?
- Разбира се! - Постара се да изрече ентусиазирано и весело тя последните си думи. - Вече ви казах, че стотици момичета биха се съгласили на мига да станат ваши секретарки.
- Ти си ми достатъчна! - Усмивката, която се плъзна по лицето му, й подсказа, че не може да го заблуди лесно. - Хайде, да вървим!
- Той дори не се сбогува с мен... - рече тъжно Шарлот и се отправи към вратата. - Не разбирам... Винаги е бил толкова внимателен към мен!
- Аз пък мисля, че ти си била прекалено внимателна към него. А що се отнася до сбогуването, аз не му позволих.
- Но вие нямате никакво право! - Шарлот спря разгневена. На лицето му отново се появи вече познатата необяснима усмивка, която я притесняваше толкова много.
- Той е експерт по петрола и отново пое служебните си задължения. Повярвай ми, ще се справи! А що се отнася до правата ми, не забравяй, Шарлот, че самата ти ме прие в живота си. Може би ще се окаже, че не е чак толкова лесно да се отървеш от мен...
Тя се отправи стъписано навън. Непроницаемото му красиво лице я плашеше, сякаш зад нея стоеше не друг, а дяволът, когото сама бе поканила в живота си. Но имаше ли друг избор? Поне чичо й бе избегнал неприятностите, а идеята да приеме плана на Кит и да замине с него, не звучеше чак толкова зле. Разбира се, нямаше да успее да се справи с
проблемите сама.
Да приеме ли плана на Кит? Та тя нямаше никакъв избор, поне ако искаше да има работа. Той, разбира се, не отправи заплаха към нея, но заплахата бе изписана на невъзмутимото му лице и красноречиво просветваше в студените му сини очи.
Започна да се преоблича, за да заприлича отново на деловата педантична госпожица Робъртс. Изчерви се при спомена, че тази сутрин едва не се хвърли в обятията му, когато изхвърча от стаята си още по нощница. Вдигна гордо глава и забеляза как той смръщва вежди. Защо й се струваше, че очите му са способни да прозрат всеки неин опит да прикрие каквото и да било? Той си оставаше загадка за нея. Един непроницаем мъж.
Пристигнаха в офиса преди госпожа Аткинсън, а когато тя влезе малко по-късно, не успя да прикрие изумлението си.
Очевидно Кит вече беше говорил с главния мениджър защото и той влезе забързано. Всички тези неочаквани събития свариха госпожа Аткинсън неподготвена.
Четиримата бързо се настаниха в офиса на господин Бригс, Кит седна небрежно на края на бюрото, а госпожа Аткинсън се почувства като ударена от гръм при последвалите му думи.
- Господин Лендър си тръгва днес! - обясни господин Бригс, с ясно доловимо облекчение в гласа. - Той би искал да вземе и госпожица Робъртс със себе си.
- Боже милостиви! - възкликна госпожа Аткинсън.
- Всичко е напълно почтено, госпожо! - увери я Кит и се изправи. - Ще присъствам на една конференция и спешно се нуждая от добра лична секретарка. Госпожица Робъртс има необходимата квалификация. Опознах я по време на престоя си и съм убеден, че ще се справи отлично. Дискретна е и... ъ-ъ-ъ... много подходяща за тази длъжност - добави той, след като погледна одобрително елегантно строгото облекло на Шарлот.
- Заслугата е отчасти ваша, госпожо Аткинсън! Вие обучихте момичето - вмъкна дипломатично господин Бригс. Дори и при тези думи подозрителното изражение не изчезна от лицето на госпожата.
- Бих могла да я заместя с Морийн, ще довърша обучението й по-бързо. Тя ще трябва да удържа положението, докато се върне Шарлот. Всъщност колко дълго ще отсъства тя?
Възрастната дама се усмихна на Шарлот, която сякаш щеше да изпълнява секретна, изключително важна мисия.
Кит Лендър вдигна рамене и отговори уклончиво.
- Седмица-две. Не мога да ви отговоря със сигурност.
- Ще се справим! - Госпожа Аткинсън се усмихна, кимна за довиждане, без дори да забележи недоумението и нарастващата тревога на Шарлот.
Седмица-две? Когато се върнеше щяха ли да я чакат кредиторите на чичо й във вилата, а Кит да си стои в Америка, оставил я да се оправя сама? И какво всъщност имаше предвид той, когато спомена преди малко, че секретарките му го напускали, когато им омръзнело?
Оказа се, че не му е убягнало загриженото й изражение, защото докато пътуваха обратно към вилата, за да си вземе багажа, той поде следния разговор:
- Е, не винаги казвам цялата истина. - Той вдигна рамене, без да отклонява вниманието си от пътя. - Нека твоята госпожа Аткинсън първо да се съвземе от шока. Само след една-две седмици ще е съвсем доволна и от Морийн. Можем да заминем и да сме сигурни, че не оставяме никой потънал в скръб.
- Морийн не може да ме замести напълно!
- Естествено! - добави той тихо. - Нали затова избрах теб.
- Но вие ми казахте, че ще ме отведете, за да се измъкна от онези типове!
- Разбира се, така казах! Но не чу ли последните ми думи? Предпочитам в определени случаи да премълчавам част от истината. А сега, хайде на работа!
Той влезе в хола и взе телефона, без да й обръща повече внимание. Шарлот отправи един яден поглед към широките му рамене и тръгна нагоре по стълбите, за да си събере багажа и да се преоблече.
На път към Лондон, Шарлот усети вълна от истинско облекчение, че е успяла да се измъкне, но малко по малко я завладяха и други чувства. Тревожеше се за чичо си, който бе изчезнал така мистериозно с помощта на Кит Лендър.
Не пропусна преценяващия поглед на Кит, когато слезе, след като се приготви за път. Като изключим последните месеци, пари никога не им бяха липсвали или поне Шарлот не го бе забелязвала.
Имаше отличен вкус и не се лишаваше от елегантни дрехи, но въпреки това парите им стигаха.
Реши да пътува с един от леките си копринени костюми, който не се мачкаше. Горната част на бледокафявия джемпър с къси ръкави бе пристегнала с яркозелен колан, който подчертаваше тънката й талия, и бе в тон с обувките и чантата.
- Изглеждаш невероятно! - Това бяха единствените думи, които Кит изрече и след като взеха багажа му, потеглиха в пълно мълчание.
Сега той й беше пряк началник, мислеше си тя. Приятелят, който бе открила у него, ако отношенията им можеха да се нарекат приятелски, бе минал на заден план. Не можеше да си обясни защо той направи всичко това, но бе убедена, че е въвлечена в нещо, което скоро ще й се изясни и за което може би ще съжалява.
Кит шофираше умело. От време на време го поглеждаше с крайчеца на окото си и не можеше да не признае, че е много красив мъж, макар и доста суров понякога. Вече не изпитваше лоши чувства към „Санфорд Петрокемикълз". В края на краищата не бе й подозирала, че чичо й е комарджия, спасяван неведнъж от работодателите си. И сега го спасяваха отново, благодарение на Кит. Независимо от тези притеснения, настроението й се разведри.
Той бавно обърна глава и я погледна, сякаш бе усетил промяната в
настроението й. Тя потръпна от този поглед, подвластна на ново, непознато чувство.
- Някакъв проблем ли има, Шарлот? - попита той тихо, и отново насочи вниманието си към пътя.
- Не! Всичко е някак вълнуващо...
Думите й се изплъзнаха неволно, докато се опитваше да прикрие непонятната странна тръпка, която почувства под пронизващия му поглед. Той се извърна отново и в продължение на една дълга секунда сините му очи не се отделиха от лицето й.
- Може и така да се каже. Наслаждавай се тогава. Предполагам, скоро ще свикнеш.
- Да свикна с какво? - Тя вдигна учудено очи.
- С вълненията.
Какво толкова вълнуващо имаше в положението й? У Кит едва ли имаше повече човещина, отколкото у един компютър!
- Ще имаш нужда от няколко официални рокли - каза й той, както обикновено делово, когато вече се бяха настанили в хотела. - Пропуснах да ти напомня да си вземеш.
- Никога не съм имала нужда от официални рокли. Не виждам причина да ми потрябват и сега. Аз съм просто една секретарка и толкоз.
- Грешиш! - Думите му бяха придружени от една от редките му усмивки. - Сега ти си личната ми секретарка. Ще ме придружаваш навсякъде, а докато сме тук, трябва да присъствам поне на два приема. Затова имаш нужда от официални дрехи. Не се притеснявай! Лесно ще намериш из луксозните магазини няколко рокли.
- Не желая да обикалям магазините! - възпротиви се Шарлот разпалено. - Всъщност нямам толкова пари. Само помислете! Нямам никакви пари! Вие ме отмъкнахте, преди дори да успея да помисля за тези неща.
- Не е толкова трагично - каза той с подигравателна усмивка. - Можеш да купиш каквото пожелаеш, а що се отнася до парите, сега си с мен и това вече не е проблем.
- Знаете, че разходите ви ще бъдат проверени, особено като се появят и сметките за две официални рокли! Ще си имате неприятности заради мен!
- Остави всичко на мен, въпреки че не съм сигурен, дали вече нямам неприятности с вас, госпожице „Морал"!
- Престанете да ме наричате така! - Шарлот го погледна гневно. Но изведнъж усети скрития смисъл на думите му и съжали за избухването си. - Съжалявам! Сигурно ще трябва да давате обяснения как така сте взел чичо Джо отново на работа...
- Ще трябва. - Той я погледна несигурно и повдигна брадичката й с показалец. - Очаквам обаче отплата за всички неприятности!
- Какво имате предвид?
Усети тръпка на вълнение при израза на очите му - бе пределно ясно какво има предвид, макар да се осмеляваше за първи път да й отправя неприкрит намек за близост.
- О, я престани! - иронично подхвърли той. - Дотича да ме молиш за услуга, въпреки сама да призна, че почти не се познаваме. Аз оправих цялата каша. Нека сега да обсъдим как ще погасиш дълга си. Спасих Джо, осигурих му работа, с риск да загубя своята и те измъкнах от неприятности. Не е лошо като за някой, когото почти не познаваш.
Не откъсваше поглед от нея и тя усети как се изчервява. Беше пределно ясно каква компенсация очаква той. Знаеше, че е груб и безмилостен, но това не й беше минавало през ума. Странно, бе изпитала доверие към него още от самото начало...
- Е? - Той бавно прокара пръст по страната й и тя усети, че не може да прикрие тръпката, която разтърси тялото й.
- Аз... аз съм ви благодарна - прошепна тя. - Знаете, че наистина съм ви благодарна.
- И как ще ме убедиш, Чарли?
- Ами аз... не зная! - призна тя отчаяно. - Искахте да ви бъда лична секретарка и ето ме тук. Ще направя всичко, което е по силите ми.
- Чарли! - Той я погледна с подигравателна усмивка, поклати глава, ала тя се престори, че не разбира, макар и двамата да съзнаваха за какво става въпрос.
- Просто не разбирам какво имате предвид! - Шарлот изрече тези думи с надеждата, той да дойде на себе си, но Кит хвана още по-здраво брадичката й и я привлече властно към себе си.
- Тогава ще ти покажа!
В първия миг тя не можеше да повярва, че всичко това се случва. Подобни неща не бяха отредени на момичета като нея, но сините му очи се бяха приковали в нейните, а лицето му се приближаваше все повече и повече.
- Не! - Опита да се съпротивлява, макар и малко късно, но той явно бе го очаквал.
Пръстите му се вплетоха в косата й, а другата ръка, безмилостна и твърда като желязо, изви китката й зад гърба и я притисна към него.
- Пуснете ме! - успя да изрече Шарлот.
Ала твърдите му устни, които сякаш искаха да я накажат, докоснаха нейните и тя отпусна глава. Ръката му пусна косата й и той я плъзна надолу към гърдите.
- Не! - Думите преминаха в приглушена молба. Изпита страх и гняв, паника и унижение. Не можеше да окаже никаква съпротива и трябваше да му се подчини. Почувства се опозорена, когато си даде сметка с какъв плам отвръща на целувката.
Пръстите му бързо се справиха с яркозеления колан и тя го чу да тропва на пода. Вълнението й нарасна, когато усети гърдите си да настръхват при допира на опитните му пръсти, които се спускаха бавно надолу.
- Нямаш сутиен, Чарли! - промълви той, без да отделя устни от нейните. - Ти май си свободомислеща млада дама?
Не й остави време да отговори или да извика за помощ. Целувките му станаха още по-настойчиви, устните и зъбите му леко обхващаха нейните,
хапеха я, а ръката му трескаво галеше гърдите й.
Шарлот разбра, че някои неща не могат да останат скрити. Първо - начинът, по който тялото й реагира на допира, и второ - изумлението при това откритие. Но той се опитваше да я похити, против волята й! Тук, в тази тиха стая... Собственото й тяло не се подчиняваше, а откликваше на неговото. Усети необузданата му страст да преминава в нежен натиск, докато нежните проучващи ласки на ръцете му продължаваха да я възбуждат. Пръстите му милваха като лек бриз гърдите й с чувственост, която я караше да тръпне в очакване. Почувства се засрамена, защото изпитваше непреодолимо желание да се притисне към него и да се разтопи в прегръдките му. Не можеше да устои на целувките му, не можеше да спре устните си, които отвръщаха на всяко докосване. Опита да се отдръпне, да се откъсне от него, но в този миг усети, че той пусна китката й и обви с ръка кръста й и я привлече още по-близо. Опияняващото удоволствие не отмираше, напротив разгаряше се.
Устните му се откъснаха от нейните и проследиха извивката на шията й, докато достигнаха гърдите и той нежно обхвана със зъби твърдото връхче. Сега беше моментът да го отблъсне, но единственият звук, откъснал се от устните й, бе приглушен стон, въпреки че ръката му обхождаше бедрото й заплашително, съблазнително...
- Толкова си красива, Чарли! - възкликна той и повдигна глава. Обхвана я с две ръце, притисна я към себе си и усети тръпки на възбуда да преминават през нея. - И съвсем невинна...
Лекият присмех в думите му бързо я върна на земята. Непреодолимото желание, което й се струваше, че никога няма да овладее, бързо отстъпи пред обзелия я гняв.
- Не смятам, че невинността е недостатък, господине! - Отсече тя сърдито, и в момента, в който изрече тези думи усети колко неуместно бе официалното обръщение към мъжа, който все още милваше разголените й гърди.
- Но вашата невинност е толкова очевидна, госпожице Робъртс! - увери я той през смях. - Особено в съчетание с такъв пламенен отклик.
- Бяхте твърде ясен. Мисля, че тази компенсация за помощта ви е достатъчна!
Очакваше да види познатите искри на гняв, но той я пусна, без да окъсва присвитите си в насмешка очи, докато тя закопчаваше с несигурни пръсти дрехата си и слагаше колана.
- Засега е достатъчна, госпожице Робъртс! Но това съвсем не е всичко, което искам. Хайде, стига официалности. Имаш пет минути и слизаме за обяд. Сигурно си гладна. Не ме карай да те чакам, Чарли!
Когато слезе долу, той се държеше, сякаш нищо не се е случило и това силно я подразни. Всъщност трябваше да е доволна, че се държи естествено. Какво всъщност очакваше от него? Да й напомня непрестанно, че само преди по-малко от половин час почти я облада в собствената й стая? Определено губеше контрол над положението!
- Щом свърши обяда, иди и си купи няколко официални тоалета. И въобще не пести пари! В компанията има перо за такива разходи.
- Не се притеснявайте, господин Лендър! Няма вечно да страдам от угризения.
- Да, разбрала си урока! С един куршум два заека.
Не го попита какво точно има предвид и защо наблюдава поруменялото й лице с толкова неприкрито задоволство.
През следващите няколко дни Шарлот откри, че работата й се състои в пълно бездействие. Купи официалните тоалети за зашеметяваща сума, но Кит изобщо не се поинтересува за цената им, хвърли им само един бегъл поглед.
Когато, раздразнена от бездействието си, тя го попита какви са задълженията й, той вдигна незаинтересовано рамене.
- Засега нищо. Забавлявай се.
Отговорът шокира и възмути Шарлот. Скоро установи, че наистина това е имал предвид. И тя се възползва. По цял ден се разхождаше и разглеждаше града, но така и не разбра какво прави той. Вечер, винаги безупречно облечен, я взимаше, за да хапнат, понякога извън хотела и това бяха единствените часове, когато го виждаше. Постепенно Шарлот забрави, за какво всъщност бе тук.
Той самият й напомни този факт на петия ден. Рано следобед слезе в кафенето. Стана й забавно, когато един от гостите на хотела помоли за разрешение да седне при нея и се опита да поведе разговор. Шарлот бе забелязала как я наблюдава в продължение на седмица и някакъв необясним импулс, я подтикна да го насърчи. Все още не можеше да се помири със забележката на Кит за невинността й и затова използва чара си, за да се увери, че може да разчита на него, ако положението стане опасно.
- Госпожице Робъртс! - Чу рязък глас от другия край на салона и се обърна учудено. Кит стоеше до вратата, без да помръдне, лицето му бе безизразно, като издялано от камък. - Ще бъдете ли така любезна да се заемете с работата си? - додаде той хладно и строго.
Въздържа се да попита за каква работа става въпрос, но по изражението му прецени, че едва ли би отговорил на въпроса й. Вместо това се усмихна съблазнително на ухажора си, извини му се с тих глас и тръгна бавно и спокойно, което окончателно вбеси Кит. Изчака да се приближи и я стисна грубо за ръката, сякаш очакваше да избяга.
- Вземи си бележника и ела в стаята ми! - нареди той, когато се качиха горе и тя се разбърза притеснено. Върна се в стаята му с бележник в ръка, готова да записва, а сърцето й биеше до пръсване.
- Седни, Шарлот! - изръмжа той, след като плъзна поглед по стройната й фигура и синята рокля. - Няма да трае дълго.
Започна да й диктува бързо някакво писмо. Бързината нямаше значение, но писмото сякаш бе кодирано. Тя успя да запише всичко и дори настоя да му го прочете накрая.
- Не съм съвсем сигурна дали всичко съм разбрала, господин Лендър. Звучеше някак странно...
- Не задавай излишни въпроси, а го препиши и го изпрати на
председателя на „Санфорд", нали знаеш адреса? - Тя кимна утвърдително, а той изръмжа: - И престани да ме наричаш господин Лендър! Кит е по-естествено.
- Предпочитам да ви наричам господин Лендър. Все пак съм ваша подчинена! - Каза го заядливо, защото реши, че подобно официално държание ще го ядоса и той просто ще стои настрана.
- Ще ме наричаш Кит, дявол да го вземе! - кресна той. - Всичките ми секретарки са ме наричали така, а те съвсем не са разчитали на приятелството ми! Кое беше онова влечуго долу в кафенето?
- Нямам представа! - отговори тя троснато. - Така и не научих името му, но беше толкова мил и внимателен. А следващия път, когато имате нужда от мен, господин Лендър, не е нужно да викате!
В първия миг той погледна така, сякаш не можеше да повярва, че тя му държи такъв тон, след което лицето му се изкриви от гняв.
- Крайно време е да разбереш, че не само съм те наел, свадлива малка вещице - аз практически те притежавам!
- Вие май наистина имате твърде високо мнение за себе си, господин Лендър!
Тя се изправи рязко, но той бе твърде бърз - скочи и стисна ръката й, така че тя изобщо не можа да се измъкне.
- Време е за втория урок, Чарли! - уведоми я той сухо.
- Ще викам с всичка сила! - опита се да се противопостави тя, ала напразно. Той се оказа по-бърз от нея.
- Щом е така...
Устата му покри нейната, въпреки, че тя се опита да се извърне. Изненадващо, но не прояви грубост, а й достави наслада. Задържа я притисната към себе си, докато усети възбудата му, толкова силна, колкото бе и нейната.
- Ако нямах нужда от секретарските ти умения, Чарли, едва ли щях да чакам наградата си. Не съм и предполагал, че под строгия костюм се крие такава съблазън...
Тя се бе отпуснала в прегръдките му, сивите й широко отворени очи, го гледаха съсредоточено, а той не можеше да откъсне очи от устните й.
- Наистина те желая, Чарли... - призна той едва чуто. - Но няма да позволя това да провали плановете ми!
- Какви... какви планове? - попита тя, още замаяна. Единственото ясно усещане идваше от мускулестото мъжко тяло, притиснато към нейното, от ръцете, които разпалваха пристъпи на неудържим копнеж у нея. Само последните му думи я възпряха да му се отдаде напълно. Самата тя нямаше да успее да се пребори със себе си и бушуващите чувства.
- Ще ти обясня по-късно, когато съм готов да говоря за това и съм в по-добро настроение. - След тези думи, той отново я привлече към себе си. Устните му оставяха изгарящи следи по кожата й, докато най-сетне се спряха решително върху нейните. - Сега ще се възползвам само от авансовото плащане!
Тя не успя да овладее тръпката, която я разтърси, когато той я пусна.
Усети, че е ядосан и на себе си, и на нея. Откъсна устни с истинско нежелание, но ръцете му продължиха да оставят огнена диря по тялото й. Каквито и да бяха плановете му, те не бяха свързани със случилото се. При тази мисъл Шарлот изпита истинско облекчение. Но той изглеждаше така, сякаш удоволствието, което му бяха донесли целувките и близостта й, бе напълно неочаквано и изненадващо.
А целувките му бяха донесли истинска наслада. Признанието, че я желае бе изненадващо и за него самия. Дори и без това признание, бе почувствала възбудата му, докато я притискаше към тялото си. Тя съвсем не бе чак толкова невинна.
- Имах две или три срещи през седмицата - рече той, без дори да се обръща. - Нямах възможност да те взема със себе си, а и тук си на сигурно място, като изключим онези влечуги, които се мотаят из кафенето долу.
- Аз... аз мога и сама да се оправям с хората, при това много добре - изрече задъхано Шарлот, като се опитваше да възвърне самообладанието си.
Когато чу това, Кит се изсмя високо.
- Не разчитай на това, Шарлот! С мен, например, не можеш да се справиш. Както и да е - добави той с раздразнение, - но ако пак видя онзи господин да се върти около теб, лично ще се разправя с него! - След тези думи, съвсем неочаквано, той смени темата. - Тази вечер има много важен прием. Облечи си зелената официална рокля...
- Тюркоазенозелената - поправи го тихо тя. Руменината все още не се бе скрила от смутеното й лице.
- Щом предпочиташ, наричай я така - промърмори той. - По дяволите, Шарлот, тръгвай си, преди да съм си променил решението!
Тя бързо излезе. Следващия път, когато той я докосне, ще... Какво всъщност ще направи? Сама ще се хвърли в прегръдките му като някоя безхарактерна глупачка, готова на всичко, или... Все още усещаше по тялото си допира на силните му ръце. Бе почувствала, че е ядосан сам на себе си. Но той съвсем не бе единственият. Тя също имаше достатъчно причини, за да се презира.
Коментари: 0 Разглеждани: 75 Група: Романи
ВТОРА ГЛАВА
Две седмици по-късно Шарлот знаеше за Кит колкото и след първата им среща. В службата той й кимваше с пълно безразличие и госпожа Аткинсън се успокои, убедена, че младото момиче няма да извърши нещо, с което да опозори себе си и службата.
Подобна мисъл дори не беше хрумвала на Шарлот. Кит Лендър винаги се движеше из офиса с непроницаемо каменно изражение. Но колкото и странно, и необяснимо да й се струваше, тя очакваше да го срещне с нетърпение ден след ден.
В сряда, тъкмо си тръгваше, когато госпожа Аткинсън я догони.
- Шарлот, ще ми направиш ли една услуга? Не бих помолила никой друг. Зная, че ако поемеш ангажимент, ще го изпълниш.
- Но разбира се, госпожо Аткинсън!
- Става въпрос за едни документи. Господин Бригс ме помоли да ги занеса, но страшно много бързам тази вечер. Наистина, това е мое задължение, но имам уговорка за вечеря с брат ми, а ако се отбия за папката ще изпусна влака. Господин финансовият мениджър си заминава утре и очаква някой да му ги занесе. Би ли оставила папката в хотела му, или където там беше отседнал? Някъде тук сложих адреса...
Шарлот бе озадачена. Изчака госпожа Аткинсън да намери адреса, въпреки че го знаеше още от деня на катастрофата. Значи той си заминаваше утре... Същия ден бяха обядвали заедно, а той дори не бе споменал. Тръгваше си, без да благоволи да й съобщи, въпреки че толкова често бяха били заедно.
- Ще я занеса - каза Шарлот, като се престори на безразлична.
- Нали нямаш нищо против, мила?
- Разбира се, че не. На път ми е. До утре, госпожо Аткинсън.
Шефката й съвсем нямаше вина, че Кит Лендър я беше разочаровал. Шарлот с изненада призна пред себе си, че е огорчена, защото беше започнала до свиква с присъствието му. Опита се да го оправдае, но не намери задоволително извинение.
Бофорд Терас се намираше в чудесен луксозен квартал. Къщите принадлежаха все на богаташи. Шарлот откри номер седемнадесет и позвъни. Господин Лендър отвори веднага, сякаш я бе очаквал.
- Шарлот! Какво, за Бога, правиш тук?
Долови раздразнението в гласа му и бързо му подаде папката.
- Помолиха ме да ви предам това. Госпожа Аткинсън ми каза да се отбия, за да го оставя. На нея й се наложи веднага да тръгне, много бързаше.
- Слава Богу, че донесохте тези документи, много са важни -
изрече тихо той с очи приковани в папката.
- Добре, аз тръгвам. Приятна вечер!
Шарлот се обърна бързо. Подразни се, че той дори не й благодари.
- Моля? - Господин Лендър вдигна разсеяно очи от папката и за нейна най-голяма изненада я хвана за ръката и я въведе в къщата. Усети, че мислите му са заети с друго, по-важно нещо, но замълча.
- Искате да изчакам отговора ви? - попита тя, когато влязоха в хола.
Сега й се стори още по-висок. Шарлот го бе виждала с костюм, но сега в спортно облекло, съвсем не приличаше на строг финансист. Имаше вид на човек, свикнал да се преборва с всяка изпречила се пред него трудност.
Видно бе, че умееше да се грижи за себе си - излъчваше толкова увереност.
- Ще направиш ли кафе, Шарлот? - попита той с пълно безразличие, без да откъсва поглед от документите.
- Искате да направя кафе?
- Моля? А, да, да, ако обичаш!
Погледът му отново се върна на папката. Понечи да му каже, че маниерите не са без значение, но размисли и се огледа за кухнята. Надяваше се, че американците не са твърде претенциозни по отношение на кафето.
Когато го донесе, вниманието му бе изцяло погълнато от съдържанието на папката. Нямаше дори да я забележи, ако не бе усетил аромата.
- Благодаря! - Най-сетне вдигна поглед той и добави: - Седни, Шарлот, свали си палтото. Обичам топлото време, а днес, за съжаление, е дяволски студено.
- Ще вали - промълви тя, надявайки се, че дъждът няма да плисне, преди да се прибере. Чудеше се защо не си тръгва. Очевидно дори не забелязваше присъствието й.
- Всичко е наред! - Най-сетне той остави папката и я погледна. - Ти ли изготви тези документи?
- Да, тази сутрин - кимна тя.
- Много прецизно са оформени. Добре си се справила.
Шарлот се изчерви, но вдигна гордо глава.
- Да, така е. Госпожа Аткинсън каза, че спешно се нуждаете от тях, понеже утре заминавате.
В гласа й се прокрадна стаен упрек и той я изгледа с искрено учудване.
- Утре ли? Объркала се е. Тръгвам си следващата седмица - във вторник или сряда, ще ти кажа кога точно.
Значи нямаше просто да си тръгне, без да й каже довиждане.
- Ако няма друго, аз тръгвам! - рече тя и бързо отмести поглед, защото забеляза, че той вдигна учудено вежди. Пак говореше глупости! Какво друго може да има?
- Ами, лека нощ тогава!
Той най-неочаквано се усмихна широко - нещо, твърде необичайно за него.
- Лека нощ, Шарлот. Благодаря за кафето. До утре! Тя кимна, точно в стила на госпожица „Морал" и се отправи с бърза крачка към къщи, надявайки се той да не гледа след нея. Бе усетила как очите му сякаш я пронизват. Струваше й се, че той цели нещо. Но какво? Просто по случайност се бе оказала първият човек, с когото той се запозна при пристигането си.
Кит си заминаваше следващата седмица. Та нали това бе очаквала с най-голямо нетърпение. Сега тази мисъл не й хареса, защото усещаше, че ще й липсва. Той я вълнуваше по особен начин, а и не бе срещала друг мъж като Кит Лендър и едва ли щеше да срещне. Ускори крачка. Всеки момент щеше да завали.
Когато пъхна ключа, не успя да отвори вратата. Опита отново, но безрезултатно и усети, че я обзема тревога. Чичо Джо бе станал някак странен напоследък. Почти не излизаше от къщи и повечето време бе доста умислен. Веселият човек от детството й вече го нямаше. Ами ако...
Заудря по вратата и си отдъхна, когато чу гласа му.
- Чарли? Ти ли си?
- Аз съм, разбира се, кой друг може да бъде? Погледна го недоумяващо, когато той вдигна секрета, за да я пусне. Нищо чудно, че не успя да си отключи.
- Какво има? Защо си пуснал секрета? Погледът му бе пълен с тревога и тя усети, че няма да й отговори веднага.
- Чакай да се преоблека и ще си поговорим!
Качи се тичешком по стълбите. Хвърли сакото, махна полата и чорапогащника и обу джинси. Тъкмо разкопчаваше копринената блуза, когато я обзе странно безпокойство. Той наистина бе много тих тази вечер. Дори не го чу да поставя чайника на котлона както обикновено.
Втурна се надолу по стълбите, напълно обсебена от това натрапчиво чувство.
- Чичо Джо?
Внезапното й втурване в кухнята го стресна. Седеше, подпрял главата си с ръце. Никога не го беше виждала толкова отпуснат. По лицето му се четеше странна смесица от страх и срам. Изглеждаше безнадеждно състарен.
- В голяма беда сме, Чарли! - промълви той нещастно. - Честно казано, не зная какво да правя. Какво ти докарах до главата... - мърмореше той.
- Нека да направя чай и тогава ще поговорим! - Шарлот не знаеше какво друго да каже. Но той я спря.
- Няма смисъл Чарли! Край на всичко. И двамата сме съсипани.
Шарлот се отпусна в един стол безпомощно. Нямаше представа за какво говори той, но сигурно имаше сериозна причина, за да изрече подобни думи.
Внезапно, без дори да знае какъв е проблемът, тя изпита страх - панически страх. Искаше й се да му каже, че това са глупости, но само
един поглед към него й подсказа, че нещата съвсем не са толкова безобидни.
- Каквото и да става, най-добре ми разкажи веднага!
- Май наистина ще е най-добре да ти разкажа всичко, Чарли - рече той съкрушено. - Трябваше да ти призная преди много време, но все таях надежда. И там е бедата, че все се надявах...
- За какво си се надявал, чичо Джо? - попита тя, като се стараеше гласът й да прозвучи твърдо.
- За голямата печалба! Защото тя крепи глупаците като мен. Всички чакаме голямата печалба.
- Ти - ти си играл комар? - ужаси се Шарлот. Той кимна и пак оброни глава.
- Играя от години, Чарли! И това ни довърши. Без пукната пара сме.
- Безпаричието не е нещо ново! - Сякаш огромен товар се смъкна от плещите й.
- Чичо Джо! Та аз работя! Плащат ми добре. Няма да гладуваме, а имаме и вила „Люляк". Ще се справим някак.
- Не, Чарли, вила „Люляк" вече не е наша - промълви той с горчивина. - Ипотекирах я, за да изплатя дълговете си, но така и не го направих. Опитах още веднъж да спечеля голямата печалба и сега нямаме нищо.
Толкова самотна и безпомощна Шарлот не се беше чувствала от смъртта на майка си. Но отчаянието нямаше да й помогне да намери разрешение и тя бързо се овладя.
- Ще продължим да изплащаме ипотеката. Няма да имаме много пари, но поне ще имаме покрив над главата си. Може да си намеря някаква допълнителна работа вечер - добави тя, изпълнена с надежда.
- Не, Чарли, и така няма да стане. Те си искат парите! Веднага!
- Кой? За кого говориш?
В главата й се заредиха страшни картини. От банката, ипотекирала вилата, щяха да дойдат да ги изхвърлят. С всяка следваща негова дума, нещата ставаха все по-черни, докато страховете я завладяха напълно.
- Някога играех комар само когато бях в отпуска. Тогава разполагах с доста пари. Често се случваше да залагам повече, отколкото имах, но винаги си плащах и се ползвах с добро име в клуба. След злополуката ми позволиха да им съобщавам залозите си по телефона. Това се прави за малко хора само ако имат добри приходи.
Шарлот усети да я обзема ужас, когато улови нотките на гордост в гласа му. Тук нямаше място за никаква гордост.
- Заложих парите, с които разполагах, и малко по малко загубих всичко, до последната стотинка. Те искаха да им се плати, а аз не можех да го сторя и затова ипотекирах вилата. Трябваше да си платя дълговете.
Той я погледна. По напрегнатото му лице се четеше вина.
- Вярвах, че ще спечеля и ще изплатя ипотеката, така че вместо да им платя, аз залагах все повече и повече, а те не възразяваха. И ето че сега си искат парите. Звъннаха днес. Господ знае от къде са взели номера! Те ще дойдат, Чарли! Ще ни съсипят!
- Но кои са те? - промълви тя с пресъхнало гърло. Едва сега успя да осъзнае колко сериозно е положението.
- Името на шефа е Джордж Мелини - малтиец, доколкото знам, не съм съвсем сигурен. Той самият няма да дойде, но ще изпрати хората си тук.
- Веднага ще се обадя на полицията! - Шарлот решително посегна към телефона, но ужасеният му глас я спря.
- За Бога, Шарлот, недей! Ако се обадиш, ще ме убият. - Сърцето на момичето се сви от страх. Само преди час си беше една спокойна секретарка, без кой знае какви проблеми. Сега беше готова да барикадира вратата и да притихне в очакване на главорезите, тръгнали по петите на чичо й. Бе непонятно за нея как се е стигнало дотук. Не можеше да повярва, но явно в току що разкритото се криеше причината за поведението му напоследък. Затова чичо й си стоеше все у дома. Трябваше да потърси помощ. Обрисуваната картина я плашеше с безизходността си. Ако тези мъже дойдат, острият й език едва ли щеше да ги спре!
Шарлот прехвърли наум всичките си познати, но те един по един отпаднаха. Никой от мъжката част не беше надхвърлил двадесет и три и едва ли имаха опит в подобни неща. Те биха постъпили точно като нея - биха се обадили в полицията. Ако се довереше на някой чужд човек, щеше да се разчуе из целия град и чичо й няма да може да се покаже от къщи.
Внезапно едно мъжествено твърдо лице, неприкрито агресивно, се появи в съзнанието й. В ушите й прозвуча познат дрезгав глас. Сякаш катастрофата се повтаряше, тя си представи изражението на Кит Лендър. Приковал поглед в мъжа, който отказваше да признае вината си, той бе готов да го принуди. С тези пронизващо студени сини очи. Мъж като него бе способен да се справи с всичко и с всеки.
- Излизам за малко! Заключи вратата! - втурна се към антрето тя, грабна палтото от закачалката, решена да предприеме нещо, преди чичо й да я е спрял. Трябваше да преглътне гордостта си. Чичо й беше пред нервна криза, а тя едва ли би могла да се справи с група здравеняци, за които насилието бе начин на живот. Не беше свикнала да се скрие зад заключена врата, а когато отиваше на работа, чичо й така или иначе щеше да остане сам. Отчаяно се нуждаеше от помощ, а Кит Лендър беше най-подходящият за целта.
Отначало вървеше бавно, като се опитваше да си внуши, че трябва да мисли трезво, ако иска да разреши проблема. Но вече беше тъмно, започна да вали и само след броени минути тя се затича. Не че това щеше да я спаси от дъжда. Страхът, който чичо й изпитваше, беше обсебил и нея. Около Бофорд Терас не се мяркаше жива душа. По това време хората обикновено вечеряха и тя се помоли Кит да не е излязъл.
Дъждът се усили. Преди да успее да стигне номер седемнадесет, заваля като из ведро. В бързината едва не падна по стълбите и заудря по вратата, сякаш я гонеха по петите. Още миг и преследвачите й щяха да я хванат. О, каква тъмна, дъждовна и враждебна нощ!
Кит не я позна в първия миг. Тя видя учуденото му лице, докато
очите му свикваха с тъмнината. Ала щом я позна възкликна и я дръпна вътре.
- Шарлот! Ти! Какво, по дяволите, пак правиш тук? Мокра си до кости!
Опита да не заеква, дори си пое въздух, но думите излизаха все така несвързани и неясни. Той я хвана за ръка и я отведе в хола.
- Успокой се!
Съблече мокрото й палто, което не я беше предпазило много от дъжда, защото бе забравила да го закопчае.
- Седни тук!
Настани я в един стол до камината и й подаде кърпа.
- Избърши се!
Шарлот, сякаш забравила къде се намира, започна да подсушава бързо косата си. Изчерви се, когато той й подаде чаша с питие - беше в ужасен вид с тези мокри, разрошени коси.
- Хайде сега, да чуя какво се е случило! Сигурно има причина, за да се втурнеш тук в този порой.
- Да - отвърна тя като хипнотизирана.
Какво я накара да дойде при Кит Лендър? Почти не го познаваше и се притесняваше всеки път, когато го срещне. Та нали малко по-рано, същата вечер бе изпитала страх от факта, че е сама с него.
Той я наблюдаваше с пронизващите си сини очи. Тя отпи голяма глътка и едва не се задави, но се овладя.
- За Бога, престани да ме гледаш така! Защо се втурна тук така неочаквано? Защо, след като се страхуваш от мен? Махни тази мокра хавлиена кърпа. Ще те предупредя, ако реша да те изнасилвам!
Гласът му никога не бе звучал толкова грубо и тя бързо отмести поглед. Подскочи, когато той грабна мократа хавлия от ръцете й и я запрати на един стол.
- Аз... аз, дойдох за помощ.
Постави треперещите си ръце между коленете и си наложи да го погледне. Очите му внимателно обходиха треперещото й тяло. Мократа копринена риза се беше залепила по гърдите й и тя забеляза втренчения му поглед.
- Допий брендито! - заповяда той тихо. - Не ми приличаш на момиче, което губи самообладание току-така. Хайде, кажи ми, какво те накара да дойдеш при мен по това време, мокра и раздърпана и какво, по дяволите, те е изплашило до такава степен? - Той спря поглед на потръпващите й устни и добави иронично: - Какво те изплаши толкова много, като изключим мен самия? Признай си...
Лендър не беше приятел и тя се зачуди защо ли бе решила, че ще й помогне. Може наистина да е безкомпромисен и непреклонен, но дали щеше да се справи с цяла банда негодници, които според думите на чичо й бяха по петите им. Сам човек не би се справил, дори и Кит Лендър, независимо че тя твърдо вярваше в него.
- Няма значение. Сбърках.
- Искаш да кажеш, помислила си, че съм човешко същество, а сега
изведнъж си открила, че си се лъгала?
Тя енергично поклати глава, отпи от брендито и потръпна когато алкохолът се разля по тялото й.
- Наистина, не е важно!
Шарлот стана, олюля се леко, но вече бе твърдо решена да не споделя семейните си проблеми. Той обаче я бутна обратно на стола и попита, без да сваля поглед от нея:
- През целия път ли тича дотук?
- Да, от къщи.
Шарлот сведе очи. Разбираше, че е изпаднала в много неудобно положение. Притесняваше се от Кит, седнал точно срещу нея, с кръстосани крака, в очакване на подробности.
- Така... Бягала си от някого или от нещо и затова си дошла при мен. Хайде, разказвай!
Тя се реши. Разказа му всичко - от самото начало. Той слушаше, без да помръдва, без да задава въпроси. В един момент й се стори, че говори на напълно непознат човек.
Когато свърши, той се облегна на камината и я погледна. Сега беше много по-различна от деловата госпожица Робъртс в офиса. Сигурно си мислеше, че се държи като дете, след като тя самата изпитваше подобно чувство за себе си. Но тук, в тази топла светла стая, усети, че е на сигурно място. Сигурно паниката, обзела чичо Джо, бе се предала и на нея.
- Защо се обърна към мене, Шарлот?
- Помислих си... Стори ми се, че вие сте приятелски настроен и ще ми помогнете. Помислих си, че вие не може да не знаете как трябва да постъпим. Съжалявам! Казах ви вече, че направих грешка. Сега всичко изглежда смешно и нелепо.
Той я сграбчи здраво за китката и я дръпна към себе си.
- Не мисля така! Обади се веднага на чичо си, за да си спокойна, че всичко е наред!
Тя го погледна с благодарност и набра номера. Чичо й вдигна веднага, сякаш бе чакал телефона да звънне.
- Чичо Джо? Чарли е! Добре ли си? Да, всичко е наред, но... - Кит Лендър дръпна слушалката от ръката й.
- Господин Робъртс? Шарлот е моя приятелка. Сега ще я доведа, а след това ние двамата ще си поговорим. Не отключвайте вратата, докато не чуете гласа на Шарлот!
Той затвори и погледна момичето.
- Така...
Очите му проследиха всяка извивка на тялото й. Изражението му обаче остана неразгадаемо.
- Сега двамата ще се разберем с чичо ви, по мъжки.
Излезе от стаята с големи крачки, а тя се отпусна облекчено на стола. Вече не се чувстваше като глупачка, защото той бе приел проблема на сериозно. Бе почти убедена, че като по чудо грижите й ще отпаднат. Кит умееше да се справя с всичко и всички, за кой ли път си повтори тя.
- Облечи това! Не можеш да излезеш навън с мокра блуза! - каза той и й подхвърли един пуловер. Шарлот се изчерви и го облече. Кит запали пура и измърмори типично по американски:
- М-да...
Изрече го замислено и тя учудено вдигна към него сивите си очи, изумена от усмивката, озарила обичайно строгото му лице.
- Наистина не зная какво да правя. Не мога просто да спра да ходя на работа, за да пазя чичо Джо. Всъщност аз изкарвам хляба и за двама ни. Но разбирате ли, онези хора със сигурност ще го потърсят и не смея да го оставя сам.
- Сложна работа, но първо трябва да поговорим с чичо ти.
- Вече говорих с него и ви разказах всичко.
- В такъв случай, след като аз съм избраният спасител, бих искал да поговоря с чичо ви насаме! - изрече той отчетливо.
- Няма да се гневите пред него, нали? Той е толкова уплашен, а вие умеете да стряскате хората.
- Да, вече си ми го казвала. Не мислиш ли, че е малко странно да имаш такъв приятел?
- Не исках да се натрапвам, честна дума. Просто...
- Да, да, разбирам! - Поведе я към антрето, взе мокрото й палто и отвори врата.
- Никой не може да ми се натрапи, Шарлот! Намирам те доста интересна. А и нямам търпение да поговоря с чичо ти.
Хвана я за ръка и изтичаха към колата. Все още валеше силно и тя изпита облекчение, че не трябва да тича по целия път обратно към къщи. Вече разсъждаваше по-трезво и не можеше да проумее как би помогнал той.
Въпреки че ясно чу гласа й, почакаха доста дълго на прага на вила „Люляк", докато чичо Джо отключи вратата. Кит Лендър вече бе мокър до кости, а това със сигурност бе развалило настроението му.
Щом влязоха, възрастният човек погледна непознатия посетител с такъв ужас, все едно бе един от изнудвачите му.
Кит, от своя страна го наблюдаваше с победоносно изражение.
- Значи вие сте чичо Джо? - попита Кит Лендър меко, с мрачна усмивка, която озадачи и силно разтревожи Шарлот.
- Да. - Чичо й гледаше отчаяно. Виждаше се колко е объркан.
Шарлот се намеси решително:
- Ще направя чай, освен ако не предпочитате кафе. После ще обсъдим положението. Господин Лендър ще ни помогне, чичо.
Знаеше, че думите й не прозвучаха много убедително, но чичо й не каза нищо. Стоеше и гледаше изумено младия мъж.
- Ще минем и без чай, Шарлот! Още си мокра, изглеждаш уморена, а и тази вечер ти дойде много. Лягай си! Ще се видим утре и тогава ще поговорим. Междувременно ние с чичо ти ще обсъдим положението и може да измислим нещо.
На Шарлот й се искаше да направи точно това, но се почувства като отстъпник и погледна чичо си.
- Отивай, Чарли! - каза глухо той.
- Но ти не си ял нищо! - запротестира тя, но Кит я прекъсна с раздразнение.
- А ти яла ли си, Шарлот?
- Тогава си направи сандвич и си легни. Чичо ти ще хапне по-късно.
Той се разпореждаше, но нали тя самата го бе поканила. Затова послушно се отправи към вратата.
- И престани да се тревожиш! Нищо лошо няма да се случи! Уверявам те! - Гласът му бе мек, нямаше и следа от обичайната грубост. - И си изсуши хубаво косата! - заповяда той, като я побутна към кухнята и затвори вратата.
Тя се ослуша, в очакване да чуе гласа му. Но не долови нищо. Помисли, че двамата мъже я изчакват да се усамоти в стаята си. Усети непреодолимо желание да долепи ухо до вратата или поне да погледне през ключалката. Възпря я само мисълта за реакцията на Кит, ако я завари до вратата.
Наистина бе уморена и гладна. А и брендито си беше казало думата. Тя никога не губеше присъствие на духа, но сега бе изтощена, до краен предел.
С тези мисли, тя се зае да си направи сандвич с шунка, изяде го и си легна. От съседната стая долитаха приглушени гласове. Добре, че не се караха. Разпозна гласа на Кит и се унесе, спокойна, че той е в къщата. Почувства се сигурна, както никога досега.......
Коментари: 0 Разглеждани: 77 Група: Романи
Пьрва глава
На път за работа Шарлот си даде сметка, че с най-голямо удоволствие би си разчистила сметките със „Санфорд Петрокемикълз". Имаше напълно основателна причина. Намръщи се на отражението си в една витрина. Ако продължаваше в същия дух, щеше да се сбръчка от грижи, преди да остарее.
Напоследък чичо й Джо се тревожеше повече от обикновено за финансовите им проблеми. Вероятно се чувстваше виновен, че си стои вкъщи, докато тя се съсипва от работа. Но след трудовата злополука вече не можеше да се движи с онази пъргавина и ловкост, жизнено важни в петролната индустрия. Поне бе имал късмет, че остана жив, когато кладенецът се запали.
Единствената работа, която Шарлот успя да си намери близо до дома, се оказа в същата злополучна компания, в новия й клон, разкрит наскоро тук, в градчето.
Постъпи в компанията веднага след колежа и се гордееше с работата си. Всичко вървеше добре, докато чичо й Джо не се пенсионира преждевременно, заради тежка травма в крака. Остана сакат, а не му отпуснаха и пенсия. За Шарлот това беше срамно, но възрастният човек преглътна всичко. Очевидно „Санфорд Петрокемикълз" не бяха щедра компания, а освен това обвиниха Джо в небрежност и предявиха съдебен иск.
Това беше причината да изпитва ненавист към работодателите си. Чичо Джо бе единственият й роднина на този свят. Бе едва на пет години, когато баща й почина, и с майка си се преместиха при него. Момичето винаги бе считало къщата му за свой дом, който обикна още повече след смъртта на майка си преди четири години.
За Шарлот нямаше значение, че чичо й вече не може да работи. Заплатата й беше добра, а къщата бе изплатена. Проблемът бе, че всеки път, когато някой споменеше думата пари, той ставаше нервен.
- Добро утро, Шарлот! - Един от местните полицаи й кимна с бащинска усмивка.
Беше хубаво момиче, но тази сутрин нещо не се чувстваше добре. Гъстата й кестенява коса блестеше на слънцето, а в обикновено искрящите й от жизненост очи, се таеше безпокойство. Бе облечена делово - в елегантен син костюм, бяла блуза, точно както би се харесала на госпожа Аткинсън, административния мениджър.
- Добро утро, господин Рейнълдс! - Усмивката, която озари хубавото й лице, се стопи след миг. Бе притеснена и нещо я подтикваше да се върне да поговори сериозно с чичо си.
Подобна постъпка щеше да изуми госпожа Аткинсън, защото Шарлот никога не закъсняваше и винаги изпълняваше задълженията си съвестно.
Госпожа Аткинсън бе впечатлена от бързината, с която Шарлот
стенографираше и пишеше на машина, и беше доволна, че се отнася сериозно към задълженията си в офиса. Бе едва двадесет и две годишна, но всички я считаха за дясната ръка на офис-мениджъра. В никакъв случай не трябваше да закъснява. Разговорът с чичо Джо щеше да остане за след работа.
Докато вървеше към кръстовището, внезапно усети, че нещо не е наред. Вдигна глава и интуитивно усети опасността.
Огромен черен мерцедес се беше устремил по главната улица в нейна посока. Друга кола се готвеше да завие, без шофьорът да се съобрази със знака за предимство.
Въпреки че нито една от двете коли не караше прекалено бързо, последва сблъсък. Трясъкът й подсказа, че има смачкани брони - оказа се, че е пострадал мерцедесът.
Докато двамата шофьори се съвземат от първоначалния шок, докато излязат от колите си, около тях се събраха десетина зяпачи. Висок широкоплещест мъж с властно изражение слезе бавно от мерцедеса. Заобиколи предната част на колата с широки отмерени крачки и огледа последиците от катастрофата. Ръцете му бяха на хълбоците, а сакото отметнато назад. Позата му бе толкова заплашителна, че Шарлот изпита облекчение дето е само свидетелка, а не един от участниците в разигралата се драма.
Той насочи погледа си към шофьора на лъскавия форд.
- Не смятате ли, че ми дължите някакво обяснение? По ниския провлачен говор Шарлот веднага позна, че шофьорът на мерцедеса е американец. Малката тълпа любопитни зашепна оживено и зачака с интерес какво ще стане. Американецът ги изгледа с раздразнение.
Шарлот забеляза студените му присвити сини очи, сякаш гледаше право в слънцето или се взираше в далечината някъде сред пустиня. По слабото му загоряло лице нямаше и следа от милост. Човек с подобно лице не би проявил отстъпчивост. Гневните му очи отново се насочиха към шофьора на форда с непоколебима решителност.
- Сигурен съм, че доста хора видяха какво точно се случи - развика се невъздържано шофьорът на форда. - Вие сте чужденец и не сте длъжен да знаете правилата за уличното движение тук, но поне си направете труда да внимавате.
Той погледна с надежда към тълпата, но никой не го подкрепи. И двамата не бяха местни и нямаше никакво значение кой е от съседния град и кой от другата страна на Атлантика. Непознатият си оставаше непознат.
- Дръпнете се ако обичате, освен ако няма свидетели.
Значи полицай Рейнълдс бе чул сблъсъка. Тълпата бързо се пръсна, когато чу властния му глас. Шарлот не се притесни толкова от авторитета, с който се ползваше полицаят, колкото от това, че ще бъде свидетелка.
- Значи така... - Полицай Рейнълдс държеше бележника си в ръка, готов да записва, шофьорът на форда бе решен пръв да каже своята версия.
- Този приятел тук връхлетя съвсем ненадейно...
- Изчакайте малко, господине. Всичко по реда си. Името ви, ако
обичате.
Полицаят погледна американеца, който едва потискаше раздразнението си и бе готов да избухне всеки момент.
- Лендър, Кит Лендър.
- Кит на Кристофър ли е съкращение, господине?
- Не! Кит си е Кит.
Той внезапно извърна гневния си поглед към Шарлот.
- Няма ли по-добър начин да уплътнявате времето си?
- А, Шарлот, здравей! Ще закъснееш за работа! Полицай Рейнълдс едва сега я бе забелязал.
- Да, работата преди забавленията, господин Рейнълдс - отвърна тя с делово изражение. - Питахте има ли свидетели. Аз видях всичко.
Полицаят кимна и се обърна отново към американеца, който внимателно разглеждаше Шарлот. Без съмнение се чудеше дали ще бъде толкова добра като свидетелка, колкото подсказваше външността й.
- Адресът ви, господин Лендър?
- Засега улица Бофорд Терас, номер седемнадесет. Бофорд Терас беше в скъп квартал, апартаментите там бяха луксозни, цареше тишина и спокойствие, а и господинът караше не каква да е кола, а мерцедес.
Докато полицаят записваше данните на другия мъж, тя стоеше като
хипнотизирана. Усещаше, че я побиват тръпки всеки път, когато сините му очи я пронижат, но външно не трепваше, и изражението й си остана делово. А закъсняваше!
- Добре, Шарлот. Разкажи какво видя. Няма нужда да ми казваш името и адреса си - добави той с покровителствена усмивка.
Тя започна веднага, без предисловия.
- Вървях към кръстовището и видях мерцедеса да идва по главната улица. Нямаше да му обърна внимание, ако не беше форда, който искаше да се влее в движението по главната, но очевидно нямаше намерение да спре. Караше бързо и не удари навреме спирачки. Навлезе в главната и блъсна мерцедеса.
- Американецът е виновен - караше като луд! - запротестира шофьорът на форда и хвърли смразяващ поглед на Шарлот. - Измисляте си, госпожице!
- По-спокойно, моля! - Изправи се заплашително американецът срещу разярения мъж. Беше значително по-висок от полицая и шофьорът на форда замълча.
- Шарлот, ти ли ще минеш през полицията, за да подпишеш показанията си, или да ти ги донеса у вас?
- Ще се отбия привечер.
- Тази работа е нагласена! Та вие всички се познавате!
Шофьорът на форда бе извън себе си от ярост.
- Я вървете по дяволите!
Съвсем не можеше да се каже, че американецът е по-малко разярен, но полицаят се намеси.
- Господин Лендър, вие също можете да тръгвате. Тъй като никой не е ранен, въпросът ще бъде отнесен до застрахователните компании. А аз само ще предам доклада си по случая.
- Ако имате нужда от мен, следващите няколко дни, ще бъда в „Санфорд Петрокемикълз".
След тези думи американецът се обърна към колата си.
- Я виж ти! - изрече полицаят, сякаш пред очите му бе станало истинско чудо. - Ами Шарлот работи там! А катастрофата я забави за работа - погледна той американеца в очакване.
Студените сини очи на важния господин отново се спряха върху момичето.
- С удоволствие ще ви закарам - предложи той, въпреки че по нищо не личеше да му е особено приятно. Независимо от това една здрава мускулеста ръка й помогна да се настани в колата, преди да е изрекла и дума.
- Благодаря ви за помощта! - изрече той дрезгаво.
Шарлот се обърна към него с надменно вдигната глава. Ако този тук бе типичен пример за американец, едва ли и другите щяха да са й по вкуса.
- Няма защо. Просто изпълних гражданския си дълг.
Той я погледна скептично и отново насочи вниманието си към уличното движение, даде мигач и потегли.
- От главното управление ли сте? - не можа да сдържи любопитството си Шарлот. Неприветливостта му напомняше за коравосърдечието, така характерно за висшите служители на компанията.
Той я погледна учудено и въздъхна:
- Да, от главното управление.
Явно нямаше намерение да й дава повече информация. За миг тя спря поглед на студеното му изражение, смутена и впечатлена от сдържаната му мъжественост. Такъв като него би бил точно на мястото си сред ръководните кадри на „Санфорд Петрокемикълз".
- Доста сте почернял. Петролните платформи ли контролирате? Е, единствената платформа тук е макетът в офиса на шефа.
Шарлот се надяваше забележката й да прозвучи подигравателно.
- Финансов мениджър съм. Но иначе обичам да ходя на плаж.
- Така ли? Не сте отдавна в града. Карате в грешна посока!
Тя трудно успя да скрие злорадството си. Някой трябваше да сложи този американец на мястото му.
- Защо, по дяволите, не ми... - Хвърли й свиреп поглед и направи рязък завой обратно.
- Сменихте посоката на движението на забранено място! - извика тя възмутено, а той й хвърли един от свирепите си погледи и добави заядливо:
- Гражданският дълг не ми е специалност. Готов съм да се обзаложа, че сте добра в работата си!
- И как стигнахте до този извод? - попита тя язвително.
- Би трябвало да е така! По всичко си личи.
Огледа мрачно облеклото й и това подразни Шарлот.
Не я интересуваше мнението на този мъж - олицетворение на
арогантността и киселото настроение. Зачуди се каква ли представа има той за секретарките.
- Между другото, господин Лендър, наистина съм много добра в работата си, както сам ще установите, ако останете тук известно време! Също така ще откриете, че офисът работи безупречно, и че се ръководи от интелигентни и възпитани хора. Не ми е много ясно как ще се приспособите. Ако сте тук за кратко, вероятно никой няма да обърне внимание на лошото ви настроение. Разбира се, причината за пребиваването ви тук е вероятно да наложите линия на поведение като тази в главното управление. Ще ви бъде трудно. Отношенията тук са много по-човечни!
Той намали, отново я стрелна с поглед и съвсем неочаквано избухна в смях. Сякаш по магически начин настроението му коренно се промени.
- Как се казвате? Може би госпожица „Морал"? - Белотата на зъбите му просветна на загорялото лице.
- Името ми е Робъртс, Шарлот Робъртс!
- Робъртс, значи? - тихо и замислено изрече той, сякаш бе чул някое необичайно име. Вероятно си помисли, че го е измислила в момента.
- Значи, госпожице Робъртс, работите за бедна компания?
Усети тръпка, когато в ледения му глас проблесна искрица интерес.
Вече нямаше и следа от доброто му настроение. Финансист или не, слабото му, почерняло от слънцето лице издаваше, че е експерт по петролодобива, а тя не таеше добри чувства към хората от този бранш особено сега, когато знаеше как се бяха отнесли с чичо й Джо.
- За една нелоялна стисната компания! - подчерта тя.
- Не ви ли плащат достатъчно?
- Напротив! Плаща ми се отлично и не очаквам повече. Съвсем не говорех за себе си.
- Сега разбирам! Вие сте представителка на профсъюзите!
- Нищо подобно! Имам предвид някой, към когото „Санфорд Петрокемикълз" се отнесе изключително несправедливо. Но това, разбира се, изобщо не ви влиза в работата и ще ви бъда много благодарна, ако прекратим този разговор.
- С удоволствие. Подобен спор е последното нещо, от което имам нужда през първия ден от пребиваването ми в непознат град. А тази сутрин ми върви на спорове.
Никой не пророни и дума повече и Шарлот усети истинско облекчение, когато пристигнаха.
- Благодаря ви, че ме докарахте, господин Лендър! И приятен ден - каза тя с ледена усмивка, с присъщата нему интонация, без дори да знае какво я подтикна към това.
- Беше незабравимо преживяване! - отвърна хапливо той.
Крайно време е да се науча да си държа езика зад зъбите, помисли си Шарлот.
Тя му хвърли бърз поглед, долови стаения в очите му гняв и забърза към входа.
По дяволите! Сигурно искаше добре да я запомни и тогава никога нямаше да успее да се издигне в компанията.
Качи се тичешком по стълбите, разтревожена не от мисълта за закъснението, а от плътния строг глас на американеца. Не можеше да забрави сините очи и гневния им блясък. Защо не си тръгна след катастрофата с другите? Тогава нямаше да се срещнат. Надяваше се, той да не остане дълго в града.
Успя да влезе в стаята в последния момент и госпожа Аткинсън я погледна одобрително.
- Точно на минутата, Шарлот!
Момичето се изкушаваше да й разкаже за катастрофата. Изпитваше, също така, непреодолимо желание да я предупреди, че един специален пратеник от централното управление в момента паркира мерцедеса си пред сградата на компанията. Замълча, защото реши, че американецът ще си помисли, че първата й работа е била да предупреди госпожа Аткинсън, сигурно защото искат да скрият нещо. Свали си сакото и незабавно се зае да довърши работата си от предния ден.
Кит Лендър не се появи, задачите я погълнаха, и тя забрави дълбокия му гневен глас. Но когато вдигна глава малко по-късно го видя да влиза с главния мениджър на местния клон на компанията.
Господин Бригс изглеждаше смутен. Американецът се владееше отлично и само кимна любезно на Шарлот, без да покаже, че се бяха спречкали след инцидента. Шарлот също му кимна резервирано и продължи работата си на компютъра.
- Госпожо Аткинсън!
Шарлот наблюдаваше сцената, без да вдига пръсти от клавишите и
веднага забеляза, че главният мениджър се опитва да прикрие смущението си зад деловия тон.
- Да ви представя господин Лендър от централното управление. Той ъ-ъ-ъ, той е ъ-ъ-ъ, главният финансов мениджър на компанията. Ще остане тук няколко дни. Помагайте му с всичко, от което има нужда!
- Но разбира се, господин Бригс!
Госпожа Аткинсън стисна протегнатата ръка на американеца, а по лицето й плъзна руменина. Шарлот бързо сведе поглед, когато студените сини очи се насочиха към нея. Слава Богу, той не каза нищо и тя още веднъж си обеща в бъдеще да си държи езика зад зъбите.
А и защо господин Бригс се държеше толкова неестествено?
- Господин Лендър е ъ-ъ-ъ главният финансист...
Странен начин някоя важна клечка да представя друга подобна особа на персонала.
Резервираният делови американец бе заинтригувал всички, както пролича от различните мнения, които служителите размениха по време на обедната почивка в трапезарията. Преценката на повечето се свеждаше до две думи: безпристрастен, хладно пресметлив и опасен.
- Защо пък опасен? - полюбопитства Шарлот, напълно съгласна с определението „безпристрастен".
- Дошъл е тук да разследва някое нарушение на финансовата
дисциплина - заяви убедено едно от момичетата.
- Човек със здрав юмрук! - констатира друг служител.
Шарлот седна наблизо, а колегите й занесоха таблите си на крайните маси, за да клюкарстват на воля.
- Мога ли да седна при вас, госпожице Робъртс? - Стресна я дълбокия глас на американеца.
Преди още да отговори, той се настани срещу нея. В трапезарията настъпи гробна тишина.
- Защо не обядвате с останалите шефове? - попита го тихо тя.
Единственото нещо, което искаше в този миг, бе да се отърве от него. Американецът май никак не се интересуваше от мнението на околните, а и много добре знаеше къде е седнал да обядва.
- Защото, госпожице Робъртс, трябва да проверя всички сметки и да разбера къде потъват парите на компанията. Но да говорим за друго. Кажете ми, вие самата, как намирате трапезарията?
Погледна я право в очите и на Шарлот й се прииска да се скрие, да избяга. Но смело посрещна погледа му.
- Ами... храната е добра. Обикновено обядвам тук. Нямам никакви оплаквания.
- Винаги ли се храните сама?
Смяната на тактиката беше напълно неочаквана и събуди подозренията й, но тя успя да запази самообладание.
- Доста често. Останалите не са от моята кантора, а и повечето не са от нашия град. Само работят тук.
- А вие никого ли не познавате? Или и тук правилата са като вьв
всички малки градчета - чужденец си и чужденец ще си останеш сред местните.
- Ами, донякъде е така. Всъщност познавам всички от града. Тук съм родена.
- Къде живеете?
- И този въпрос ли е част от проучването? Адресът ми е вписан в личното досие.
- Просто се опитвах да поддържам най-нормален разговор.
Той отново насочи вниманието си към храната и Шарлот въздъхна с облекчение.
- Живея във вила „Люляк", на другия край на града - отвърна тя малко сковано. - Съжалявам че проявих подозрителност, но... Ами... просто малко ме плашите.
- Да ви плаша?! - На лицето му се появи бегла усмивка. - И вие ме постреснахте с тези приказки за граждански дълг. А какво точно ви плаши у мен?
- Ами всичко!
Шарлот отговори със срамежлива усмивка. Не можеше да се начуди как разговорът тръгна в тази посока. Дали пък не си бе създала погрешно мнение за него? Дали той не се опитваше да се държи приятелски? Сигурно се чувстваше самотен в напълно непознатия град.
Ако човек не живееше тук постоянно, наистина си оставаше изолиран.
Докато всички тези мисли й минаваха през главата, тя усети, че го гледа втренчено. Смути се и бързо извърна очи.
- Аз май наистина ви притеснявам, госпожице Робъртс. Моля да ме извините. Приятен обяд!
Той остави обяда си недовършен и стана. Шарлот се почувства виновна, засрами се от себе си и се притесни още повече.
След този случай го виждаше рядко. Когато идваше в офиса и разговаряше с госпожа Аткинсън, тя свеждаше глава над работата си и се правеше, че не го забелязва.
Но в петък не успя да избегне срещата. Беше излязла както винаги
в последния работен ден от седмицата, за да разгледа витрините и да напазарува за почивните дни. Влезе в „Уилби", единственият приличен универсален магазин и спря на козметичния щанд, за да помирише някаква нова марка парфюм. Точно в този миг чу глас зад себе си.
- Твърде тежък е за вас, госпожице Робъртс!
Тя се обърна и погледът й срещна познатите пронизващо сини очи. Мъжът се усмихна на смущението й. Независимо от това, Шарлот направи усилие и също му се усмихна.
Май е по-добре врагът да бъде спечелен без бой, помисли си тя. Само трябваше да внимава какво говори.
- Прав сте. Наистина предпочитам по-леки парфюми. Сега дори съжалявам, че го пробвах. Ще трябва да чакам цял следобед да изветрее.
- Ако обядвате с мен, надявам се да ви разсея и да забравите за тежкия аромат - предложи той и се усмихна снизходително.
Шарлот кипна вътрешно от тази очевидна самомнителност. Предложението, разбира се, не беше сериозно, и тя не можа да разбере защо изобщо го направи. Но реши да влезе в тона му и рече с очарователна усмивка:
- С най-голямо удоволствие! - Надяваше се да го смути.
- Чудесно! Ще обядваме тук!
- Но тук е твърде скъпо! - предупреди го Шарлот, ядосана, че сама се забърка в тази каша.
- Ще го включим в перо „разходи" - успокои я той иронично.
- А как ще кодирате моето име в перо „разходи"? - попита тя в стила на госпожа Аткинсън.
Той се усмихна, без да крие, че се забавлява.
- Секретарката естествено има право да присъства на бизнес-обеди и не е необходимо да го крием.
Хвана я под ръка и я поведе към луксозния ресторант. На Шарлот не й стана много приятно от безпардонността му, но вече беше невъзможно да се измъкне.
По-късно не успя да си спомни за какво точно бяха говорили. Но ясно съзнаваше, че умело я бе подтиквал да му разкаже всичко за себе си. Вече знаеше и за вилата, където живееха с чичо й Джо, че там се бе преместила с майка си, когато баща й почина, и за годините, прекарани в колежа, за уменията й като секретарка. Едва по-късно Шарлот си даде сметка, че не знае абсолютно нищо за него.
Времето мина неусетно. Когато погледна часовника си, по лицето й се изписа ужас.
- Закъснях!
Той влезе заедно с нея в офиса и преди още възмутената госпожа Аткинсън да е казала и дума, побърза да обясни:
- Май аз съм виновен, че госпожица Робъртс закъсня - обърна се той към по-възрастната служителка с очарователна усмивка. - Срещнах я случайно и отидохме да обядваме заедно. Човек се отегчава, когато не познава никого.
Госпожа Аткинсън го изгледа подозрително, а Шарлот едва успя да прикрие смущението си. Но в края на краищата, той беше от главното управление и шефката си наложи да се усмихне любезно. Когато излезе, по лицето й се изписа загриженост, а Шарлот се зае усърдно със задълженията си. Ами ако беше някой Дон Жуан? Тя спря поглед на сериозното лице на Шарлот, огледа безупречното й облекло и това я успокои.
- Щеше ми се да не е толкова ъ-ъ-ъ... ами...
Госпожа Аткинсън не знаеше как точно да изрази, това, което мислеше. Но Шарлот вдигна поглед и разбрала опасенията на шефката си, се усмихна:
- О, не! Съвсем не е такъв, за какъвто го вземате госпожо Аткинсън! Всъщност той е един самотен мъж - каза тя добронамерено, потискайки напиращото желание да добави, че едва ли има човек, който да заслужава самотата повече от него. - Само търсеше някой, с когото да си поговори.
- Нали не те е разпитвал за офиса? Никой не знае истинската причина, поради която е тук. Господин Бригс изглеждаше доста притеснен.
- Не! Разговорът беше съвсем общ. Нали знаете, госпожо Аткинсън, не съм чак толкова наивна. А пък и няма какво да крием.
- Така е, Шарлот, права си! - усмихна се госпожата, вече успокоена, и се върна на бюрото си, макар и загрижена.
Шарлот се замисли.
Каква беше причината за притесненията на господин Бригс? Какво точно му бе разказала за себе си? Защо я бе разпитвал за роднините й? Въздъхна и се опита да се отърси от тези мисли. Откъде накъде ще я разпитва? За човек като него една служителка е дребна риба и той едва ли би й обърнал внимание без причина. Определено първата й преценка винаги се бе оказвала най-точна. Сигурно се опитваше да открие някаква нередност и затова се бе опитал да я предразположи да се разприказва.
Изпита истинско удивление обаче, осъзнавайки, че бе прекарала един спокоен приятен обяд в присъствието му.
Когато в понеделник отново я покани да обядват заедно, Шарлот вече наистина се притесни. Ако приемеше, нямаше ли да му даде възможност да си въобрази разни неща? Същевременно призна пред себе си, че компанията му е много вълнуваща. Сигурно много му се искаше да прекара времето си с някоя приятна млада дама, макар последния път тя да бе доста отегчителна.
Този път разговорът се превърна в изкусна игра на думи, като участниците много внимаваха да не направят погрешна стъпка. Шарлот остана твърдо убедена, че всичко това безкрайно го забавлява, въпреки, че на устните му рядко се появяваше усмивка.
Коментари: 0 Разглеждани: 125 Група: Романи
Някога високо горе в Пиренеите имало две мънички кралства, където хората живеели заможно и щастливо. В едното кралство, наречено Ришарт, се родил син и бил провъзгласен за престолонаследник. В другото кралство, Бомонтен, се родили три дъщери, за голяма радост на поданиците. Сорша, Кларис и Ейми били възпитани в кралско достойнство от своя любящ баща, краля, и от баба си. Тя била много строга възпитателка и изисквала от трите момичета да изпълняват съвестно кралските си задължения. После обаче революцията се понесла като буря по Европа и тласнала двете малки кралства в хаос и анархия. Три години след началото на войната принцесите били изведени тайно от Бомонтен и скрити на сигурно място в Англия. Баща им, кралят, бил свален от престола и убит. След още три години война бабата успяла да изтръгне властта от революционерите. Веднага повикала най-верния си човек и го изпратила да доведе внучките й. Ала Джефри се оказал предател. Подкупили го и му заповядали да премахне трите наследнички на трона. В последния миг сърцето не му позволило да убие момичетата и ги посъветвал да избягат. Върнал се при старата кралица и я излъгал, че момичетата са изчезнали. Тя веднага разпратила най-верните си хора във всички посоки, но нито един от тях не намерил и следа от изчезналите принцеси. Жестокият узурпатор граф Едигио Дюбел хвърлил принца на Ришарт в най-дълбокото, най-мрачното подземие и го оставил да се мъчи там цели осем години. Най-сетне принцът успял да избяга и се прехвърлил в Бомонтен. Там постигнал споразумение със старата кралица. Ако намери трите изчезнали принцеси, може да избере една от тях за своя съпруга. След като отпразнуват сватбата, едва тогава, ще застане начело на армиите на Бомонтен и ще влезе в Ришарт, за да свали жестокия узурпатор и да се възкачи на трона, който е негов по право. Ала докато принцът търсел принцесите, граф Дюбел изпратил подире му жестоки убийци. Принцесите, предупредени от Джефри, не смеели да се покажат. И планът да се спасят изчезналите принцеси се провалил, както става с много добри начинания на този свят…
1
Никога не привличайте вниманието върху себе си. Задачата на принцесата е само и изключително да изпълнява задълженията си като представителка на кралското семейство. Нищо друго.
Вдовстващата кралица на Бомонтен
Шотландия, 1808 година
Долината му принадлежеше, селото също и въпреки това жената препускаше към централния площад на Фрея Крегс, сякаш всичко тук беше нейно. Лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн, следеше с мрачен поглед непознатата, която прекоси в умерен галоп каменния мост и се смеси с тълпата. Беше пазарен ден и на големия плошад бяха построени безброй сергии от кафяво платно. Гласовете на стотици търговци, хвалещи стоките си, отекваха във въздуха, ала непознатата, възседнала жив двегодишен жребец, доминираше над множеството. Кестенявокафявият кон танцуваше, сякаш беше горд, че я носи на гърба си, и само огънят в очите му и благородната раса бяха достатъчни да привлекат вниманието на хората. Ада дамата на седлото възбуди дори повече внимание от коня. Първо я проследиха само бегли погледи, но много скоро всички зяпнаха. Робърт се обърна към малката компания възрастни мъже, които по цял ден седяха на слънце пред кръчмата. И петимата зяпаха жената с отворени уста и лицата им се бяха сбръчкали още повече. Масата с доминото пред тях бе забравена. Шумното пазарене между купувачите и продавачите по щандовете бързо премина в приглушен шепот, всички очи се устремиха към непознатата. Костюмът за езда от черна вълна я покриваше от главата до петите и й придаваше добродетелен вид, но беше толкова тесен, че подчертаваше всяка извивка на тялото й. Високата черна шапка имаше широка периферия и развяващ се черен воал. Маншетите на ръкавите бяха яркочервени, на шията й грееше червено шалче. Тези цветни петна радваха окото, но и шокираха. Имаше добре оформена гръд, тясна талия, краката бяха стегнати в черни ботушки, а лицето… Божичко, какво лице! Робърт не беше в състояние да отвърне поглед. Ако дамата се бе родила през Ренесанса, художниците щяха да чакат на опашка пред вратата й, за да я рисуват. Със сигурност щяха да я изобразяват като ангел, защото къдравата златноруса коса светеше сякаш отвътре и обкръжаваше главата й като ореол. В гъстите къдрици пламтяха медноцветни кичурчета и Робърт усети как пръстите го засърбяха да зарови ръце в прекрасната коса и да усети топлината и мекотата й. Меките бузи и големите кехлибарени очи под тъмнорусите вежди бяха в състояние да убедят всеки мъж, че е попаднал на небето, но енергичната брадичка предпазваше лицето й от опасността да изглежда като сладникава маска. Носът беше прав, а брадичката малко по-широка от идеала за класическа красота, но устните бяха пълни и червени, прекалено червени. Сигурно си слага червило, помисли си презрително Робърт. Изглеждаше като богата англичанка, но никоя изискана дама не би си помислила да черви устните си. Сигурно не пътуваше сама. Жената се усмихна и му позовли да види белите зъби в устата й. Уста, която той щеше да изследва. Робърт изруга тихо и се отблъсна от стената на кръчмата. Как, по дяволите, му бе дошла тази мисъл? Хамиш Макуин беше шумен и весел както обикновено. Преди много години бе загубил едната си ръка в служба на краля, но това не беше в състояние да помрачи доброто му настроение. — Как мислите, коя е тя? — попита той шепнешком. Добър въпрос, каза си с усмивка Робърт. Скоро щяха да получат отговор. — Нямам представа, но с удоволствие бих изчеткал косъмчетата й! — заяви Джилбърт Уилсън, остроумен както винаги и незагубил дързостта си. — Аз пък с радост бих й сервирал едно саламче за вечеря. — Томас Мактавиш се удари по коляното и изграчи от смях. Хенри Макълох също допринесе за общото забавление: — Аз с удоволствие ще си поиграя с нея на ябълки в нощницата! Тримата старци се закискаха при спомена за времето, когато все още можеха да ухажват хубавичките жени. Сега се задоволяваха да седят на слънце пред кръчмата, да коментират случващото се в градчето и да играят на домино. Досега бяха доволни от живота си. До появата на тайнствената непозната… Робърт продължаваше да я оглежда с присвити очи. Отдалеч подушваше неприятности. Често се беше сблъсквал с тях по време на пътуванията си. Външно не изглеждаше особено заинтересован от ставащото на площада, но в действителност беше нащрек, подготвен за всякакви обрати. Тази жена миришеше на неприятности. Светът в никакъв случай не беше така сигурен и идиличен, както си представяха обитателите на малките шотландски селища. Не, светът гъмжеше от лъжци и измамници, от убийци и от всякакви лоши хора. Хората като него, Робърт Макензи, бяха длъжни да се грижат за сигурността във Фрея Крегс и той имаше намерение да направи тъкмо това. — Проклети стари глупаци! — Кръчмарката Хюина Грейсе пристъпи пред старците и мушна ръце под престилката си. Премести поглед към Робърт и попита: — Не виждате ли, че онази не става за нищо? — Аз пък съм готов да се обзаложа, че става за много работи! — възрази Бенет, братът на Томас, и старците отново избухнаха в смях. — Не е редно да говорите така пред лерда — укори ги Хюина и хвърли бърз поглед към Робърт. Беше на неговата възраст, забележително красива вдовица. Погледът й не оставяше съмнение, че в леглото й има достатъчно място за него. Робърт обаче не възнамеряваше да приеме поканата. От опит знаеше, че когато лердът спи с жените от принадлежащите му селища, ядовете не закъсняват. Когато имаше желание, прекосяваше възвишенията и отиваше в Тревър, където живееше лейди Едмъндсън. Тя се наслаждаваше на тялото и страстта му, без да я е грижа дали той я обича. Връзката беше много приятна и за двамата. В последно време май не беше изпитвал пристъпи на страст… Робърт мушна ръка в джоба си и смачка писмото, което бе получил тази сутрин. Беше твърде зает да кове планове, отчаяни планове. И сега се оказа, че всичките му старания са били напразни — само защото една жена не беше спазила обещанието си. Проклета да е и дано се пържи в ада! Слова богу, появата на екзотичната непозната отклони вниманието му. В момента дамата яздеше бавно покрай щандовете и оглеждаше изложените стоки. Всички местни я следяха с погледи — въпросителни или подозрителни, но тя се усмихваше сияещо, сякаш нямаше и капка интелигентност в главата си. След малко погледът й се устреми към новата шивачка. Тя отговори на погледа й с цялата враждебност на обикновена жена, изправена пред красавица. Значи мис Розабел, въпреки чувството си за приличие, притежаваше разум, за разлика от чужденката. Робърт хвърли бърз поглед към петимата старци, които продължаваха да зяпат с голям интерес. Май шивачката имаше повече ум в главата си от тях. Но нали животът им и без това беше към края си… Непознатата жена излезе в средата на площада, където се издигаше статуя на Уилиам Хепбърн, прадядото на Робърт, основал селище край брода на реката. Статуята бе поставена върху висока платформа и жената слезе без усилие от седлото. Естествено. Робърт вече беше сигурен, че тя обича да е в центъра на вниманието. Непознатата привърза юздата на коня си за железния пръстен, остави двете чанти върху високия подуим и проточи врат, за да огледа множеството, купувачи и продавачи, мъже и жени се стълпиха около нея, любопитни да разберат какво ще им каже. За момент дамата се съсредоточи, докосна сребърния кръст, който висеше на верижка на шията й, пое дълбоко въздух и разпери широко ръце. — Добри хора от Фрея Крегс, позволете да ви се представя. Аз съм принцеса в изгнание! Робърт се стресна, после я изгледа невярващо. Как можах да си помисля, че глупостите ще дойдат едва по-късно, укори се той. Хюина изхъмка презрително. — Майчице мила! Хамиш моментално смъкна ръкава на ризата върху отрязаната си ръка. Старият войник си имаше доста слабости, но най-голямата бяха хубавичките жени,. — Виж ти, принцеса! Значи имаме добър вкус! — Точно така! И съм готов да се обзаложа, че и тя е вкусна! — отговори Джилбърт. Отново се понесе дрезгав старчески смях. И петимата се радваха много на това приятно разнообразие в иначе монотонния им живот. Робърт ги изгледа мрачно. Оживеното им бъбрене за миг отклони вниманието му от ставащото в центъра на площада. В следващия миг обаче мнимата принцеса изтърси нещо още по-чудовищно. — Дошла съм да внеса в живота ви младост, красота и радост! Робърт се обърна като ужилен към статуята на дядо си. Спомни си какво му бе казал адютантът Валдемар и думите му отекнаха така силно в главата му, та почти повярва, че Валдемар стои до него и шепне в ухото му. “Съдбата ви обича, капитане, защото нито една личност не е влязла в живота ви без причина… Трябва само да откриете коя е тази причина и да използвате личностите като инструменти, за да изпълните волята си. Ще видите, че ще стане точно така!” В този миг Робърт осъзна защо съдбата беше изпратила тази жена в неговите земи и за каква цел щеше да я използва. Да, той ще я използва като инструмент и тя ще направи, каквото й заповяда, защото той няма да й остави избор. О, да, в края на краищата той ще постигне, каквото иска. Тази желязна решителност бе усвоил в армията. Въоръжен с непоколебимото си решение, Робърт бавно се запъти през тълпата към статуята, където стоеше принцесата. Накрая справедливостта все пак щеше да победи.
2
Ако не можеш да видиш слънчевата страна на живота, поизлъскай малко тъмната.
Старците от Фрея Крегс
Принцеса Кларис Джейн Мари Никол Лили пое дълбоко въздух и зачака, докато любопитната тълпа се събираше около подиума. Хората я гледаха спокойно и изчакващо. Изглеждаха доста мрачни в сивите си и кафяви одежди. Тук и там святкаха червени или руси коси, но повечето жени бяха скрили главите си с кърпи, а мъжете носеха шапки. Селището явно беше заможно, но тя не видя нито една усмивка, нито една пъстра одежда или ярка панделка. Имаше чувството, че хората тук не се радват на живота. Сякаш не виждаха прекрасната светлина на слънцето и не усещаха аромата на цветята, които се продаваха по щандовете. Май онова, което казваха англичаните, беше вярно: шотландците бяха затъпели и скучни. Тези хора имаха нужда от нея, имаха нужда от онова, което смяташе да им предложи. Палецът й отново се плъзна по сребърния кръст на шията. Той трябваше да й донесе късмет. През последните месеци съдбата не беше особено благосклонна към нея. Може би причината беше, че мъката, която постоянно я гризеше, накрая се превърна в отчаяние. Отчаянието се просмука в иначе уверения й характер, оцвети гласа и усмивката, даже позата й. Затова бе минала шотландската граница. В Англия вече не я искаха, но нали трябваше да печели пари. Нямаше право да се провали. От нея зависеше твърде много. От нея зависеше всичко. Със сръчността на родена артистка тя премина към лек шотландски акцент. — Добри хора от Фрея Крегс, аз мога да превърна обикновено момиче в чудна красавица. Да излекувам нечистата кожа. Да накарам бледите бузи да поруменеят и да завоюват мъжкото внимание. Естествено, мога да направя същото и за всеки джентълмен, който има нужда от помощ. Но вие, дами — тя се засмя и намигна към жените, — не намирате ли, че малко сапун прави и най-грозния мъж неустоим? Няколко по-възрастни жени се изсмяха и смушкаха мъжете си. Те им отговориха с ядно ръмжене. Кларис отново се усмихна. Винаги се усмихваше и ги гледаше в очите и в крайна сметка те й отговаряха с усмивка. И сега стана така. — И какво предлагате, мис? — извика тромава жена с огромни гърди. — Щастие! — отговори Кларис, без да се колебае. — Мога да си го купя и в кръчмата! — Младежът, произнесъл тези думи, изглеждаше здрав, но мръсните, лошо ушити дрехи издаваха, че не е женен. Той смушка приятелите си и изграчи от удоволствие, но под спокойния поглед на Кларис замлъкна и се изчерви. — Наистина ли можете? — Тя се обърна към момъка и приятелчетата му и понижи глас. — Утре сутринта, когато се събудите и усетите в устата си паяжини, а леглото ви е самотно и студено, елате при мен и ми кажете, че сте щастлив, за да се посмея. Погледът й се насочи към красиво момиче с нацупена устичка, което отметна глава назад и я изгледа с внимание. След като укроти нахалника, Кларис произнесе малката си реч. — Сигурно се питате коя съм аз, та се осмелявам да твърди, че съм в състояние да облекча любовните ви грижи? Моето име е принцеса Кларис. Джентълмен на около трийсет години напредваше бавно през тълпата. Усмивката му издаваше неверие и подигравка. Като го видя, Кларис забрави какво искаше да каже. Изпъна рамене и втренчи поглед в лицето му. Стоеше на избраната от самата нея сцена и виждаше само мъжа, който бавно се приближаваше. Естествено, Кларис беше свикнала с вниманието на зрителите. Всичко, което правеше, начинът, по който се обличаше, предизвикваше това внимание. Ала този мъж беше различен от другите. И той носеше прости дрехи, но много по-добре ушити, отколкото на хората от селото. Кларис го определи като заможен селянин, а може би и тьрговец от Единбърг. Беше поне с пет сантиметра по-висок от другите мъже на площада и излъчваше неприкрита, почти животинска мъжественост, която събуди дълбоко скритата й женственост. Косата му беше черна. Не тъмнокафява, а черна като черна коприна, която поглъщаше всичко, освен най-ярката слънчева светлина, придаваща й сребърен отблясък. Обруленото от ветровете лице изглеждаше кораво. Очевидно беше видял много свят и видяното не му харесваше. Имаше орлов нос, силна брадичка, а очите му… Ох, тези очи! Кларис поиска да отвърне поглед, но не й се удаде. Ако беше поетеса, сигурно щеше да съчини стихотворение за тези очи. Ясни, сияещосини като кралски сапфири, обковани със злато. Очи, които я оглеждаха с такава самоувереност, че тя веднага разбра: този мъж умееше да дарява удоволствие на жените и щеше безогледно да използва знанията си, отново и отново, докато се изтощи или и двамата останат без сили от радостите, които си даряват взаимно. Кларис не искаше този вид внимание. Не искаше да се бори срещу този вид изкушение. Никога не се отдаваше на кокетство и не си позволяваше волности като други млади жени. Не смееше. Затова трябваше да се погрижи да стои далече от този мъж. Макар и с мъка, тя отдели погледа си от неговия. — Да — каза тя, — аз съм една от изчезналите принцеси. Моята страна е изгубена, семейството ми е разпръснато, но не мога да избягам от съдбата си. А вие, добри хора от Фрея Крегс, знаете ли каква е тази съдба? Казваше тези думи вече пет години и веднага забеляза, че по-чувствителните са се хванали в мрежата й. Няколко слушатели в тълпата поклатиха глави. — Принцесата — обясни Кларис, насочила поглед към тях, — е родена с една-единствена цел. Да се омъжи за принц. Над множеството се понесе вълна от смях. На много лица изгряха усмивки, но при старите, по-опитните, тези усмивки бяха грозни и цинични. Младите бяха смутени и показваха плах интерес. Твърде малко бяха онези, които проявиха само любопитство. — Искате ли да ви помогна да намерите принца? — Кларис пристъпи към края на подиума и драматично понижи глас. — Веднага ще ви призная, че в днешно време твърде рядко се срещат принцове. Хората се разсмяха още по-силно. — Когато бях дете, се постараха да втълпят в главата ми едно правило: намери своя принц и се омъжи за него. Не се задоволявай с обикновен мъж. За съжаление не мога да го направя, затова използвам таланта си, за да помогна на вас, дами, да уловите своя принц. В тези чанти — тя посочи торбите от седлото — съм скрила кралски тайни от целия свят. Естествено — Кларис нарочно спусна ъгълчетата на устните си, — ще трябва да ви взема малко пари за тях. Принцесите в изгнание също трябва да ядат. — Повиши глас и продължи: — Но както виждате, аз не съм спечелила състояние от средствата които предлагам, и не искам много за услугите си. Освен това ви гарантирам успех. Сега вече всички я слушаха внимателно. Почти всички. Няколко души стояха със скръстени ръце под гърдите. Красивата жена пред кръчмата. Дребен мъж на средна възраст със зъл поглед и гняв в сърцето, вледенено като айсберг. Висока, тъжна жена с увиснали рамене. От тези хора можеха да се очакват трудности… но в края на краищата именно те щяха да й помогнат да продаде кремовете и мехлемите си. Грамадният джентълмен я наблюдаваше неотстъпно. Очевидно се забавляваше. Беше абсолютно непознат за Кларис и въпреки това тя имаше чувството, че го познава отнякъде. Може би от сън… или от неизпълнено желание. Не, не го харесваше. Никак. Постара се да прогони мислите за него и се усмихна, очаквайки забележките, които неизбежно щяха да последват. Първа беше кръчмарката. — Трябва да призная, че имате добър език. Но по-добре ни покажете какво умеете! От средата на навалицата се обади дребен мъж: — Сигурен съм, че не може да направи нищо от онова, което твърди! Тъжната дама мълчеше, но едва забележимо се отдръпна, сякаш искаше да се дистанцира от тълпата. — Не мога ли? — Кларис се обърна към младата шивачка, която стоеше точно пред нея, потънала в мислите си. — Как е вашето име, мис? Момичето се стресна и вдигна глава, надявайки се Кларис да е имала предвид друга. — Моето… как се казвам ли? — Не се страхувайте — окуражи я принцесата. — Кажете ни името си. — Аз… казвам се… аз съм мис Ейми Розабел. — Качете се при мен, мис Розабел. Младата шивачка сведе глава и едновременно я поклати. Очевидно беше много плаха. Кларис не прие отказа й. Обърна се отново към навалицата и помоли: — Хайде, хора, вдъхнете малко смелост на младата дама. Няколко младежи изръкопляскаха ободрително. Мис Розабел се покачи колебливо на подиума и застана до Кларис. Беше поне с пет сантиметра по-висока от нея, но раменете й бяха толкова увиснали, че изглеждаше по-дребна. Тъмната коса беше пригладена назад и подчертаваше тесния нос и острата брадичка. Имаше сенки под очите, кожата й беше отпусната и белезникава, а кафявата вълнена рокля беше просто ужасна. За Кларис бе очевидно, че момичето има спешна нужда от помощ. — Мис Розабел — заяви уверено тя, — ще направя от вас истинска красавица! Шивачката се уви плътно във вехтия шал и поклати глава. — Не, мис. Благодаря ви, но не искам. Кривокракият мъж с грозен поглед и зачервени бузи се изсмя лаещо. — Нямате късмет. Тази си е грозна и нищо не може да я промени. Мис Розабел вдигна шала към устните си. Няколко жени в навалицата й закимаха съчувствено. Кларис закрилнически сложи ръка на рамото й. — Сър, обзалагам се с вас на десет фунта, че ще я направя красива. Мъжът излезе напред. — Готово! Хайде да видим как ще я разкрасите тук, пред нас! — Изпухтя презрително и направи широк жест. Винаги се намираше някой като него, за да й помогне. Кларис очакваше да чуе точно тези думи. Наведе се леко и попита: — А как е вашето име, сър? Мъжът скръсти ръце под гърдите си. — Казвам се Били Макбейн, но това изобщо не ви засяга. — Питам се, Били, дали не трябва да разкрася и вас? — Гръмнаха смехове и Кларис кимна доволно. Това бе доказателство, че не е изгубила умението си да разгадава характерите на хората. Дребният ръст и некрасивото лице правеха Били враждебен и сприхав и никой от местните хора не го обичаше. Кларис видя как той стисна ръце в юмруци и бързо продължи: — О, разбирам, вие сте борец, и то най-добрият във Фрея Крегс, готова съм да се обзаложа! Дребосъкът отпусна ръце, вирна брадичка и се потупа по мършавите гърди. Ала в присвитите очи все така святкаше злоба. — Точно така, аз съм борец и ще направите добре да не го забравяте, мис! Кларис притисна ръка към сърцето си с отработен жест. — Вече разбирам, че сте и деспот. Били се ядоса, но затова пък жените се засмяха и си зашепнаха. Бе успяла да ги направи свои съюзници, а те бяха първите й и най-добри клиенти. Били направи крачка към нея. Очите му святкаха от гняв и той размаха заплашително силните си юмруци. Сърцето на Кларис се качи в гърлото. За момент се уплаши, че е отишла твърде далеч. Точно тогава забележителният джентълмен сложи ръка на рамото на Били. Момъкът се обърна с вдигнат юмрук, готов да набие всеки осмелил се да го спре. Но като видя кой е дръзкият нахалник, веднага отпусна юмруци и само го изгледа злобно. Джентълменът вдигна едната си вежда и едва забележимо поклати глава. Били се отдръпна назад. Аха. Значи джентълменът умееше да си служи с юмруците. Беше красив, силен и енергичен. Внушаваше респект, а може би и малко страх. По гърба на Кларис пробягаха тръпки. В сърцето й покълна страх. Трябваше да се пази от него. С леко треперещи пръсти тя отвори чантите и извади глинено гърненце. Вдигна го, за да го видят всички, и обясни: — Това е силен екстракт от билки и корени, преработени в мек крем, който освежава кожата и я разкрасява. Внимавайте как ще го нанеса. — Мис Розабел вдигна брадичка, Кларис размаза крема по лицето й и го втри в кожата. — Ухае на розмарин и мента и съдържа тайни съставки, известни само на членовете на семейството ми. — Злато, тамян и мирта — рече подигравателно кръчмарката. — Имате право, но само отчасти — отвърна Кларис. — Моето кралство, естествено, се намира много далеч от Витлеем, но търговските пътища към Ориента съществуват от векове. Моята страна е известна с планините, и съкровищата си. И с прекрасните си жени. — Тя се усмихна на възрастните мъже, които седяха под навеса на кръчмата и бяха проточили сбръчканите си шии, за да я виждат по-добре. Пет почти еднакви беззъби усти отговориха на усмивката й, а един от старците се облегна на стената и притисна ръце към гърдите си, имитирайки сърдечен пристъп. Кръчмарката го удари с шала си. Старците се разсмяха в един глас като древногръцки хор. Очевидно й се възхищаваха. Кларис обичаше старите мъже. Те казваха, каквото мислят, смееха се, когато си поискат, и винаги я харесваха, все едно какво се случваше. Винаги. Извади чиста кърпа и грижливо отстрани крема от лицето на мис Розабел. Натисна я по гърба, за да изпъне рамене, разхлаби косите й, разроши ги леко и я бутна към ръба на подиума. Сред зрителите се понесе учуден шепот. — Ето, виждате ли каква промяна настъпи само за пет минути! — Кларис посочи лицето на момичето и продължи: — Тъмните кръгове изчезнаха, кожата е розова и изглежда здрава. — Много по-важно е обаче, помисли си доволно тя, че носът и брадичката на шивачката не стърчат така грозно, а меката, разпусната коса й придава много по-младежки вид. Дайте ми един час и ще ви покажа колко още неща мога да променя у всяка жена. Мис Розабел предпазливо попипа лицето си. — Красива ли съм сега? — Много — отговори й уверено Кларис. — Кожата ми се усеща толкова чиста и свежа! — Мис Розабел се сумихна за първи път и няколко мъже замърмориха одобрително. Досега не я бяха забелязвали, но промяната ги впечатли. Розабел може да не беше красавица, но беше млада и здрава и скоро щяха да я засипят с предложения за вечерни разходки. Въпреки това трябваше да бъде предпазлива. Повечето мъже се отнасяха благосклонно към самотните жени, но не всички бяха така благородни. Кларис плъзна поглед по множеството и затърси възможни причинители на ядове. Като не видя нищо заплашително, тя извади от чантата си парче мек син плат и го драпира на гърдите на мис Розабел. Цветът подчертаваше по най-добрия начин атрактивното лице. — Е, дами и господа, това разкрасяване струва ли си десет фунта от Били Макбейн? — Да! — изрева множеството и доста хора се заозъртаха да намерят Били. Кларис избухна в смях. Смееше се от радост, че е победила Били, и защото я очакваха поне дузина сигурни покупки. — Той се измъкна още преди пет минути. Но аз ви показах, каквото исках да ви покажа. Веднага можете да купите от мен този чудодеен крем, а ако желаете да научите и други кралски тайни, аз съм на ваше разположение. Ще се настаня в хана… Добре изглеждащият джентълмен посегна и улови ръката й. Най-сетне и той каза нещо: — Би било много по-прилично да гостувате в господарския дом… принцесо. Кларис бе видяла Макензи Мейнър на влизане в селото. Издигаше се на стръмно възвишение встрани от пътя, беше на четири етажа и тя наброи двадесет стъклени прозореца. Цистерните за вода на покрива бяха впечатляващи, а бронзовата двойна врата беше толкова голяма, че би подхождала и на катедрала. Сивите, отблъскващи камъни тежаха върху земята и внушаваха страх. Кларис изпита чувството, че къщата я подканва да отмине по-бързо. Тя направи точно това и подкара Блейз по-бързо. Реакцията я изненада — до днес се гордееше, че е практичен човек и не се стряска лесно. Може би не харесваше къщата, защото бе узнала някои неща за господаря. Имаше доверена жена в града, която й разказа за лорд Хепбърн. Безогледен господар, който тиранизира не само подчинените си, но и собственото си семейство. Кларис нямаше никакво намерение да се настани в къщата му, още по-малко пък искаше да живее в близост до този мъж, вероятно управител на лорда или негов иконом… във всеки случай прекалено красив за тази длъжност… и за нея. Тя се опита да освободи ръката си и се усмихна високомерно на непознатия. Обикновено усмивката й постигаше целта. — Отнасяте се твърде свободно към гостоприемството на вашия господар. Ала той не я пусна. Не изглеждаше ни най-малко уплашен. Затова пък околните мъже и жени се разсмяха подигравателно.— Не! — Мис Розабел я ощипа болезнено по лакътя. Кларис трепна. Явно бе направила грешка, макар да не можеше да си представи каква. Мъжът отговори тихо, с мек глас, в който имаше само следи от шотландски акцент. — Имам всички основания да се отнасям свободно с гостоприемството на Макензи Мейнър. О, не! Невъзможно! За съжаление най-лошите й предположения се потвърдиха. — Защото случайно съм лорд Робърт Макензи, граф Хепбърн. Освен това съм лерд на Фрея Крегс и господар на дома. Мъжът се наведе и целуна ръката й. Дъхът му стопли кожата и и за момент Кларис изпита чувството, че устните му са се впили в пръстите й. — Аз не съм принц, но настоявам да се настаните при мен в господарския дом.
3
Поставяй си високи цели, бори се смело, за да ги постигнеш, а по пътя се забавлявай, колкото можеш.
Старците от Фрея Креге
Кларис изтръгна ръката си. Не! Най-красивият мъж в града не можеше да е едновременно и най-могъщият. Това беше просто нечестно! Ала когато погледна в очите на лорд Хепбърн, тя разбра, че беше точно така. Авторитетът буквално избликваше от всичките му пори. Късметът беше на път да й изневери, но тя вече се беше измъквала и от по-лоши ситуации. — В никакъв случай не бих искала да се натрапя на гостоприемството ви. — За натрапване и дума не може да става. За мен е чест да подслоня в дома си такава възхитителна дама. Гласът на лорд Хепбърн беше мек, дълбок и неумолим. И видът му беше същият. Кларис можеше само да се надява, че нейният глас не я е издал — дори в собствените й уши звучеше стъписано, едва ли не уплашено. — Не е особено… прилично. — Мястото, където я бяха докоснали устните му, беше влажно и вятърът охлаждаше кожата й. Трябваше да свие пръсти, за да се отърси от странното усещане. — Имам сестри и десетки прислужници, които с радост ще изпълняват ролята на компаньонки. Обещавам ви, че няма да ни изпускат от очи. — Кафявите му очи бяха обкръжени от дълги мигли, черни като косата, и тя бе впила поглед в тях, сякаш е открила безценно съкровище. Но тя не искаше съкровище. Не искаше и самата тя да стане съкровище на някой мъж. — Моята работа ще попречи трайно на мира във вашия дом. — Аз винаги посрещам в дома си посетители от града, преди всичко дами, а вие… вие сте нещо много специално. — Робърт се огледа и жените, които стояха наблизо, му се усмихнаха. Всички бяха наострили уши, за да не изпуснат нито една сричка от разговора им. Местните явно бяха податливи на чара му и крякаха като цяло стадо гъски, похапнали зелена тревичка. Кларис не откри в думите му нито капчица сарказъм, но въпреки това беше убедена, че някъде дълбоко, скрито под благозвучния, респектиращ глас, дебне цинизъм. Този човек не вярваше, че тя е принцеса. Но по причина, позната само на него, бе решил да я покани в дома си. — Но аз не мога… Мис Розабел отново я ощипа, този път толкова силно, че със сигурност щеше да й остави синьо петно. Кларис не можеше да пренебрегне този знак. Трябваше да капитулира. Той бе спечелил този рунд. Никога не беше изпитвала такава трудност да изрече следващите три думи. — Много ви благодаря. — Дари го с усмивка. Най-красивата, най-кралската, най-изисканата усмивка. — Много мило от ваша страна. Ако желаете да тръгнете напред, аз ще уредя делата си в града и ще ви последвам. — Предпочитам да ви чакам тук. — Робърт се усмихна с небрежна учтивост — Никога не бих си простил, ако се… заблудите. — Да, прав сте. Наистина е възможно да се заблудя. — Как го мразеше да намека, че вероятно ще напусне града презглава, ако той се отдалечи. Преди всичко, защото беше прав. Ако й дадеше шанс, тя щеше да избяга. Всичките й инстинкти биеха тревога. Не беше подбрала добре мястото, за да предложи стоката си. Но ако не спечелеше пари във Фрея Крегс, я очакваше глад, а може би и престой в дома за работнички. Не, в никакъв случай нямаше да си отиде просто така, все едно какво я съветваха инстинктите. Опита се да игнорира мъжа и да слезе сама от цокъла, но той я изпревари, хвана ръката й и й помогна. Постъпи като истински джентълмен, защото помогна и на мис Розабел да слезе, а после се скри в навалицата. Мис Розабел изчезна веднага в магазина на шивачката, докато Кларис се занимаваше с жените, които я наобиколиха и изваждаха монети от джобовете си. Продаде четиринайсет кутийки с крем на четиринайсет развълнувани клиентки и се опита да се разговори с другите жени, които се тълпяха около нея. Познаваше характерите им от разговорите в други градове, Сплашени от кралския й произход, повечето не смееха да се обърнат направо към нея. Може би и нямаха достатъчно пари да купят стоките й. Ала Кларис се постара да ги улесни. Ако се страхуваха, че ще кажат нещо не както трябва, нямаше да купят нищо. Тя беше длъжна да се погрижи да се чувстват добре. Жената с тъжното лице стоеше малко настрана, наблюдаваше я учудено, но не казваше нищо. Кларис веднага забеляза, че дамата носеше дрехи с много високо качество. Със сигурност не принадлежеше към обикновените селянки. Въпреки това имаше нужда от помощ, за да разнообрази гардероба си. Пък и се държеше твърде плахо. Макар че няколко пъти я дари с окуражителна усмивка, дамата не се приближи. Но и не си отиде. Когато навалицата започна да се разотива, лорд Хепбърн отново се приближи към Кларис. Селските жени се разстъпиха, за да му сторят път, но останаха наблизо. Всяка искаше да се наслади на сензацията, че е разговаряла с истинска дама със синя кръв. Лордът беше едър, почти с цяла глава по-висок от нея, жакетът с цвят на охра подчертаваше широките рамене. Въпреки това Кларис не се чувстваше заплашена от него, поне не физически. Но той владееше сетивата й, макар че очевидно не полагаше усилия. Високата му фигура закриваше небето, миришеше на чисто и свежо, а докосването му… вече го бе преживяла и нямаше никакво желание да повтори опита. — Готова ли сте? — осведоми се той. От звука на гласа му по гърба й пробягаха студени тръпки. — Не съвсем. — Той я бе принудил да приеме гостоприемството му, но сега тя модулира гласа си, както я бе научила баба й, и направи последен опит да се отърси от властта му. — Обикновено моля дамите да ме посетят, за да им покажа как да използват кремовете и мехлемите. Сигурно няма да ви е приятно да ги каня в дома ви, нали, лорд Хепбърн? Дамата с тъжното лице излезе напред и улови ръката на лорда. — Ще се радвам да изпълня ролята на ваша домакиня. Кларис се изненада, а Хепбърн направо се слиса. — Наистина ли искаш, Милисънт? Би било прекрасно. — Той погледна дамата с нежност, която свидетелстваше за дълга близост. Милисънт сигурно беше съпругата му. Значи гостуването на Кларис в Макензи Мейнър щеше да бъде над всякакви съмнения. Вече беше готова да спи там, след като знаеше, че мъжът с властни очи прекарва нощите си с жена, която цени високо. Само дето информаторката й от града не бе споменала, че той с женен. Кларис погледна по-внимателно жената и прозрението й причини шок. Мнлисънт не беше съпруга, а сестра! По-възрастна сестра. Бедничката! Като се вгледа в лицето й, Кларис веднага откри приликата между двамата. Кестенявата коса на Милисънт беше вдигната на кок, жълтата рокля правете тена й още по-блед, а същите черти, които придаваха на лорд Хепбърн аристократичен вид, изглеждаха не на мястото си върху продълговатото лице на сестра му. Тази жена имаше нужда от нова прическа и от козметика, за да се промени. Също и от няколко урока как да се движи, как да говори и да се усмихва. Развеселена, Кларис си представи каква рокля би могла да ушие на Милисънт. Може би дамата имаше предвид тъкмо това, като предлагаше да изпълнява ролята на домакиня. Милисънт сигурно беше недоволна от външността си и искаше да се промени. Най-доброто е, че тя разполага с достатъчно пари, за да плати подобаващо услугите ми, каза си развеселено Кларис. Отлично. С удоволствие ще й помогне. Крайно обезпокояващо обаче беше облекчението й при откритието, че лорд Хепбърн е необвързан. Това чувство не й харесваше. Ама никак не й харесваше. Тя умееше да контролира емоциите си, да се съсредоточи върху целта, която преследва, а сега идваше този мъж и объркваше всичките й планове само с появата си, само с погледа си — сякаш проникваше през дрехите и фасадата и виждаше в сърцето й. Още по-лошо: сякаш разголваше душата й. Лордът се усмихна на Милисънт и заговори с тон, много по-мек от този, с който се бе обърнал към Кларис: — Това е сестра ми, лейди Милисънт. Милейди, ще позволите ли да ви представя принцеса Кларис? Двете жени се поздравиха с придворен реверанс. — За нас е привилегия, Ваше височество. — Гласът на Мнлисънт беше приятен и мелодичен, тя гледаше Кларис без всякаква преструвка. — Благодаря ви за великодушието, милейди — отговори Кларис. — Но ако желаете да бъдете моя домакиня, това ще ни отклони от другите ви задължения. — Тук живеем твърде спокойно и жадуваме за компания. — Милисън се усмихна и обикновеното й лице внезапно стана лице на красавица. — Освен това много скоро къщата ни ще се напълни с гости. Възнамеряваме да дадем бал, по много специален случай. Знаете ли… Робърт направи едва забележим жест с дясната ръка. — Аз не съм свикнала да организирам такива празненства — завърши изречението Милисънт. Кларис беше сигурна, че е искала да каже нещо друго. — Предполагам, че вие, Ваше височество, знаете как се организират подобни балове — продължи дамата. — Да, знам. — Предполагам, че всички принцеси разбират от тези неща — намеси се Робърт. Язвителният му тон я обиди. — Прав сте. Обучаваха ме да се грижа за дворците, в които един ден ще царувам. Баба беше много строга учителка и не търпеше някой от семейството да не е подготвен за задачите си. — Значи наистина имам нужда от помощта ви — кимна Милисънт с искрена любезност. Очевидно такъв й беше характерът. — На бала ще въведем малката ни сестра в обществото. Тя е малко несигурна и няма да ми прости, ако допусна да отседнете някъде другаде, а не в Макензи Мейнър. Лорд Хепбърн изкриви неодобрително лице и съвсем заприлича на нормален брат. — Прюдънс направо не е на себе си. Говори само за рокли и шапки… да, и за косата си… Предчувствам как ще трябва да купя няколко галона от вашия кралски крем. — И малкото количество прави истински чудеса, а за момиче, което отбелязва дебюта си, вероятно изобщо няма да ни трябва. — Тя се усмихна съзаклятнически на Милисънт. — Установила съм, че ако направя младите дами твърде красиви, ние, възрастните, бързо реагираме намръщено. — Прюдънс е първата, която ще ви признае, че е трудна за общуване. — Милисънт скръсти ръце и стисна устни, но в очите й светна дяволитост. — Впрочем, аз ще съм втората. Кларис се засмя и установи, че харесва тази жена. А това винаги беше опасно. Тя не можеше да си позволи да се привърже към някого, защото после щеше да й бъде много трудно да го напусне. — Значи се уговорихме. — Лицето на лорд Хепбърн придоби тържествен вид, за да подобава на мига, но той не се постара да скрие, че е получил, каквото е искал. — Милисънт ще изпълнява ролята на домакиня при вашите делови разговори, а вие ще помогнете на Прюдънс да блести на дебюта си. Дамите от града ще се забавляват, а вие ще участвате в моя бал. Клалис издита шумно, макар да се стараеше да не издава звук. Но бе длъжна да възрази. — Бал ли? Не съм казала, че ще участвам в бала ви. — Това би било катастрофа! — Но вие сте принцеса. Кларис прехапа устни. Той си играеше с нея, това бе очевидно. Най-доброто средство да обезоръжиш такъв негодник беше да му кажеш простата истина. — Простете, милорд, но сигурно сте наясно, че принцеса, която продава кремове и мехлеми, е позор за страната си. — А пък ако я видят хора, които не трябва, няма да е само позор. Това би означавало затвор, линч, сигурна смърт. Блейз отметна глава назад и изпръхтя нетърпеливо. — Конят ви е неспокоен — отбеляза лордът. — Ако искате, те поговорим за участието ви по пътя към Макензи Меинър. Кларис си спомни задълженията си. — Много искам да поговоря на четири очи с мис Розабел. Да й дам някои указания как да оправи косата и облеклото си. Лорд Хепбърн вдигна вежди. — Но тя не ви плати. — Понякога принцесата проявява любезност към хората, които не са облагодетелствани от съдбата. — В гласа на Кларис почти нямаше следа от небрежността, с която според предупрежденията на баба й трябваше да говорят членовете на кралското семейство. — Разбирам. — Робърт посочи магазина на шивачката. — Не бързайте — С удоволствието на мъж, който обича коне, той добави: — През това време ще поразведа коня ви. — Бъдете внимателен — предупреди го сериозно Кларис. — Той не обича мъже. Лорд Хепбърн протегна ръка и я поднесе към жребеца. Остана напълно неподвижен, докато Блейз душеше пръстите, лакътя и рамото му, а накрая духна в ухото му. Лордът помилва меките ноздри и се усмихна. — Мисля, че ще се разбираме добре. Блейз е предател! — помисли си безпомощно Кларис. Обикновено конят й се държеше прилично само с жени, но повечето дами се страхуваха да се приближат до него. А днес този мъж, който миришеше на аристократизъм, цинизъм и недефинируема мъжественост, го държеше за юздата и го милваше, сякаш е домашно кученце. При това Блейз съвсем не беше кротък. Кларис мушна два пръста под яката на костюма си. Като видя, че Хепбърн я наблюдава, бързо отпусна ръка. Нямаше да се държи като виновна. Нищо лошо не беше извършила. Поне не тук. Още не. — Благодаря ви, милорд, много сте любезен. Кларис се запъти към магазина на шивачката, но само след десетина крачки се обърна. — Името му е Блейз. Бъдете добър към него. — Погледна предизвикателно лорд Хепбърн и когато се увери, че е завоювала вниманието му, продължи: — Страдал е от зли хора, но сега е мой приятел. Лорд Хепбърн се поклони в знак, че е разбрал думите й. — Разбира се. Погледът му остана прикован в гърба и хълбоците й. Тя вървеше с безгрижна грация, от която той не можеше да се откъсне. Огледа площада и принуди всички други мъже, които зяпаха подире й, да сведат погледи. Тя продаваше кремове на жените, но със смелите си думи и крехкото, добре оформено тяло продаваше на мъжете нещо съвсем друго. Щастие. Нали така бе казала. Може би и той беше готов да плати за другата й стока. ..................................................... 4
Никога не се унижавай да проявиш безчестие, независимо от обстоятелствата. Такова поведение омърсява ослепително бялото кралско достойнство на семейството ни.
— Ваше височество. — Мистрес Дуб стоеше достатъчно близо до Кларис, за да чуе всяка дума. Сега се втурна напред и направи дълбок реверанс. — Присъствието ви е чест за скромния ми магазин. — Изричайки тези думи, тя хвърли триумфален поглед към другите жени. Кларис потисна един стои. Познаваше този тип жени. Без съмнение мистрес Дуб щеше да разгласи навсякъде историята как в магазина й е гостувала принцеса и нямаше да престане да говори за нея, докато другите жени не заплашеха да я убият с камъни. Кларис, естествено, държеше да говори с Розабел на четири очи. Въпреки това беше длъжна да се държи учтиво с мистрес Дуб. Да прояви пренебрежение, беше непочтено… и в крайна сметка лошо за сделките. — Много ви благодаря за любезността. И от мое име, и от името на Ейми Розабел. Мистрес Дуб се усмихна превзето и отвори тясната, боядисана в зелено врата. На малката витрина до вратата бяха изложени шапки, скучни и сиви като всичко друго в това място. — О, нима правите и шапки! — извика Кларис. — Колко сте талантлива! — Давам най-доброто от себе си, Ваше височество. — Тя й отвори широко вратата и закима усърдно, докато Кларис влизаше. Мис Розабел стоеше пред огледалото в мрачния дюкян и изтриваше от носа и брадичката си остатъците от крема. Посетителката спря на прага. — Най-модният цвят в Лондон е турскосиньото. Но вие сигурно знаете. — Кларис се усмихна на шивачката, докато избираше цвят, подходящ за всеки тен. — Мога да си представя, че точно в този момент шиете цял куп рокли и шапки в този цвят. Мистрес Дуб пое дълбоко въздух. — Ами… да! Точно така! В… задната стая. — Сега ще проведа частен разговор с мис Розабел. — Кларис дискретно й посочи вратата. — Естествено, после ще говоря и с вас. Сигурна съм, че разбирате. — Тя затвори енергично вратата пред поласканата физиономия на шивачката. — Отлично се справи. — Мис Розабел излезе от сянката. — Старата вещица ще се хвали с приятелството ти месеци наред. Враждебността и подигравката в тона й бяха ясно доловими и това не беше учудващо. Все пак мис Ейми Розабел не беше никоя друга, освен принцеса Ейми от Бомонтен, седемнадесетгодишната сестра на Кларис. Кларис й отговори на немски език. Когато бяха сами, двете с Ейми често сменяха езиците. Така поддържаха наученото и объркваха онези, които случайно ги подслушваха. — Аз съм принцеса и съм длъжна да бъда любезна. Раздразнената въздишка на Ейми беше поредното доказателство, че намира Кларис традиционна и скучна. — Да, да, и двете сме принцеси. Принцеси на Бомонтен. — Момичето изтри бялата пудра от лицето си и изсъска гневно — Сестри, свързани с кралската кръвна линия и вечни изгнаници. Според твоите собствени думи това оправдава всичко. Кларис се наведе и посегна към кърпата. — Почакай, аз ще го направя. Ейми се отдръпна и не и позволи да я докосне. — Сама ще се справя — отвърна разгорещено тя. — Колко пъти съм го правила… Кларис се натъжи. Колкото повече градове и села обикаляха със стоката си, толкова по-нещастна ставаше Ейми. По-добре да обиколи магазина и да огледа роклите, които шиеше мистрес Дуб. Междувременно Ейми завърши превръщането си от скучна, скромна шивачка, още нова в града, в момиче, което беше почти красавица. Още няколко сеанса с Кларис и малката щеше да стане прекрасна — живо свидетелство за ефекта на тайния кралски крем за лице. Когато дойдеше времето да изчезнат, Ейми щеше да тръгне след сестра си като истинска принцеса. Когато свърши, Ейми се опря с две ръце на рамката на огледалото и затвори очи. Гласът й трепереше от гняв. — Ти какво си мислиш, че правиш тук? Кларис потрепери, но отговори с добре изиграно безгрижие: — Първият сеанс мина добре, нали? — Не, не е! — Вече можеха да си говорят свободно и Ейми даде воля на буйния си темперамент. — В писмото си те предупредих. Писах ти, че това място не е подходящо за нашия малък театър. Но ти винаги знаеш всичко по-добре! Кларис мина на френски. — Нямаме никакви пари. Нямаме и време да си изберем друго място. — Бихме могли да поработим като шивачки. — Ейми срещна погледа на Кларис в огледалото. На шията й блесна сребърна верижка, на която висеше същият кръст, какъвто носеше и Кларис. — Можем да си намерим някоя къщичка и да шием рокли. Знаеш, че ме бива. Така няма да се налага да се правя на грозна. Освен това няма постоянно да се местим от място на място. Кларис бавно поклати глава. — О, как можах да забравя! Ние сме принцеси! — Ейми буквално изплю последната дума. — Принцесите не се захващат със слугинска работа като шиенето. — Не си права. — Кларис гледаше малката си сестра и сърцето й се свиваше от болка. Наистина искаше животът им да е друг. Искаше Ейми да е щастлива и да заеме почетната позиция, която й се падаше по рождение. Когато избягаха от Бомонтен, Ейми беше още много малка — само десетгодишна. Кларис беше четири години по-голяма от нея и си спомняше много добре етикета, лукса, задълженията и радостите на миналия им живот. Те й липсваха, но много по-важно беше Ейми да разбере какво означава да си принцеса, да се научи да цени привилегиите и да изпълнява задълженията си. — Смяташ ли, че принцесите трябва да натрапват на обикновените хора продукти, които нямат никакъв ефект? — попита остро сестра й. Кларис търпеливо повтори думите, които беше казвала вече много пъти. — Спомни си, че опитахме да печелим хляба си като шивачки. Изкарвахме толкова малко пари, че едва не умряхме от глад. Освен това имаме задача. Трябва да намерим Сорша, а после да се върнем заедно в Бомонтен при баба. В Ейми отговори с грубост, която засегна болезнено Кларис: — Баба е умряла отдавна и ти много добре го знаеш. Татко и баба не биха допуснали да живеем на улицата. А Сорша изчезна толкова отдавна. Ейми бе произнесла на глас най-ужасните страхове на Кларис и болката, която й причини, направо й отне дъха. — Знаем, че татко е мъртъв — отвърна задавено тя. — Джефри ни донесе новината, после писаха и лондонските вестници. Но след време същите тези вестници писаха, че баба си е върнала трона. — Да, но Джефри каза, че баба е наредила да се върнем едва когато тя изпрати някой да ни вземе. Каза, че ни преследват зли хора, затова трябва да се крием, докато не прочетем обява във вестника, че можем да се върнем. Да чакаме, докато тя отстрани опасностите по пътя ни. — В гласа на Ейми трепереше същият страх, който бяха изпитали някога, когато верният човек на баба им се появи внезапно в училището и им каза да бягат. Лосле взе престолонаследницата Сорша и я отведе в някакво тайно убежище. — Къде е обявата? Всеки ден четем вестниците. Във всеки град. Нали познаваш баба. Щом е казала, че ще пусне обява във вестника, ще го направи. — Знам, знам. — И двете момичета бяха убедени във всемогъществото на баба си. — Казвам ти — всички са мъртви! Злите хора са взели връх. Никога няма да се върнем. — Не можем да сме сигурни. Може би Сорша е вече там и ни чака. Обещавам ти, че там ще ти хареса. Палатът е прекрасен. Ще носиш красиви дрехи, ще свириш на пиано и… — Кларис се извърна настрана. Не искаше Ейми да види сълзите й. — Милата ми Кларис! — Ейми се втурна към нея и я прегърна — Прости ми! Не исках да ти причиня болка. Иска ми се най-после да престанем да се продаваме като евтини… Кларис сложи пръст на устните й. — Ние не се продаваме. Продаваме кремовете, които баба ме е научила да правя. Те са наистина кралски и наистина правят чудеса с кожата. Те могат да… — Глупости! Никой не става по-красив от някакъв си крем. Ако беше така, нямаше да се налага да се промъквам предварително във всеки град и да нося грозен нос и бяла пудра. — Може би, но сърцата на жените се изпълват с надежда. В това няма нищо лошо, нали? — попита настойчиво Кларис. — Забрави ли англичаните? — попита мрачно Ейми. — Искаха да те окачат на най-високата бесилка. Те очевидно са на друго мнение. — За всичко е виновен онзи ужасен мъж. — Кларис вирна брадичка. — Съдията. Лицето на Ейми побеля. Нямаше нужда от пудра, за да покаже страха си. Тя понижи глас, сякаш се страхуваше, че някой ги подслушва, и продължи на италиански: — Той те желаеше. — Знам. — Кларис сведе поглед. Жените искаха кремовете й, но съпрузите им управляваха касите, затова тя се стараеше да ласкае и да спечели и двете страни. Това беше много трудно, защото никога не си позволяваше да прекрачва тънката граница, която отделя дама от паднало момиче. Мъжете, естествено, не се интересуваха от тази граница. Често виждаха в нейно лице само красивата млада дама, която пътува без мъжка закрила. Това я правеше лесна плячка и съдия Феърфут имаше повече от една причина да иска смъртта й. Тя нарани болезнено мъжката му гордост и оттогава често виждаше в кошмарите си сивите кули на крепостта Джилмайкъл на фона на кървавочервеното небе, които само чакаха да я погълнат и никога да не я освободят. — Тук също те преследва един ужасен мъж! — извика сърдито Ейми. — Наистина ли е толкова ужасен? — Хепбърн не я плашеше, но това го правеше още по-опасен. — Всички мъже са ужасни! — Ейми стисна ръката й и понижи глас до настойчив шепот: — Какво ще направиш, за да го спреш? — Не знам — отговори шепнешком Кларис. — Наистина не знам. От писмото ти бях заключила, че е стар. Много по-стар от мен. Толкова мрачно беше описанието ти. — Той е мрачен! — Ейми хвърли бърз поглед към вратата и продължи: — Казват, че Хепбърн бил красив младеж, който обичал живота. Скарал се с баща си, старият граф му купил офицерски патент и го принудил да отиде на война. След шест години бащата умрял и лорд Хепбърн се откупил от армията, продал патента и се върнал. Хората в селото си шепнат, че се е променил. — В какъв смисъл? — Когато заминал, бил младеж, огнен младеж. Не се колебаел да вика противниците си на дуел, пиел по цели нощи и винаги бил засмян. А сега… сега е такъв, какъвто го видя. Хората в селото му се възхищават, но когато говорят за него, винаги се усеща страх. Кларис беше усетила същото. Хепбърн беше привилегирована личност, но криеше в душата си мрачни тайни. Значи си приличаха. Но тя не искаше да го опознае. Не искаше да научи тайните му. — Внимавай — помоли Ейми, сякаш бе прочела мислите й. — Защо? — Въпросът й се изплъзна твърде бързо. — Той не живее в господарската къща при семейството си. — Наистина ли? — Това беше ужасна новина. Кларис бе предположила, че той е много привързан към дома и позицията, която заемаше. — А къде живее? — В някаква хижа в близост до имението. Закусва със сестрите си, изобщо, денем се държи сравнително прилично, но хората разправят, че нощем броди в околността като измъчван от зли духове. А понякога изчезва и не се мярка по цели дни. — Ейми още повече понижи глас, ужасена от историята. — Казват, че през войната си бил загубил ума. — О, не! Сигурна съм, че не е луд. — О, луд е! Луд и опасен. Не видя ли как те зяпаше? — пошепна Ейми. Кларис отговори с добре изиграно безгрижие: — Всички ме зяпат. — Не като него. Той е… твърде уверен в себе си. — В погледа на Ейми имаше мъдрост, за която още беше много рано. Беше я придобила през дългите години по пътищата и от многото лоши преживявания. — Той те иска, а е свикнал да получава, каквото иска. Кларис знаеше за какво намеква Ейми. Лорд Хепбърн бе целунал ръката й, преди да узнае името й. Но само защото устните му бяха меки и топли, не бе нужно веднага да прояви недоверие. Ейми непрекъснато й натякваше да спрат с тази работа и щом чуеше за опасенията й, щеше да настоява да си заминат. В последния град бяха загубили твърде много. Наложи се да заминат тайно и Кларис не можа да събере парите, които жените й дължаха за кремовете. Във време като това, когато катастрофата дебнеше на всеки ъгъл, Кларис почти не си спомняше какво е да живееш в палат, където те глезят и се грижат за теб. Там момичетата знаеха за света само онова, което им разказваше баба им. В момента най-силното й желание беше да се върне в палата в Бомонтен и отново да заживее като глезена принцеса. Каква глупачка! Последните пет години я бяха научили какво струват такива желания. — Най-добре е да знаем предварително какво ни очаква — отвърна тихо тя. — Хайде, разкажи ми всичко, каквото знаеш за лудия и опасен лорд Хепбърн.
БОМОНТЕН
Преди единадесет години
Вдовстващата кралица Клаудия почукваше замислено с бастуна си по блестящия мраморен под в тронната зала на кралския палат в Бомонтен. Внучките й често я оприличаваха на стройна, стара, властна хрътка. И сега излая насреща им: — Брадичката високо! Раменете назад! Петнадесетгодишният кронпринц Рейнджър от Ришарт стоеше изпънат като статуя на подиума и наблюдаваше урока на принцесите. Знаеше, че скоро ще дойде и неговият ред. В погледа му, впит в лицето на възрастната дама, се четеше неодобрение. Присъствието й владееше прекрасната зала. Тънка като върлина, вдовстващата кралица беше зла, имаше остър език, а сините й очи откриваха греховете на мъжа още преди да ги е извършил. Рейнджър знаеше това много добре, защото тя му беше кръстница и си позволяваше да го изпитва и наставлява винаги щом беше в настроение за това. В момента старата дама маршируваше пред принцесите, наредени пред нея на подиума. Слънцето влизаше през високите прозорци и огряваше дългото, елегантно, сияещо в злато помещение. Огряваше и трите сестри, облечени в еднакви рокли — бели, с розови сатенени колани и розови панделки в косите. Наистина бяха красиви, особено за принцеси. Бащата на Рейнджър, крал Платон, беше убеден, че те са най-красивите момичета в Европа. Собственият им баща, крал Раймунд, сияеше от гордост, когато се показваше с тях. Във всички дворове се говореше за грацията и добродетелите им. Рейнджър беше готов да повярва, че приказките за красотата им са верни. Но откакто се помнеше, той гостуваше в Бомонтен веднъж в годината и за него момичетата бяха понякога весели другари в играта, понякога досадно присъствие. Не можеше да им прости, че непрекъснато го дразнят и не проявяват респект пред възрастта и високото му положение. — Днес ще посрещнем посланика на Франция. Това е официална визита и всички погледи ще бъдат устремени към вас, кралските принцеси на Бомонтен. — Кралица Клаудия носеше косата си стегната на кок на тила и нито едно косъмче не смееше да се изплъзне от него. Диадемата на главата й беше украсена с искрящи диаманти и сапфири. Небесносинята кадифена рокля подхождаше перфектно на очите й. Рейнджър беше убеден, че кралицата е най-малко на сто години, а може би и на сто и петдесет. Кожата й беше сбръчкана, но без нито едно старческо петно или спукани капиляри. Някои си шепнеха, че била вещица, и Рейнджър беше готов да им повярва. Защото носът й беше дълъг и остър и всички знаеха, че приготвя тайнствени питиета в кухнята на палата. Старата дама изискваше съвършенство — от себе си и от всички други около нея. И го получаваше. Самият той бе огледал много внимателно официалния си костюм, преди да излезе от стаята си. Бе убеден, че бялата ленена риза блести, а тъмният костюм стои съвършено на раменете. При това си бе разрешил да се възхити за малко на мускулестото си тяло. Графиня Дюбел винаги твърдеше, че ще стане великолепен мъж. Да, графинята имаше право. Кралица Клаудия спря пред най-малката си внучка. — Ейми, покажи ми ноктите си. Момичето колебливо протегна ръце. Кралицата огледа внимателно пръстите и ноктите. — Изглеждат по-добре — промърмори тя — Поне са чисти. Но никоя принцеса не си гризе ноктите. Не забравяй, че твоите ръце и всяка част от теб представляват кралския дом на Бомонтен. Всичко, което правиш и казваш, се мери на златна везна, затова трябва да е извън всяко подозрение. Шестгодишната Ейми приличаше на горско джудже. Косата й беше черна като къдриците на Рейнджър, освен това беше искрена и честна и дори баба й не беше в състояние да я научи да се сдържа. — Но, бабо, аз много обичам да си гриза ноктите. Ако трябва да престана, предпочитам да не съм принцеса. Умният отговор на Ейми отекна в залата и принцът с мъка потисна усмивката си, Кларис закри очите си. — Бабо — проговори сериозно Сорша, — Ейми не искаше да каже това. Тя е само на шест годинки. Сорша беше дванадесетгодишна, косата й беше червена като прясно отсечени медни монети, характерът й беше мек и сговорчив. Според Рейнджър вечните поучения на кралица Клаудия за кралските задължения бяха задушили волята й. Това беше много жалко, защото един ден той щеше да се ожени за нея — така бяха решили бащите им. Сигурно само след година щеше ужасно да му доскучае. Кралица Клаудия изгледа ледено голямата си внучка. — Знам на колко години е Ейми. Подобни изказвания са крайно неподходящи, независимо от момента. — Леденият поглед се устреми към Ейми и момиченцето замърда неспокойно. — Честта, която си готова да отхвърлиш, се пада само на няколко привилегировани. Истинската принцеса трябва да е готова по всяко време да посвети живота си на своята страна и своето семейство. В сравнение с това високо задължение няма нищо по-лесно от отхвърлянято на лоши навици като гризането на ноктите. Ейми заби пети в дебелия килим, който водеше към трона. — Тогава сигурно не съм истинска принцеса — изръмжа тя. Кларис едва потисна смеха си. Кралица Клаудия веднага се обърна към средната си внучка. Кларис беше на единайсет години, с дълга руса коса и прекрасно лице. Ноздрите на старата дама потрепериха от гняв. — Не смей да подкрепяш дързостите й! — Няма, бабо. — Ала очите на Кларис продължиха да святкат дяволито и тя смушка сестра си с лакът. Кронпринцесата се намръщи и я ущипа. Кралица Клаудия удари с бастуна си по пода. Принцесите се и тънаха и застанаха мирно. Откакто майката на момичетата почина преди четири години, кралица Клаудия контролираше всяка минутка от живота им. При това беше толкова строга и лишена от чувство за хумор, ще Рейнджър беше убеден, че никога не е била млада. — Ейми, ще изпратя в покоите ти мехлем, с който ще мажеш ноктите си сутрин и вечер — заяви твърдо старата кралица. — Той ще те излекува от лошия навик и ще ти помогне да се държиш прилично. — Да, бабо — отговори напевно момиченцето и примирено сведе глава. Кралицата насочи вниманието си към Кларис. — След като темата очевидно те забавлява, ще ми помогнеш да приготвя мехлема. Лицето на момичето помрачня. — Да, бабо. — Всички принцеси от кралското семейство на Бомонтен са се учили да приготвят разкрасяващи кремове по тайни кралски рецепти. Сорша вече ги знае. Време е и ти, Кларис… — Старата дама се наведе напред и по лицето й се изписа ужас. — Наистина ли подушвам миризма на кон? — Отново пое дълбоко въздух и погледна унищожително внучката си. Кларис се отдръпна рязко. — Френският посланик подари на татко прекрасен арабски жребец. Отидох да го видя и го помилвах по шията. Само веднъж! — Веднъж е твърде много — отсече сърдито кралицата. — Принцесата никога не милва коне за удоволствие. Рейнджър сметна за нужно да протестира. — Но, кръстнице, Кларис обича конете и се оправя толкова добре с тях, че даже конярите й се възхищават. Кралицата вдигна бастуна и го заби между ребрата му. — Млади Рейнджър, още не си навършил необходимата възраст, за да напишеш нова книга на кралете. При годишните му посещения в Бомонтен старата кралица често заповядваше на момчето да преписва откъси от книгата на кралете, за да го накаже за провиненията му. Ако и днес му заповядаше да го направи, той нямаше да намери сили да се противопостави. Сорша обаче му кимна с благодарност. Явно оценяваше високо застъпничеството му за сестра й. Двамата не се бяха виждали почти година и Рейнджър с учудване установи, че бъдещата му годеница е много пораснала. За съжаление стъпалата и дланите й все още бяха твърде големи в сравнение с тялото и тя се движеше доста тромаво. Баща му предричаше, че Сорша ще стане още по-висока. Кларис също бе пораснала, макар и не толкова, фигурата й постепенно се оформяше. Ейми все още си беше весело хлапе, което при всеки удобен случай протестираше срещу ролята на принцеса, която искаха да му наложат. Всички придворни уверяваха Рейнджър, че трябва да се смята за щастлив, задето един ден ще се ожени за една от трите принцеси. Но той беше недоволен, че други са избрали годеницата му. Той беше вече възрастен. Истински мъж. Можеше и сам да си избере съпруга, В момента беше готов да се ожени за контеса Дюбел. Единственото, което го спираше, беше възрастта й. Тя беше поне двайсет и петгодишна… Освен това имаше жив съпруг. Рейнджър гонеше далеч възраженията на съвестта си, когато нощем се промъкваше тайно в леглото й. Той обичшие тази прекрасна, жизнена и скандално известна дама. С глас, от който кръвта замръзна в жилите му кралица Клаудия заяви на Кларис: — Мога само да се надявам, че с егоизма си не си провалила предстоящия прием. Щом свършим, ще ти дам от моя пециален сапун, за да се измиеш до лактите. Разбра ли ме? До лактите! — Да, бабо — отговори със слаб гласец Кларис. — И никакви коне повече! — Сякаш предусетила повторното възражение на Рейнджър, тя се обърна към него: — А ти, кронпринц Рейнджър, какво ще правиш по време на приема? Момчето се поклони неохотно. Знаеше какво иска да чуе от него кралицата, но нямаше да й достави това удоволствие. — Ще се прозявам — отговори небрежно той. Отговорът го унищожи без остатък. — Да си от кралска кръв означава да знаеш как да се прозяваш със затворена уста. — Разбира се. — Бързият й ум го изненада. Трябваше да се сети навреме. Тя имаше готови мъдрости за всякакви случаи. Кралица Клаудия се обърна към голямата си внучка: — Пъпка ли виждам на челото ти? Сорша попипа малката издутина. — Съвсем дребничка… — Никакво масло повече. И никакви сладки неща. Два пъти дневно ще си миеш лицето с моя лосион… — Старата дама вдигна брадичката на Сорша с два пръста и я измери с критичен поглед. — Нанасяй и оцветяващия ми лосион, за да прикриеш пъпките. Принцесата трябва винаги да има перфектно лице. Никога не забравяй, че не всички ти мислят доброто. В стената зад трона се отвори врата, появи се дребен, набит джентълмен. Носеше униформа, почти скрита от ордени и ленти. Крал Раймунд. Лицето му бе украсено от великолепен мустак и рунтави бакенбарди, сините му очи бяха досущ като майчините му. Само че при вида на дъщерите му засвяткаха радостно. Изглеждаше уморен от постоянните бунтове в кралството, но въпреки това разпери ръце. — Елате тук, скъпи мои, и целунете татко си! С радостни викове, без да мислят как трябва да се държи истинската принцеса, трите момичета се хвърлиха към него. Прегърнаха го всички едновременно и заговориха една през друга, прещастливи, че го виждат. По устните на кралица Клаудия пробяга едва забележима усмивка и Рейнджър се смая. Старата дама изглеждаше почти… трогната и очевидно одобряваше тези изблици на детска обич. Само след минута обаче тя плесна с ръце. Момичетата се отделиха от баща си отново застанаха в една редица. — Мамо. — Крал Раймунд се поклони пред кралица Клаудия, застана плътно пред нея и потърка буза в нейната. Рейнджър се поклони пред домакина си. — Крал Раймунд. — Принц Рейнджър. — Кралят отговори на поклона с подобаваща тържественост. Рейнжър обаче предположи, че тези формалности по-скоро го забавляват, защото доскоро и той тичаше при него и го прегръщаше. За съжаление вече беше млад мъж и не можеше да си позволи подобни детинщини. Освен това беше престолонаследник… Крал Раймунд закрачи към стария трон, изработен от тъмно дърво. — Готово ли е всичко за приема? — Разбира се — Кралица Клаудия хвърли поглед към малкия часовник, който висеше на гърдите й на златна верижка. — След пет минути лакеите ще призоват придворните. Крал Раймунд издаде звук, който много приличаше на въздишка, седна и наложи на главата си скромна златна корона. — Е? — Кралица Клаудия застана пред момичетата и принца и попита строго: — Как ще поздравите френския посланик? Ейми отговори нахално: — Ще му кажа да си върви там, откъдето е дошъл. Рейнджър, Сорша и Кларис въздъхнаха шумно. Кралицата посегна към верижката на шията си и вдигна лорнета към очите си, за да огледа неодобрително малката си внучка. — Какво каза? — Ще му кажа да си върви — повтори упорито Ейми. — Защо ще кажеш такива думи на човека, пристигнал при нас като посланик на Франция? — Тонът на кралицата беше повече от сплашващ. Ала Ейми не се уплаши и отговори с обезоръжаваща логика: — Ти каза, че той не е истински посланик. Че представлява правителство от парвенюта, което ние не признаваме. Каза още, че не ги искаме, докато не възстановят законния си крал на трона! Сорша и Кларис се спогледаха стъписано и избухнаха в смях. Крал Раймунд също се засмя. — Малката те би със собствените ти думи, мамо. Ейми нямаше представа защо всички се забавляват, но се усмихна дръзко и показа новата дупка в устата си. Сорша побърза да й се притече на помощ. — Ейми е права, бабо. Нали ти винаги казваш: “Кажете ми с кого общувате и ще ви кажа какви сте.” — Сорша е права — добави тихо Кларис — Наистина ли ние, кралските принцеси от Бомонтен, трябва да се усмихваме на един френски парвеню? В моменти като този Рейнджър разбираше защо обича принцесите. Въпреки безкрайните си поучения и претенции кралица Клаудия не беше в състояние да укроти искрящия дух на трите сестри. Кралица Клаудия изгледа подред всички присъстващи — Сорша, Кларис, Ейми, Рейнджър и дори крал Раймунд — и отговори с тон, в който звънеше окончателност: — Надявам се един ден всяка от вас да има дете, което досущ да прилича на нея.
5
Защо да си създаваме грижи? От грижите човек се сбръчква.
— Как се е добрала до теб, а, момчето ми? — Робърт говореше тихичко на Блейз и го наблюдаваше внимателно. Двегодишният арабски жребец имаше отлична кръв и беше твърде силен и див за една дама. Въпреки това Кларис се справяше с него с учудваща лекота. — И къде господарката ти се е научила да укротява силни жребци като теб? — Робърт хвърли бърз поглед към вратата на шивачницата. — Знам какво ще ми отговори тя. Ще каже, че се е учила да язди от опитен коняр. Нали е принцеса… Блейз изпухтя и отметна глава назад. — И аз казвам същото. Чувал ли си някога една принцеса да обикаля сама дивата Британия? Не, нали? Вестниците пълни ли са със съобщения за изчезнала принцеса? Не, нали? — Робърт развеждаше жребеца по площада й му говореше тихо и успокояващо. Знаеше как да укротява коне като него. — Велики боже, да знаеш какви лъжи съм слушал… войниците ми се хвалеха с какви ли не геройства и историята всеки път звучеше различно. Блейз имаше прекрасен ход и беше добродушен, макар и с огнена кръв. Но където и да отидеха, хората държаха под око танцуващите му копита и бързаха да се отдръпнат. Жребецът гледаше мъжете с подозрение, сякаш очакваше удар. Робърт не можеше да си обясни какво го е направило толкова недоверчив, но усещаше, че може да му се довери. — Моите войници бяха криминални престъпници, получили право да избират между армията и бесилката. Какво извинение има твоята господарка за лъжите, които ни наговори? Сигурно в сравнение с него всички други неистини изглеждат дребни, а. — Робърт помилва меките ноздри на жребеца. — Във всеки случай — призна той — това я прави идеална за плановете ми. Блейз го огледа с кафявите си очи, сякаш преценяваше характера му. Може би изпитваше известна неловкост, но Робърт си каза, че в живота си е правил и по-лоши неща, отколкото да шантажира една мнима принцеса, и то без такива сериозни основания. — Милорд! — повика го Томас Мактавиш, когато се приближиха до кръчмата. — Докарайте животното тук, за да можем да го огледаме. Робърт изкриви лице. Наистина ли се интересуваха от жребеца? Да, сигурно им харесваше. Но вероятно искаха да поговорят още за жената, когато отиде при тях, старците се ухилиха и се размърдаха на столовете си като ято стари сводници. — Възхитителен жребец — отбеляза Джилбърт Уилсън. — И още по-възхитителна жена — мина директно на въпроса Хамиш Макуин. — Много се гордеем с вас, милорд, че я завладяхте толкова бързо. — Не съм я завладял. — Не и по начина, за който си мислеха. — Само ще я заведа там, където мога да я държа под око. — И да я използвам, добави наум той. — Какво? — Хенри Макълох сложи ръка зад ухото си и се обърна към Томас. — Каза, че ще я заведе някъде, където може да я разглежда! — изрева Томас. — А, да я разглежда, разбрах. — Хенри смушка съседа си с лакът. — Бих казал, че трябва да я разгледа много добре. Хванали сте си истинска красавица, милорд. — Нямам интерес… — Робърт се поколеба. — Да изчеткате къдриците й? — предложи с готовност Бенет Мактавиш. Крякащият смях на старците подплаши коня и Робърт отново започна да го развежда по площада. Защо бе отишъл при петимата възрастни мъже? Може би защото — за разлика от другите жители на селото — те не се преструваха. Възрастта, бедността и самотата бяха смъкнали маските от лицата им. Казваха, каквото мислеха, и мислеха, каквото казваха. След толкова години, изпълнени с лъжи, това беше много освежаващо. Когато отново се приближи, от кръчмата излезе Хюина Грей, бършейки ръце в престилката. — Не им обръщайте внимание, милорд. Седят тук по цял ден и клюкарстват като перачки. Заемат най-добрите места, а често не си поръчват дори по една бира. Робърт знаеше, че старците живееха при роднини, които нямаха време да се занимават с тях. Освен това нямаха достатъчно пари, за да си купят бира и да намокрят пресъхналите си гърла. Обвинителните думи на Хюина ги накараха да се изчервят. Затропаха с крака и се заиграха с бастуните си. Стари селяни, стари моряци, стари търговци… Вички щяха да се радват, когато старците най-после си отидеха, всички освен Робърт. Той обичаше да седи с тях и да слуша как си говорят за минали времена и събития. Никога не му се налагаше да говори за себе си и да се преструва на весел. Пред тях не беше нужно да крие дълбокия мрак в душата си. — От днес нататък ще носите на всеки по канче бира, Хюина, и ще го пишете на моята сметка. Кръчмарката отпусна ръце. — Но, милорд… Той я погледна развеселено. — Мога да си го позволя. — Естествено, че можете, милорд. Не исках да кажа… — Като видя лицето му, тя пребледня и заекна: — Аз… отивам да донеса бирата, милорд. Когато Хюина изчезна в кръчмата, Хенри каза: — Много сме ви благодарни, милорд. Но не беше нужно… Бенет побърза да се намеси, преди гордият Хенри да отхвърли предложението на господаря. — Наистина сме ви много благодарни. Когато съкрушената Хюина донесе пет канчета бира, той протегна ръка, взе едното и доволно облиза пяната. — Всеки ден ще пием за ваше здраве. — Не очаквам повече. — Робърт продължаваше да милва копринените ноздри на Блейз. Мъжете вдигнаха канчетата, а после жадно пиха от силната тъмна течност. Хемиш въздъхна доволно. — Като майчино мляко. Джилбърт хвърли зъл поглед към Хюина. — От доста изсъхнала цица. При тези думи кръчмарката моментално възвърна острия си език. — Щом изворът не ви харесва, няма нужда да пиете. Джилбърт понечи да отговори нещо хапливо, но видя как Робърт едва забележимо поклати глава и продължи да си пие бирата. Очевидно освежен от питието, Томас остави канчето си на масата. — Вижте, милорд, в крайна сметка всички сме мъже. Не ни убеждавайте, че не се интересувате от красивата принцеса. Робърт не позволи да го притиснат до стената. — Тя е твърде млада за мен. Освен това не се занимавам с принцеси. — На колко ли е години? — попита замислено Бенет. — На седемнайсет или осемнайсет — предположи Робърт. На възрастта на сестра му Прюдънс. Твърде млада, за да е лъжкиня. — Според мен е поне на двайсет и две — намеси се Хюина. — Искате ли и вие бира, милорд? — Благодаря. — Не искаше бира, но знаеше, че ако откаже, тя ще се притесни. Със сигурност ще си каже, че го е разгневила с поведението си, макар че в действителност изобщо не го беше грижа. Не се интересуваше нито от възрастта на Кларис, нито от неудобството на Хюина. Може би кръчмарката ревнуваше от младата принцеса? Затова ли твърдеше, че е по-възрастна? Или виждаше нещо, което му убягваше? Ако беше вярно и Кларис наистина беше на двайсет и две, тогава… Той беше на тридесет и една и след безброй битки, воня, смърт и глад се чувстваше прастар. Не би покварил младо момиче, но ако Кларис беше по-възрастна и имаше известен опит… Тогава щеше да промени начина си на действие. Мъжът можеше да убеди жената да направи някои неща и без да прибягва до шантаж… Кискането на мъжете внезапно престана и отслабналите стари очи се устремиха към едно място. Очевидно принцесата бе излязла от шивачницата. — Идва право към нас — пошепна дрезгаво Томас. — Направо ще се подпаля — изохка Бенет. — А моят комин вече изпуска пламъци! — Грачещият глас на Хенри отекна чак до английската граница. Докато другите старци му шъткаха, Робърт се обърна към шивачницата. Да, принцесата идваше към тях. Приличаше на ангел и беше дръзка като демон, но въпреки това, като я видя, слабините му се стегнаха. Не защото дълго време не беше имал жена. Не, тя, само тя бе предизвикала това чувство. Усмивката й, походката, косата, тялото… Какво тяло! Русата коса беше стегната в мрежичка на тила, но няколко кичурчета падаха около лицето и на гърба. Слънчевата светлина се улавяше в тях и тази гледка беше в състояние да накара кръвта на всеки мъж да закипи. Тъмнорусите вежди се извиваха елегантно над кехлибарените очи, в които светеше хумор. При това излъчваха чувственост, за която всеки мъж би повярвал, че е насочена към него. Хюина промърмори нещо не особено прилично, размаха ръце и се скри в кръчмата. След миг отново провря глава през вратата. — Няма по-голям глупак от стария глупак! — изсъска гневно. Когато изчезна окончателно, старците заклатиха глави. — Спешно й трябва малко мед — отсече Джилбърт. — По-добре заедно с пчеларя — подкрепи го Хамиш. — Трябва й съпруг! — обобщи Томас. В следващия миг и петимата загубиха интерес към Хюина защото принцесата застана пред тях и се усмихна приятелски! Старците се изправиха с мъка. — Лорд Хепбърн — изрече тържествено Кларис, — ще бъдете ли така добър да ме представите на тези чудесни джентълмени? Сбръчканите лица на мъжете почервеняха. Когато Робърт го представи, Джилбърт направи толкова елегантен и дъбок поклон, че едва не загуби равновесие. Кларис побърза да го подкрепи, но без да даде да се забележи, че е усетила несигурността му. — Желая ви добър ден, джентълмени — каза ведро тя. — Как върви играта на домино? — Много добре. — Томас изпъчи мършавите си гърди. — Аз спечелих. — Ако измамата може да се нарече печалба — изръмжа Бенет. Принцесата подаде ръка на Томас. — Много отдавна не съм играла на домино. Може би някой ден ще дойда да изиграем няколко игри… ако лорд Хепбърн ме освободи от другите ми задължения. — Би било прекрасно, Ваше височество. — Томас несъзнателно помилва нежната й ръка с изкривените си от артрита пръсти. — Аз, например, не съм подъл измамник, Ваше височество — намеси се Хенри. Клариса отметна глава назад и се засмя. Весел, искрен смях, от който очите на старците светнаха. — Милорд — обърна се Бенет умолително към Робърт, — ще й позволите да дойде някой път, нали? В никакъв случай. Не можеше да я остави да се скита сама по пътищата. Смяташе да я подкупи, да я прелъсти, да я шантажира, ако не можеше другояче, но нямаше да и позволи да откаже предвидената за нея роля в малкия му план. Не можеше да загуби още една жена. Не и когато до бала оставаха броени дни. — С удоволствие, джентълмени. Дори лично ще я придружа дотук. И Кларис го изгледа презрително. — Пътищата между Макензи Майнър и Фрея Крегс понякога са много… самотни — обясни любезно той. Кларис бавно освободи ръката си от ръцете на Томас и застана пред лорда. Вдигна глава към него и изрече с ясен, обвиняващ глас: — Може би е по-добре да наредите да охраняват пътя, милорд, за да сте сигурен, че няма да се случи нищо лошо на пътниците… или на някого от семейството ви. Тази жена изобщо не се страхуваше от него. Тя не се страхуваше от нищо. Кръвта на Робърт се стопли като бренди над пламък и той усети горещината на опиянението. До днес беше вярвал, че следващите дни ще са същински ад. Може би наистина го очакваше ад, но поне щеше да има свой личен ангел, който да го придружи в чистилището. Кларис посегна към юздите на Блейз. Робърт не оттегли ръката си и пръстите й докоснаха неговите. — Умен съвет. Вероятно ще го последвам. Той втренчи поглед в очите й и не се отдръпна. Кларис преглътна, но не извърна поглед. Добре. Много добре. Блейз духна в ухото й, сякаш й пошепна някаква тайна, и тя го отведе няколко крачки настрани. Остави след себе си невероятен аромат на свежи цветя и подправки. Парфюмът й беше прекрасен. — О, Ваше височество, не е чак толкова лошо. — Хенри се опря тежко на бастуна си. Някога беше изпълнявал длъжността кмет на Фрея Крегс и се чувстваше задължен да защитава родното си място. — Имаше двама скитници, които нападаха мирните пътници и селяните. Големи побойници, и двамата, служеха си умело с тоягите. Докато лордът отсъстваше, се показваха открито. Ала когато постави патрули, негодниците избягаха. Сега сигурно се подвизават някъде по пътя за Единбърг. Кларис се усмихна тържествуващо на Робърт. — Значи мога да сляза във Фрея Крегс без никакви притеснения. — Боя се, че като видят върволицата от великолепни карети по пътя за Макензи Метър, много крадци ще се почувстват привлечени от богатата плячка и ще се върнат. — Робърт наистина се опасяваше от подобно развитие на нещата. В същото време се надяваше крадците да се върнат, най-добре през някоя от нощите, когато не можеше да заспи. Тогава щеше да се изправи лице в лице с тях и да им даде да разберат, че е крайно време да си потърсят друга професия. Или поне други ловни полета. О, да, той умееше да бъде много убедителен. — Разберете, Ваше височество, длъжен съм да ви придружа, ако решите да се разходите до Фрея Крегс. — Виж го ти младия елен — изръмжа Джилбърт. — Да знаете, Ваше височество, страх го е, че може да ви откраднем! Усмивката замръзна на устните й. — Но аз не му принадлежа. Робърт едва не се изсмя. Я да видим как Джилбърт ще се измъкне от тази ситуация! — О, разбира се, че не, Ваше височество, не исках да кажа това… Имах предвид… — Старецът погледна безпомощно другарите си и Хамиш му се притече на помощ. — Сигурен съм, че знаете много интересни истории, Ваше височество. Кларис изгледа мрачно Робърт, сякаш за всичко бе виновен само той. Лордът й отговори с невинно вдигане на веждите. — Например — продължи бързо Хамиш, — как сте намерили този прекрасен кон. — Наистина е прекрасен. Наполовина арабски, наполовина бомонтенец. Едно от най-хубавите животни, които някога съм яздила. — Тя помилва Блейз, сякаш беше куче, а не огромен жребец, който като нищо можеше да я стъпче с копитата си. — Подарък от баща ми, краля. Робърт отбеляза, че лъжата излезе съвсем гладко от устата й. Очевидно имаше опит. Това го зарадва. Също като слабия, неподдаващ се на дефиниране акцент и леко дрезгавия глас, неустоим за мъжете. Тя беше лъжкиня, опитна лъжкиня и той щеше да я използва, за да изпълни мисията си. Хенри се олюля. Дългото стоене прав го изморяваше. Кларис го забеляза и се обърна към Робърт. — Готова съм, милорд. — Говореше му сериозно, съвсем различно от непринудената любезност, с която бъбреше със страците. Кимна на своите нови приятели и обясни: — Пътувала съм дълго и имам нужда от почивка. Затова ви моля да ме извините, джентълмени… — Естествено, естествено. — Хенри се ухили и другите старци го последваха. — Време е двамата млади да се приберат в Макеизи Мейнър. Прекрасно място, Ваше височество. Убеден съм, че лорд Робърт ще ви приеме, както подобава. Старците кимнаха окуражително на господаря си. Държат се, сякаш принцеса Кларис е последният ми шанс за спасение, помисли си раздразнено той. В действителност тя беше последният му шанс да си отмъсти на смъртния враг, който му бе отнел честта и бе предал приятелството им. Последният шанс за сладко и славно отмъщение.
6
Гладният вълк и малкото агънце може да си легнат заедно, но агънцето трябва постоянно да държи едното си око отворено.
Милисънт яздеше редом с принцеса Кларис и брат си по стръмния, изпъстрен с много завои път към Макензи Мейнър и с тихо задоволство следеше как Робърт и принцесата си разменят остри думички и умни отговори. — Лорд Хепбърн. — Принцеса Кларис направляваше без усилия огромния си кон и не му позволяваше да се разиграе. Красива, темпераментна жена, а облеклото й е толкова елегантно, каквото аз никога няма да постигна, каза си без завист Милисънт. — Както чух, наскоро сте се завърнали от Иберийския полуостров. Ще ми разкажете ли къде ви отведоха пътуванията ви? В гората беше тихо и топло. Вятърът, който духаше в лицата им, миришеше на пролет, копитата на конете вдигаха облачета прах. Кобилата на Милисънт беше специално подбрана за дама. Кротка и покорна, съвсем различна от Блейз, жребеца на Кларис, както и от огромния златнокафяв скопен кон на Робърт, който носеше името Хелиос. Естествено, Милисънт не беше опитна ездачка. Или поне не умееше да язди като принцеса Кларис. Робърт обаче седеше на гърба на Хелиос, сякаш се бе родил там. — Полкът ми беше разположен в Северна Португалия. Принцесата погледна смаяно Милисънт. Не бе очаквала толкова кратък отговор. — И? Там ли прекарахте цялата война? Милисънт се наведе напред, за да чуе отговора. Когато Робърт се върна от войната, тя едва го позна. Очарователният, жизнен младеж се бе превърнал в мъж с мрачни, безжизнени очи, който гледаше на света със скучаещо превъзходство и не допускаше никого до себе си. Тя се опитваше да говори с него за годините в армията, но той веднага сменяше темата — учтиво, но твърдо, и започваше да я разпитва какво се е случило във Фрея Крегс. При това се усещаше, че изобщо не се интересува от родното си място. — Обиколих цялата страна — отговори кратко той. Поредният незадоволителен отговор. Милисънт въздъхна разочаровано. Принцесата обаче не се обезкуражи. Даже се усмихна едва забележимо. Усмивка на красива жена, съзнаваща, че никой не може да й устои. Милисънт беше наясно, че нейната усмивка няма такъв ефект. Най-доброто свидетелство бяха злополучният й дебют и многото балове през следващите години, на които правеше компания на бъбриви възрастни дами. Друго доказателство бяха дългите години неудовлетворен копнеж по Кори Макгаун, граф Тардю, който надали беше запомнил името й. Когато гледаше принцеса Кларис, Робърт се променяше. Милисънт беше девица, но знаеше какво означава, когато някой е запленен от някого, и сега наблюдаваше с интерес как ледената маска на брат й се разтапяше почти против волята му. Възхищението й от принцесата нарастваше. Тази жена не позволяваше да пренебрегват въпросите й. — О, милорд, сигурна съм, че приключенията ви на полуострова са били героични, а пътуванията — поучителни и вълнуващи. Да не би да бе решила да го ласкае? — Може би тази вечер ще ни забавлявате с весели истории — продължи упорито Кларис. — Какво сте правили, кого сте видели… кои места сте посетили. Робърт отговори с острота, която трябваше да сложи край на любопитните въпроси: — Да не би да питате, защото кралството ви се намира в тази част на континента? Да не сте принцеса на Португалия? Или на Андалусия? Баминия, Серефиния или…? Принцеса Кларис се засмя и вдигна ръка, за да го спре. — Познавам повечето кралски семейства в Европа и съм роднина с тях. Признавам, че наистина бях любопитна да чуя какво ще ми разкажете за тях. — Явно не желаете да ни кажете нищо за собствения си произход. — Думите на Робърт прозвучаха любезно, но Милисънт чу много ясно твърдия подтон. Може би принцеса Кларис също го чу, но по лицето й не пролича нищо. — Революциите не само затрудняват живота на принцесите, но понякога го правят и много опасен. — Защо тогава възвестихте кралския си произход на селския площад? — попита веднага Робърт. Принцесата се усмихна, но и братът, и сестрата забелязаха как стисна зъби. — Защото продавам кремове, а жените отказват да ги изпробват, ако нямат убедителна причина. Като им кажа, че ще употребяват същите емулсии като някогашните кралици, това е изкушение, на което не могат да устоят. Затова използвам възможността да обявя титлата си, но напускам мястото бързо, за да изпреваря евентуални похитители. Или коварни убийци. — Много удобно — отбеляза Робърт. — Много необходимо — контрира принцесата. И тя не даваше отговори на интимни въпроси. Словесният сблъсък между брат й и принцесата възхищаваше Милисънт. Самата тя никога не смееше да възрази на Робърт, все едно по какъв случай. Очакваше с радост завръщането му, но след като живя няколко месеца с този учтив чужденец, чиято усмивка никога не стопляше очите, загуби надежда един ден да си върне любимия брат. До днес. Принцеса Кларис бе примамила Робърт да излезе от самоналоженото си изгнаничество и да се появи отново в света на хората. Затова Милисънт искаше принцесата да остане с тях, да е винаги наблизо, за да не може той да я пренебрегва. Явно само тя умееше да извика на винаги сериозното му лице този специален израз на болка и смайване. Точно така изглеждаше в момента, докато яздеше и я гледаше. С движение, което го изключи от разговора, принцесата се обърна към Милисънт: — Разкажете ми за бала, който давате. Милисънт не си направи труда да потисне гордостта, която я обзе. — Моят брат дава бал за полковник Оскар Оугли. — Героя от войната? — Принцесата явно бе впечатлена, и не без основание. За геройствата на полковник Оскар Оугли пишеха всички вестници. Името му беше в устата на хората. Грамадната фигура, впечатляващата външност и изискаността му го бяха направили още по-популярен. Говореше се, че уелският принц търсел съвета му, а кралското семейство възнамерявало да го удостои с титла, подобаваща на заслугите му. Полковник Оугли даже бе написал книга, която Милисънт купи и заповяда да подвържат в най-фина кожа. Сега стоеше на почетно място в салона й. — Полковник Оугли ще дойде тук? — Той беше моят командващ офицер на Иберийския полуостров — обясни кратко Робърт. — Да отпразнувам завръщането му — това е най-малкото, което мога да направя след… геройските му дела. Принцесата кимна възхитено. — Истински късмет е, че сте го убедили да дойде! Робърт сведе глава към земята и се усмихна едва забележимо. Милисънт знаеше какво мисли брат й. Според него полковник Оугли трябваше да се смята за почетен, че Хепбърнови са го поканили да им гостува. Може би трябваше внимателно да обясни това на принцесата. — Естествено, ние сме много радостни, че полковникът прие да ни посети. Това е единственият бал в Шотландия, за който е дал съгласието си. Още преди Милисънт да е завършила изречението, Кларис разбра какво намекваше. — Разбирам. Каква чест за полковник Оугли, че Хепбърнови са решили да отпразнуват завръщането му. С тези думи принцеса Кларис отново доказа колко е изискана и учтива. Милисънт не знаеше защо Робърт бе настоял принцесата да се настани в Макензи Мейнър, но се бе осмелила да присъедини и своята покана към неговата — естествено, не с такъв решителен, едва ли не заповеднически тон. Беше приятно изненадана от държанието й. Красивите жени обикновено я плашеха. Но въпреки красотата си принцесата беше общителна и се държеше съвсем естествено. Как се засмя, когато Милисънт се пошегува с малката си сестра Прюдънс… Накратко, Милисънт можеше да си представи, че двете ще станат приятелки. Вярно, Кларис беше принцеса. Може би Милисънт не биваше да очаква двете да имат нещо общо… — Скъпа лейди Милисънт — продължи Кларис, — ужас ме обзема, като си помисля колко много работа сте имали с този бал! Моля ви, кажете ми какво мога да направя за вас. С удоволствие ще ви помогна, все едно за какво се отнася. Още преди Милисънт да е успяла да й благодари, се намеси Робърт. — Като вземете участие. Принцесата се обърна рязко. — Невъзможно! — изсъска тя и думата отекна като пистолетен изстрел. Милисънт местеше глава между брат си и принцесата, сякаш следеше игра на тенис. Внезапното възражение я изненада. — Настоявам — заяви Робърт. — Аз не участвам в балове — отговори вече по-спокойно принцесата. — Вие сте принцеса — настоя той. — Нейно високоблагородие принцесата пътуваща търговка. — Принцеса Кларис се усмихна, но не любезно както преди. — Боя се, че повечето от гостите ви ще приемат съветите ми, но няма да разговарят с мен на бала. Но още отсега ви обещавам, ми лорд, че това няма да ме обиди. Робърт не се предаде. — Аз обаче ще се обидя, ако не участвате. Принцесата загуби самообладание. — Нито имам подходящи дрехи за бал, нито имам намерение… — Милисънт с радост ще ви услужи — прекъсна я твърдо Робърт. — Не, няма — изфуча ядосано принцесата. — Напротив, знам, че ще бъде възхитена — настоя Робърт. — Прав съм, нали, Милисънт? Когато две двойки очи я пронизаха с гневни погледи, Милисънт се стресна. — Разбира се… Много лесно ще преправим някоя от роклите на Прюдънс за нейно височество. Уверявам ви, че роклята няма да е носена, принцесо! Никога не бих си позволила да ви предложа носена рокля. Прюдънс има толкова много тоалети, че дори няма да забележи, ако някоя изчезне. Принцесата й протегна ръка. — Много сте мила. Благодаря ви от цялото си сърце. Моля, не ме разбирайте погрешно, но… — Тя погледна втренчено Робърт. — Не приемам подаяния. Отново прехвърчаха искри. — Това няма нищо общо с подаяние — изръмжа той. — Смятам, че имам право да ви обезщетя за положените усилия. На което принцесата отговори с величествена безцеремонност: — Предпочитам да ме обезщетите със златни гвинеи. — Ще платя, каквото искате. — Робърт се усмихна като хищник. — Повярвайте, ще ви накарам да се изпотите за всяко пени. Даже в ушите на Милисънт думите му прозвучаха крайно неприлично. — Робърт! — извика укорително тя. Леката червенина по бузите на принцесата се задълбочи и тя спря коня си пред голямата порта на Макензи Мейнър. — Хайде да си изясним нещо, милорд. Аз се грижа хората да изглеждат добре. Разбирам нещо от това, но то е единствената ми мисия. Независимо от обстоятелствата й от възможните изисквания няма да сторя нищо, което би застрашило доброто ми име и самоуважението ми. Робърт обърна коня си и застана така, че да й пререже пътя за бягство към долината. — Думите ми бяха прибързани и неучтиви. Уверявам ви, принцесо, че нямам никакви лоши намерения спрямо височайшата ви личност. Милисънт въздъхна облекчено. — И няма да извърша нищо, което би застрашило доброто ви име. — Гласът му звучеше абсолютно искрено, лицето му беше открито и честно. — Пътуващите търговци нямат име… — Кларис се местеше неспокойно на седлото. — Затова внимавам толкова за моето. Блейз очевидно не хареса решението на господарката си да спре и когато Робърт освободи пътя, мина покрай коня му и излезе на открито. Това беше номер — Милисънт го осъзна в момента, когато принцесата се изплъзна от капана на брат й. Кларис беше равностоен противник. Робърт беше принуден да излезе от мавзолея, в който сам се бе зазидал, за да се справи с неочакваната съпротива. Лорд Хепбърн реагира светкавично. Едно кратко притискане с бедрата — и огромният скопен кон се намести между принцесата и селото. — Знам, че не сте омъжена, принцесо Кларис, затова извинявам недоверието ви. Но дори да не ми вярвате, помислете за следното: с двете ми сестри в къщата и с десетките роднини от женски пол, които ще ни нападнат, надали ще имам време и ще намеря подходящо място да прелъстя някоя от гостенките, все едно колко е красива. И в никакъв случай не бих се опитал с гостенка, която толкова държи на доброто си име. — Време? И място? — Кларис помилва шията на Блейз, за да го успокои. — Ако се съди по онова, което разправят в селото, вие живеете сам в някаква хижа. Робърт не сметна за нужно да обясни на принцесата това свое решение, както не го беше обяснил и пред Милисънт и Прюдънс. — Откакто се върнах от войната, предпочитам уединението. Велики боже! Ако наистина искаше да убеди принцесата, режещият тон и надменното изражение бяха възможно най-лошите средства. Незнайно по каква прицина обаче Кларис изглежда се успокои. — Съгласна съм. Приемам, че намеренията ви са почтени. Но няма да взема участие във вашия бал. — Милисънт — помоли Робърт, без да сваля поглед от Кларис, — ще ти бъда много благодарен, ако избързаш напред и наредиш да подготвят покоите на принцесата. Най-добре е да я настаним в кралската спалня. Тя е близо до твоята спалня и до тази на Прюдънс, освен това настаняването й в представителния апартамент ще даде на гостите да разберат колко високо ценим нашата кралска гостенка. Брат й искаше да се отърве от нея. Милисънт го разбра, но се уплаши, че той може да прогони принцеса Кларис. А тя искаше принцесата да остане. Искаше да получи шанс да се сприятели с нея. И преди всичко да установи дали тя ще продължи да смущава Робърт и ще успее ли да го върне към живота. Затова остана в нерешителност на мястото си, докато Робърт я погледна настойчиво. — Милисънт, моля те. Затвореният войник със студени очи отново прогони мъжа, показал първи признаци на човечност. Милисънт потрепери. Заболя я, като го видя пак да се затваря в себе си. Още повече я заболя, че не можеше да стори нищо, за да проникне до сърцето му. И се почувства ужасно обидена, че той й се скара пред очите на принцесата, сякаш не означаваше нищо за него. Сякаш не беше любима сестра, а икономка на къщата му. Каквато беше за баща им. И каквато щеше да остане до края на живота си. Баща й много отдавна й го бе предсказал. Никой няма да мисли за чувствата ти — това бяха точните му думи. Оказа се прав. — Разбира се, братко — отговори бързо тя, преди да избухне в сълзи. — Веднага. — Обърна се и препусна към портата. Къщата беше нейното убежище.
7
Принцесата винаги говори със сладки думи, защото понякога се налага сама да ги преглъща.
Кларис проследи с поглед отдалечаващата се Милисънт и си пожела младата дама да бе показала малко повече смелост. Да се опълчи на брат си и да остане тук, за да я пази. Не, че наистина имаше нужда от пазачка. Беше се озовавала и в по-неприятни ситуации от тази. Какво можеше да й стори лорд Хедбърн, докато се намираха на пътя? Досега винаги се беше измъквала. Въпреки това щеше да й е по-лесно, ако Милисънт бе останала. — Защо наранихте чувствата й? — Какво казахте? — Хепбърн проследи сестра си с поглед. — Не ставайте смешна. Милисънт е твърде разумна, за да… — За да има чувства? — изстреля насреща му тя. — Или се чувства толкова безполезна, че не смее да ги покаже? Типично мъжко разсъждение. Робърт я зяпна, сякаш му говореше на чужд език. — Сигурен съм, че Милисънт знае колко е ценна за Макензи Меинър. — Това е и моето убеждение. Погледът му й каза, че е разбрал иронията й и е успяла да го обърка. Без съмнение щеше да отхвърли забележката й като женски дрънканици и сестра му щеше зда продължи да вехне под потисничеството му. Непременно ще предприема нещо срещу това, обеща си Кларис. Милисънт имаше нужда от помощ. А пък тя трябваше да стои далеч от лорд Хепбърн. Защото той я нервираше, но и я караше да се чувства неловко — нещо, което досега не й беше причинявал никой мъж. Освен това предполагаше, че начинът му да налага волята си ще й причини още повече неприятности и ще задълбочи чувствата й. Зачака да чуе поредния хаплив отговор, но той само обърна коня си и я подкани: — Да вървим! Огромният светлокафяв жребец препусна по широката, засенчена от прастари дървета алея, която водеше към имението. Кларис зяпна смаяно подире му, после огледа пустия път. Сега беше моментът да избяга. Хепбърн беше лорд. Нямаше да се втурне да я гони. Но даже и да бе надценила почтеността му, можеше да разчита на Блейз. Конят й със сигурност беше по-бърз от дългокракия, но малко тромав Хелиос. Кой знае… Не. Ейми я чакаше във Фрея Крегс. Спешно им трябваха пари, а в Макензи Мейнър я очакваше солидна сумичка. Хепбърн не беше негодник. Нищо от онова, което й бе казала Ейми, не говореше в негова вреда, напротив. Даже ако й създадеше проблеми, щеше да изпълни обещанието си и да я възнагради богато. А другото… тя беше свикнала да се пази. Кларис обърна Блейз в посока към къщата, но само след една крачка спря. Фактът, че се подчини и тръгна след него, я накара да се почувства като пеперуда, доброволно влязла в лепкавата паяжина. Ако отиде в къщата му, трябва да е двойно по-предпазлива от обикновено. Ще помага на Милисънт, ще продава кремовете си на гостенките и ще настоява да й плащат веднага. Ако Хепбърн премине границата, ще му заяви, че има работа в шивачницата, ще слезе във Фрея Крегс, ще вземе Ейми и ще избягат. Точно така. Това беше добър план. Сериозна и замислена, тя последва Хепбърн по виещата се алея. Когато мина през портата, по гърба й пробягаха студени тръпки. Сякаш бе преминала праг, от който нямаше връщане назад. Вече никога нямаше да е същата. За малко да се върне. Ала като си помисли как ще живеят през следващите месеци в Шотландия, ако нямат достатъчно пари за храна и ежедневни нужди, както и мисълта за английския съдия, който гореше от желание да я обеси, я тласна напред. Споменът за Бомонтен беше като сребърна ивица на хоризонта. Като пътеводна звезда. Кларис се отърси от унинието си и се огледа. Гората от двете страни на алеята беше като с мъка удържана джунгла. Огромни дъбове се люлееха под напора на пролетния вятър, азалиеви храсти, отрупани с червени и девствено бели цветове, разпространяваха замайващ аромат, но онова, което й вдъхна кураж и веднага повдигна настроението й, беше миризмата на борове. Беше преодолявала и по-големи трудности. Ако всичко мине добре и Хепбърн сдържи обещанието си да я възнагради по кралски, двете с Ейми най-сетне ще си платят пътя до Бомонтен, ще влязат в страната си и ще потърсят старата кралица. Ще й помогнат да се справи с последните бунтовници — може би баба им е вече много възрастна и няма сили да се сражава с тях, затова не им е изпратила вест да се върнат. Или пък се опитва да ги пази от беда. Сигурно не може да си представи, че крехките момичета, които е изпратила, са станали възрастни и не мислят само за бродерия и танци, а умеят да оцеляват. Изпитът при Хепбърн беше последното предизвикателство, което Кларис трябваше да издържи. Беше убедена в това. Когато настигна лорда на билото на възвишението, тя бе възвърнала куража и разума си. Той посочи напред с кожената си ръкавица. — Това е Макензи Мейнър. Преди, като видя масивната четириетажна къща от пътя, тя се почувства отблъсната. Сега, издигаща се зад просторната зелена морава и между старите дървета, сивият дом изглеждаше съвсем различен. Сградата беше мрачна и величествена и не приличаше на дом. Сякаш беше издигната главно за да плаши и унижава хората, осмелили се да посетят могъщите Хепбърнови. Дори бръшлян не украсяваше студената фасада, в основите на къщата не се виждаха цветни лехи. Никаква пристройка за посетителите. Макензи Мейнър излъчваше богатство и престиж, но нищо уютно, камо ли пък творческо. Кларис отново изпита чувството, че влиза в капан, и хвърли скрит поглед към мъжа до себе си. Фигурата му беше също така впечатляваща като въздействието на къщата му. Слънчевите лъчи падаха върху лицето му, но светлите точици не бяха в състояние да смекчат острите линии на изпъкналите кости под кожата. Косата му се вееше назад и лицето бе напълно открито, което подчертаваше строгостта на чертите му. На слепоочието се червенееше голям белег. Раната сигурно е била много болезнена, каза си неволно Кларис. Въпреки това той не позволяваше да му изказват съчувствие и цялото му поведение не показваше нито топлота, нито гордост от Макензи Мейнър. Вместо това оглеждаше господарския дом с хладното любопитство на мъж, който притежава, но не обича. Същият преценяващ поглед се отправи към Кларис. По-добре веднага да избяга. Да препусне надолу по пътя, без да се оглежда назад. Вместо това не можа да откъсне поглед от неговия. Цял живот се беше нагледала как хората се разкъсват от нещастни страсти, връхлитащи внезапно като лятна буря. Чудеше се на глупостта им. Защото тя беше принцеса. Контролираше всяко свое движение, всяка усмивка, всяко чувство. Страстите бяха за простия народ. Досега беше смятала, че произходът и възпитанието я предпазват ефективно от подобни емоции. Но сега, пред този мъж, усети как я завладя безкрайно неприлично опиянение. Той й заговори и гласът му звучеше дълбоко, разумно и цивилизовано. — Бъдете уверена, мадам, че ще се отнасям към вас с най-дълбоко уважение. Естествено, знам, че мъжете се чувстват привлечени от красотата ви, и мога да си представя, че много от тях не виждат причини да държат под контрол низките си инстинкти. Вие не сте защитена нито от съпруг, нито от семейството си, затова ви смятат за лесна плячка. Кларис кимна сковано. — Много изискано го изразихте. — Аз наистина имам нужда от услугите ви, за да забавлявате дамите и да ги разкрасите. Осмелявам се да твърдя, че предстоящият бал ще бъде за вас много доходно мероприятие. О, той знаеше отлично какво да каже, за да я привлече! — Сигурно сте прав, милорд, благодаря ви. Реших да остана и да направя онова, което очаквате от мен. Ще продавам кремовете си на гостенките ви, докато свършат. — Наистина, той бе обещал да й плати за престоя, но тя имаше опит в това отношение и не разчиташе на щедростта на аристократите. — Добре. Много добре. — Лордът се усмихна с леко чувство за превъзходство, ясно изразяващо убедеността, че тя ще се подчини на волята му. — Можете да ме наричате Робърт. Косъмчетата на тила й настръхнаха и тя отговори, без да помисли, че ще се наложи да плаща за дързостта си: — А вие можете да ме наричате Ваше височество. — Привилегия, която със сигурност не давате не много хора. — Робърт направи умела пауза и добави: — Ваше Височество. Тонът му я накара да осъзнае, че се бе отнесла с него поне толкова пренебрежително, колкото той с нея. Тя, която винаги намираше остроумен отговор, този път се оказа неспособна и потърси изход в самохвалството. За всичко е виновен той! — каза си ядно Кларис. В същия момент в главата й отекна гласът на баба й. Старата кралица строго й напомни, че истинската принцеса винаги трябва да носи отговорност за действията си. Значи трябваше да обвини когото трябва, а именно себе си. Гордостта заплашвате да я задуши. — Тъй като не се намирам в страната си, позволявам на познатите си да ме наричат мадам, както направихте преди малко, или принцеса Кларис. А може и милейди. — Рядко се случваше думите да излизат толкова трудно от устните й. И на всичкото отгоре прозвучаха ужасно, още по-ужасно от казаното преди. Той й благодари за отзивчивостта, но в очите му святкаше същият цинизъм, който я изкушаваше да му зашлеви шамар. Баба й би се ужасила от такава реакция. — Благодаря ви, но ако участвате в моя бал като принцеса, все едно от коя страна… Кларис изскърца със зъби. — … и ако ме удостоите с ценните си съвети, аз, естествено, ще се чувствам задължен да се отнасям с дължимото уважение към ранга ви. — Той се усмихна, но усмивката му режеше по-остро от рапира. — Ваше височество. Тя го познаваше едва от няколко часа, а вече мразеше усмивката му. — Не мога да взема участие във вашия бал! Лордът пренебрегна думите й. — Като ответна услуга ви давам обещание да ви пазя от всички нахални мъже. Името ви ще остане неопетнено, а в края на приключението ще разполагате с достатъчно средства да се върнете в своето кралство, ако такова е желанието ви, или да останете тук и да се наслаждавате на живота. Този човек отгатваше без усилие най-съкровените й мисли! У него имаше нещо дяволско, но тя бе длъжна да му възрази. — Участието ми в бал, който се дава в чест на блестящ герой като полковник Оугли, само би привлякло ненужно внимание мърху мен. А може да стане и опасно. — Аз ще съумея да ви защитя. Гласът му. Думите му. Те бяха доказателство, че е демон. Защото през самотните, ужасно трудни минали години беше мечтала някои мъж да й каже точно това. И още по-лошо — тя беше глупачка. Защото му вярваше. — Много сериозно обещание. — Права сте. Но аз спазвам обещанията си. Винаги. — Той се наведе от седлото, взе ръката й и я стисна. — Ала искам и вие да ми направите услуга. Да сторите онова, за което ви моля. — Преди да се съглася, трябва да ми обясните с всички подробности какво точно се иска от мен. — Когато му дойде времето. — Той вдигна ръката й към устните си и целуна пръстите в тънка ръкавица. Този придворен жест би трябвало да се усети съвсем не толкова изкусително като предишната целувка върху голите й пръсти. Вместо това изкушението беше невероятно силно. В съзнанието й изникнаха неканени картини: как той съвсем бавно сваля ръкавиците, после и другите й дрехи. Как устните му милват бледата й кожа и дразнят чуъствителните й нерви. Кларис бързо издърпа ръката си. Не знаеше по какви причини лорд Хепбърн толкова държи да я види на своя бал, но отлично съзнаваше, че той желае тялото й и неприкрито показва това свое желание. И сега я наблюдаваше с възхитителните си сини очи, пълни с агресия и страст. А тя… тя копнееше да го прелъсти и да се съедини с него. Чувствеността на този мъж беше по-опасна от оръжие. — Моля, кажете ми какво искате от мен. — Думите бяха твърде прями и съдържаха подтекст… почти като въпрос, който куртизанка задава на клиента си. Очевидно Робърт Хепбърн бе усетил този подтекст, защото й се усмихна. Усмивката отново събуди в сърцето й мисъл за бягство. Колко просто беше да се обърне и да препусне по свободния път, без да се обърне нито веднъж… — Би било много по-просто, ако изброите задълженията, които ме очакват като ваша домашна консултантка по разкрасяване. Робърт отново се усмихна и отговори уклончиво: — За момента е достатъчно да се отнасяте мило с Милисънт и търпеливо с Прюдънс. Освен това се погрижете за роднините, които вече са пристигнали. Забавлявайте племенничките ми. Те са няколко дузини и като се засмеят, започват да се чупят чаши. — Не сте съвсем искрен с мен. — Когато настъпи моментът, ще ви кажа какво точно искам от вас. — Той я погледна в очите и погледът му беше толкова настойчив, че изведнъж й се дощя да прикрие тъмните, почти забравени ъгълчета на душата си. — Когато настъпи моментът — повтори тихо.
8
Никога не се смейте. От смях стават бръчици.
Хепбърн не бе преувеличил. Наистина имаше много племеннички, които бяха довели със себе си и приятелки. Сестрите му също бяха поканили приятелките си. Пристигнаха и куп далечни роднини, чието роднинство не можеше да се обясни с едно изречение. Всички тези момичета имаха майки, които пристигнаха заедно с тях, за да вземат участие в бала в чест на прославения герой от войната полковник Оугли. Майките много държаха да подготвят добре дъщерите си за въвеждането в обществото. Бащите и братята постъпиха по-умно — отидоха на риболов. Кларис седеше малко настрана, отпиваше от чая си и обхождаше с поглед просторната гардеробна, препълнена от рюшове и панделки, перли и пера. Вслушваше се в разговорите между жените и звъна на приборите, наблюдаваше момичетата, които си хапваха с удоволствие сандвичи и сладкиши, и мислеше за намеренията на Хепбърн. Едно беше ясно: той наистина се нуждаеше от нея, за да забавлява, да помага и да организира. На сестра му Прюдънс не можеше да се разчита. Красивата пищна блондинка беше само на седемнадесет години и напълно се губеше в тълпата кискащи се девойки на нейната възраст. За съжаление Милисънт също не беше в състояние да помогне. Нито момичетата, нито майките им се отнасяха с уважение към скромната, безлична и неомъжена домакиня и пренебрегваха молбите и предложенията й. Кларис проследи как Милисънт предпазливо прекрачи камара обувки, раздели две момичета, които се караха за едно копринено боне, и мушна в ръцете на мис Симлен кърпичка, за да предотврати предстоящото избухване в сълзи. Точно тогава лейди Блакстън високомерно я уведоми, че трябвало да обмислят менютата. Незабавно! Най-сетне Милисънт успя да стигне до Кларис. — Проявили сте забележителна небрежност в организирането на бала — посрещна я принцесата с добре изиграно високомерие. — Какво щастие, че всичките ви роднини пристигнаха едновременно, иначе изобщо нямаше да се справите. Милисънт се облегна на стената и се изсмя беззвучно. — Лейди Блакстън е права! Трябваше отдавна да съм поръчала вечерята. — Не ставайте глупава! Толкова ли не можахте да се сетите, че гостите ще пристигнат четири дни по-рано от предвиденото? — Кларис сложи в ръцете й чаша чай и чиния с бисквити. — Седнете при мен и изпийте чая си. Милисънт се отпусна облекчено на близкия стол и отново се засмя. — Да, аз съм глупачка. Кларис отново огледа присъстващите. Вече бе запомнила повечето имена. Например лейди Уайт, строга дама, чиято дъщеря, замислената Лорейн, наблюдаваше бъркотията със спокоен интерес. Изисканата усмивка на мисис Симлен скриваше умело егоистичното й решение още тази година да въведе в обществото шестнадесетгодишната си дъщеря Джорджия и да я омъжи, преди незрялото момиче да е завършило училище. Скромната, винаги мрачна мис Дианта Ерембург бе дошла без майка си, която беше на пътешествие в Италия с втория си съпруг. Четирите сестри Ерембург бяха придружени от баба си, старата лейди Мерсер. Красивата мисис Тръмбл бе надмината по красота само от дъщеря си. Мис Лариса Тръмбл беше от жените, които Кларис познаваше отлично и не харесваше особено. Бледа, слаба и стройна, с блестяща черна коса и големи кафяви очи на сърна, които свиваше или разширяваше умело в зависимост от ситуацията. Момичето умееше както да привлича джентълмените, така и да сплашва конкурентките. Лариса бе дошла тук, за да стане кралица на бала, дори ако трябва да върви през трупове. Даже Макиавели не би бил в състояние да я отстрани, каза си развеселено принцесата. И това съвсем не бяха всички. Имаше още много. — Това ли са всички млади дами? — осведоми се тихо Кларис. — Или утре ще пристигнат още? Милисънт отпи голяма глътка чай и хапна от бисквитата. Отговорът й прозвуча овладяно: — Доколкото си спомням, очакваме още лейди Барнел с петте й дъщери. Но какво значение имат шестима гости повече или по-малко? — Права сте. Тази вечер аз поемам забавлението им. Милисънт издуха един кичур от очите си. — Би било прекрасно. Тогава аз ще… ще ида да обсъдя менюто с готвачката! — Ако има нещо, от което разбирам, то е да привличам вниманието на младите дами. — Погледът на Кларис се плъзна по лицата на матроните, които седяха в средата на помещението и си шепнеха. — И на застаряващите им майки. Милисънт също огледа групичката майки и понижи глас: — Досега не са говорили с вас. Как мислите, ще ви създават ли трудности? — Не — отговори убедено Кларис. — Още не са решили как точно трябва да се отнасят към мен. — Аз им казах, че сте принцеса. — Знам, знам. — Кларис бе забелязала скритите погледи и беше чула съскащия шепот. — Младите дами са готови да повярват, но майките им се съмняват в мен. Даже ако им кажа от коя страна идвам, ще запазят съмненията си. Едва след като поговорят с мен и проумеят, че мога да ги науча на нещо, ще започнат да ме даряват с доверието си. — Лейди Блакстън каза, че някога присъствала на някакъв малък бал и там също имало жена, която се представяла за принцеса. — Милисънт се изчерви, но събра смелост да добави: — На следващата сутрин всички кесии с пари изчезнали. — Никога не съм посягала към чужди кесии. Ще им демонстрирам кралските си кремове и те сами ще ми отворят своите. Не се притеснявайте, лейди Милисънт. Преди да е отминала вечерта, ще ме гледат в очите. Милисънт въздъхна облекчено и с възхищение. — Бих искала да имам вашата самоувереност… — Можете да я постигнете. — Кларис я потупа успокоително по ръката. — Обещавам ви, че до бала ще бъдете напълно различна млада дама. — О! — Милисънт поклати глава и стана бързо, сякаш разстоянието между нея и Кларис щеше да й помогне. — Не. Не и аз. Запазете магиите си за младите момичета, които се стараят да спечелят сърцата на мъжете. — Но тогава няма да е магия, нали? — усмихна се Кларис. — Нали не искате да ме нараните, като отказвата да приемете помощта ми? Милисънт се усмихна нервно. — Шегувате се. — Изобщо не се шегувам. С радост помагам на приятелите си. — Аз… Благодаря ви. — Милисънт изглеждаше поласкана, зарадвана и стъписана. — Надявах се… искам да кажа, мислех че може би ще… — Ще станем приятелки? — завърши сърдечно Кларис. — Аз съм убедена, че вече сме. — Да. — Милисънт се усмихна. — И аз мисля така. — Усмивката разхубави лицето й, за разлика от язвителната гримаса на брат й. — Но не искам да губите ценното си време с мен. Ще ви бъда безкрайно благодарна, ако измислите с какво да забавлявате тази сюрия жени. Без вас няма да се справя. — С тези дума тя изскочи от стаята, сякаш нямаше търпение да избяга. Кларис плесна с ръце. Никой не й обърна внимание. Момичетата сновяха напред назад като стадо малки кученца, увиваха се в шалове, правеха си сложни фризури. Майките им очевидно не смятаха за нужно да обърнат внимание на жена, твърдяща, че е принцеса от някаква недозната стрина, и продължиха да разговарят. Кларис вдигна чашата си и почука по ръба с лъжичката, докато привлече вниманието на няколко момичета. — Дами, заповядайте в зимната градина. Там ще ви покажа интересни неща. Ще научите как да изглеждате свежи след цяла нощ танци, ще ви разкажа за най-новата парижка мода. Момичетата я зяпнаха като жаби, забелязали нова водна лилия. — Много от вас са почернели от пътувинето — продължи Кларис, без да поглежда някого конкретно. — Донесла съм мехлем, който помага да отстраните загрозяващия загар. Майките се надигнаха като обидени котки. Без да им обърне внимание, Кларис изигра коза си. — Първо обаче ще ви покажа как да почиствате лицата си и да скриете луничките по нослетата. Пронизителният вик на възхищение, който излезе от всички гърла, почти уплаши Кларис и тя неволно отстъпи крачка назад. Хепбърн беше абсолютно прав. Пискливите гласове на момичетата и облаците парфюм в стаята бяха в състояние да докарат до лудост и най-здравия мъж. Изпълнена с неловкост, Кларис си напомни, че душевното здраве на лорда и без това бе под въпрос. Тя обаче смяташе, че той е абсолютно с ума си. Или поне й се искаше да вярва в това. Само дето беше безогледен и… преследваше целта безмилостно. Освен това тя мислеше прекалено много за него. Особено като се има предвид фактът, че се бяха запознали едва тези сутрин. Затова се постара да го прогони от мислите си и погледна часовника, поставен върху перваза на камината. — Очаквам ви точно в седем в зимната градина — обяви високо и повтори думите си бавно и отчетливо: — Зимната градина, седем часът. Всички ли разбраха? — Зимната градина в седем — отговориха няколко млади дами. Повечето щяха да закъснеят — Кларис не се съмняваше в това. Но все пак щяха да дойдат. Момичетата бяха честолюбиви — това е част от човешката природа. Кларис си спомняше доста добре времето, когато копнееше да бъде съвсем нормално момиче. Защото нормалността щеше да я направи анонимна. Сега обаче искаше да издържи още една седмица, без да я разкрият. И да стои колкото се може по-далече от Хепбърн. Тя излезе от гардеробната и се запъти към зимната градина. Заговори първия лакей, когото срещна. — Поздрав, добри човече. Ще позволите ли да узная как е името ви? — Мадам? Искам да кажа, Ваше височество? Аз… името ми… — Червенобузият момък беше най-много шестнайсетгодишен. Чорапите му се бяха смъкнали и разкриваха мършави, космати крака. Той се наведе да ги вдигне и отговори глухо: — Казвам се Норвал. — Норвал. — Кларис запомни името. Където и да отсядаше, тя се грижеше слугите да я харесат и да изпълняват с готовност желанията й. Човек никога не знаеше дали ще му потрябва огън в камината или помощник в бягство. — Моля ви да запалите свещи в зимната градина. Убедена съм, Норвал, че именно вие сте човекът, който може да ми помогне да се приготвя. — Разбира се, Ваше височество. Точно аз съм човекът, който ви трябва, Ваше височество. — Момъкът засия и Кларис неволно се засмя — беше я споходила мисълта да го използва като фенер. — Благодаря, Норвал. Знаех, че мога да разчитам на вас. — Тя му се усмихна и продължи към зимната градина. Поведението й се дължеше отчасти на маската на самоувереност, която си беше наложила. Държеше се добре с всички и се стараеше хората около нея да се чувстват спокойни. Това й позволяваше да измъкне много млади жени, подобни на Милисънт от черупките, в които се бяха изпокрили. Красотата беше нещо много просто. Когато жената се смяташе за красива, усмихваше се и се държеше любезно, тя наистина ставаше красива. Това беше само трик и Кларис го владееше много добре. Днес смяташе да го обясни на всички, които бяха готови да я изслушат. Тя влезе в зимната градина и се огледа доволно. Това беше най-приятното помещение в Макензи Мейнър. Слънцето още не бе залязло и златната му светлина изпълваше остъклената зала. В малки саксии цъфтяха теменужки и карамфили, в големи дървени съдове се зеленееха розови храсти, опрени на ниски решетки. Малка праскова бе опъната на шпалир и по клоните й висяха зелени плодове. Слугите вече бяха наредили между растенията столове и дивани, а срещу тях бе поставена маса с дантелена покривка, където Кларис щеше да нареди кремове, мехлеми, игли за коса и мостри от платове. Норвал влезе след нея заедно с още трима лакеи и момчетата започнаха да палят свещите. За представлението й трябваше светлина. Свещите винаги улесняваха задачата й. Всяка жена изглеждаше красива под меката жълта светлина. Кларис благодари поотделно на всеки лакей и установи, че Норвал е най-младият между тях. Това означаваше, че най-лесно ще му повлияе, ако някой ден й се наложи да напусне тайно Макензи Мейнър. Като си тананикаше, тя нареди кутийките си. Поне стотина пъти беше организирала подобни представяния, пред дами и пред селянки. И всеки път, когато избираше момиче от тълпата зрители, сресваше косата му и оправяше дрехите му; виждаше как по младите лица разпъфва надежда. Ейми твърдеше, че сестра й само измъква пари от кесиите на клиентките. Често й напомняше колко пъти се е налагало да напуснат селището с най-голяма бързина, гонени от гневна тълпа. Но Кларис беше убедена, че след срещата с нея много момичета са започнали да се виждат в друга светлина и животът им се е променил. Тази вечер щеше да го направи отново. Вече си бе избрала щастливката. Мис Дианта Ерембург, мрачна и раздразнителна, носеше грешните цветове и грешната фризура. Днес Кларис щеше да я превърне в прекрасна млада дама. А утре Дианта щеше да купи всички мехлеми, които й предложеше. Кларис чу стъпки в коридора, последвани от възбудени гласове. Клиентките идваха. Скоро първата група влезе в зимната градина и се настани на най-добрите места. Кларис изчака дамите да седнат и започна с изреченията, които винаги привличаха вниманието им. — Мога да излекувам петната ви. Мога да фризирам косите ви. Мога да ви разкажа за последните постижения на дамската мода. Но защо да ви занимавам с тези прозаични неща след като първо мога да ви направя красиви? — И мен ли можете да направите красива? — изграчи старата лейди Мерсер. Гордо изправена дама, почти глуха, отдавна прехвърлила седемдесетте. — Още по-красива — поправи я с усмивка Кларис. Лейди Мерсер изхъмка и кимна в знак, че се предава, но й се усмихна сърдечно. Кларис обичаше стари дами като лейди Мерсер. Дебеличка, със сбръчкано лице, дамата изглеждаше като напомпана. Ала външният й вид беше пълна противоположност на острия език и също така острия ум. Трябваше да се съобразява с нея, защото, макар и възрастна, лейди Мерсер носеше дрехи по най-новата мода и не търпеше глупаците. Кларис знаеше, че трябва да внимава за забележките й, и в същото време й беше благодарна, защото те й гарантираха вниманието на всички в салона. Тя посочи лейди Мерсер и обяви тържествено: — Тази дама познава най-важните съставки на красотата. Младите момичета се обърнаха като по команда и зяпнаха невярващо старата жена. — И коя е най-важната съставка? — Младата лейди Робъртсън не успя да удържи любопитството си. — Усмивката — отговори тайнствено Кларис. — Всеки мъж ще погледне повторно дамата, която се усмихва, защото тя притежава тайната, която прави истинската жена. — Сигурна съм, че познавам добре тази тайна, след като съм била женена четири пъти — изръмжа лейди Мерсер, но въпреки арогантния си тон се изчерви така силно, че ружът на бузите и избледня под естествената руменина. Момичетата вдигнаха ръце към устните си и се закискаха. — Първата ви задача е да упражнявате усмивката си. — Кларис вдигна ръка, за да насочи вниманието към себе си. — Усмихвайте се. Усмихвайте се, сякаш пред вас стои голямата любов. Но вместо да последват желанието й, момичетата се вцепениха. По лицата им се смесиха смайване, радост и възхищение. А в следващия миг на устните им изгряха усмивки, една от друга по-прекрасни, една от друга по-прелъстителни. Кларис се обърна бързо и веднага разбра защо. На вратата стоеше лорд Хепбърн.
9
Не смръщвайте чело. Ще се сбръчкате.
Лорд Хепбърн носеше свободен тъмносин жакет с кафява жилетка и панталон в същия цвят, който подчертаваше едрата му фигура. Кичури блестяща черна коса падаха по челото и над ушите и му продаваха леко варварски израз. Големите ръце висяха отстрани, леко извити, готови за действие. Лицето с орлов нос, широка брадичка и пронизващи очи напомни на Кларис за древния воин на една от картините, които някога висяха в палата в Бомонтен. Силен и страшен воин. Завоевател. Сърцето внезапно заби лудо в гърдите й и тя изпита болка. Защо се поддаде на изкушението и дойде в дома му? Защо си въобрази, че може да го надхитри? Всички пари на света нямаше да я спасят, ако той си постави за цел да я има. Дланите й овлажняха и тя се помоли отчаяно посещението му в зимната градина да не продължи дълго. Беше глупаво да мисли по този начин, но той я правеше нервна. Нея, принцеса Кларис, жената, която умееше да се справя с всякакви хора. — По дяволите! — изръмжа лейди Мерсер. — Това наричам аз красив мъж! Хепбърн се направи, че не я е чул. Погледът му се плъзна по момичетата, насядали на столовете и диваните. Роклите им искряха във всички цветове на дъгата. Поклони се пред тях и вълната от въздишки едва не преобърна Кларис. След това се поклони церемониално пред нея. — Ваше височество, мога ли да се надявам, че тази вечер, ако се освободите за момент, ще имам удоволствието да се насладя на компанията ви? Кларис чу тихо изсъскване. Лейди Блакстън очевидно не одобряваше намерението на домакина да се срещне насаме с принцесата. Хепбърн отново се престори, че не е чул нищо. — Сестра ми и аз — продължи невъзмутимо тон — много бихме искали да чуем високо ценения ви съвет как да превърнем предстоящия бал в наистина величествено събитие. — Ах! — изохка някой от публиката. Никой не можеш да възрази, ако тя разговаря с Хепбърн за бала и Милисънт присъства като домакиня. — Разбира се, лорд Хепбърн. — Кларис отговори с такава официалност, сякаш се обръщаше лично към крал Джордж. — Ще се радвам да ви помогна със знанията си. Мъжът сведе глава и отново се поклони. Жакетът му сигурно е подплатен, каза си сърдито Кларис. Не може да има мъж с толкова широки рамене. — Благодаря ви. Възрастните дами я измерваха с критични погледи, сякаш търсеха да открият коя е в действителност. Младата дама решително обърна гръб на домакина, сякаш вече не се интересуваше от него. Точно така. Изобщо не би трябвало да се интересува от него. Вместо това трябваше да се съсредоточи върху задачата си. Днес беше изправена пред много хора с добри финансови възможности и беше длъжна да им продаде всичко, каквото носеше. Кларис се обърна към мис Ерембург и сложи ръце върху облегалката на стола, поставен срещу публиката. — Имам нужда от доброволка, която да направя красива. — Аз имам по-добра идея. Защо не направите него още по-красив? — извика дръзко младата Лариса и посочи лорд Хепбърн. Момичетата се закискаха. Майките им също. Кларис избухна в смях и изпита безкрайно облекчение, че отново можеше да се държи естествено. — Лорд Хепбърн изглежда достатъчно добре. Мъжът прие комплимента й, без дори да вдигне вежди. Ала разглезената красавица Лариса не се предаде толкова лесно. — Кожата му е загоряла от слънцето. Нали обещахте да ни покажете как се отстранява загар. Прюдьнс плесна зарадвано с ръце. — О, да! Направете брат ми приказно красив! О, да, да! Кларис беше готова да й удари плесница. Това дете имаше нужда от строга ръка. Някой трябваше бързо да налее в главата му малко здрав разум. — Ако успеете да го разкрасите, това ще е непобедимо доказателство за способностите ви! — присъедини се към общия хор и лейди Уайт. Лейди Мерсер се отпусна в креслото си, скръсти ръце и се ухили доволно. Явно се наслаждаваше на представлението и нямаше никакво намерение да помогне на Кларис. Приглушеният смях се усили, когато Кларис поклати глава. — Лорд Хепбърн никога не би се съгласил да седи мирно, докато аз го мацам с крем — заяви тя и рискува бърз страничен поглед към него. Лордът се усмихна едва забележимо, вдигна къдриците от челото си и й показа парещия червен белег над веждите. — Можете ли да го направите невидим? Помещението изведнъж утихна. Какво правеше той? И защо? Защо се преструваше на сериозно заинтересован от глупавото предложение на онази разглезена хлапачка? — За съжаление не мога да го отстраня. Но мога да го скрия. — Отлично. — Хепбърн се настани на стола, приготвен от Кларис за мис Ерембург. — Тогава се оставям в ръцете ви. Скрийте белега и ви обещавам, че всички роднини и познати ще купуват кремове и мехлеми само от вас. Кларис видя как жените закимаха възхитено. Съзнаваше, че той казва истината. Съгласието на граф Хепбърн да седне пред нея и доброволно да се подложи на разкрасяване беше най-прекрасното представление, което можеше да си пожелае. Но… но. За да го разкраси, трябваше да го докосва. Да се допре до лицето му, да плъзга пръсти по кожата му, да го гледа отблизо и пак да го докосва… Тя не искаше това. Не можеше да го погледне, без да загуби вътрешното си равновесие, камо ли да го докосва, както би… както би милвала любим мъж. Въпреки това, когато видя изпълнените с очакване усмивки по лицата на присъстващите дами, тя осъзна, че бе попаднала в капан. Дамите искаха да видят как ще се справи. Повечето явно очакваха да се провали. Значи трябваше да успее. Заповяда си да се усмихне, както правеше винаги пред публика, и отговори: — Тогава, естествено, ще ви разкрася. Първо трябваше да вдигне косата от челото му. Задачата не беше трудна, но когато пръстите й се заровиха в гъстата грива, тя изпита невероятно удоволствие. Косата му наистина бе копринена, както беше предполагала. Мълчанието в зимната градина надвисна над нея като воденичен камък. Чувстваше се неспособна да измъкне пръсти от великолепната тъмна коса. Тя беше топла, жива… и опърничава. Няколко пъти опита да я приглади назад, но не успя. Накрая въздъхна раздразнено и посегна към жълтата панделка, приготвена на масата. Мис Симлен прекъсна мълчанието. — Някога изпробвали ли сте изкуството си върху мъж? — Да, но нямам право да ви кажа върху кого. — Кларис застана зад Хепбърн, обхвана косата му с две ръце, опъна я назад и я върза с панделката. После се усмихна на възрастните жени. — И мъжете са суетни като жените — обясни тя съзаклятнически. — Но не им е приятно това да се разчува. Дамите местеха погледи от нея към Хепбърн и обратно, не смеейки да дадат израз на съгласието си. Тогава Хепбърн избухна в смях и всички го последваха. Кларис отстъпи назад и го погледна. Би трябвало да изглежда глупаво, както седеше с жълта панделка в косата пред тридесетина жени. Само че той изобщо не изглеждаше смешен. Точно обратното, с прибрана назад коса беше още по-архаичен и очевидено възхищаваше жените. Нима не усещаха колко е привлекателен? Колко е опасен! Твърде малко мъже биха се поставили в такова положение, без да застрашат мъжествеността си. Но той не се плашеше. Вместо това трудно сдържаното му мъжествено излъчване впечатляваше жените в зимната градина по начин, който уплаши Кларис. А тя не се плашеше лесно. Обърна се бързо към масата, отвори едно бурканче и размаза малко мехлем на пръстите си. Пое дълбоко въздух, застана отново пред Хепбърн и размаза бледия мехлем по бузите, брадичката, носа и челото му. — Това е моят таен кралски крем за лице — обясни тя, обърната към публиката. — Слага се съвсем малко количество. То с достатъчно да освежи по чудодеен начин вашия тен. Вероятно всички сте забелязали червената резка тук — тя посочи брадичката му, — където камериерът на лорд Хепбърн е наранил кожата при бръсненето. — Намаза мястото малко по-обилно с крем и обясни: — Лечебните съставки ще облекчат паренето и ще излекуват раничката. Джентълмените, които се бръснат всеки ден, имат нужда от моя мехлем дори повече от дамите. — Тя се намръщи нарочно. — Но не се надявайте да убедите мъжа, че трябва да се грижи за лицето си! Всеки мъж, освен може би Бо Брумел, ще реагира с презрение. — Тя внимаваше всички в помощението да виждат движенията й, докато с внимателни кръгови движения размазваше крема по лицето на Хепбърн. Той изтърпя процедурата, без да покаже нетърпение. Незнайно защо, Кларис си спомни детството, когато в палата бе пристигнал пътуващ цирк. Тя плака и умолява баща си и баба си, докато й разрешиха да помилва лъва. Животното мъркаше като котка и се изтягаше доволно, докато малките й длани опипваха железните му мускули. Тя се възхити от дългите нокти, а когато лъвът обърна глава и я погледна втренчено, откри в очите му дързост, която нито една решетка не бе в състояние да спре. Точно тогава баба й я издърпа енергично от клетката, но споменът се запечата завинаги в паметта й. Хепбърн беше като онзи лъв. Завладяващ, опасен и див, но нещо у него трогваше душата й. Горещината на кожата му пареше пръстите й и тя видя в очите му тъмно було, което скриваше мислите му. Скриваше душата му. — Готово! — изрече принудено тя, когато най-сетне успя да откъсне поглед от неговия. — Това е първата крачка и за повечето мъже тя е достатъчна. Но тъй като лорд Хепбърн ме помоли да прикрия белега му, този безкрайно малък белег, който само увеличава аурата му на войник и герой… Дамите замърмориха в знак на съгласие и заръкопляскаха. — …ще нанеса върху белега малко от тайната кралска оцветяваща емулсия. — Кларис взе от масата малко бурканче. — Как се чувствате, лорд Хепбърн? — попита тя, без да го погледне. — Чувствам се наистина освежен. Освен това харесвам миризмата. В гласа му звучеше подигравка. Той играеше театър пред публиката и й помагаше да продаде продуктите си, както бе обещал. Мис Лариса Тръмбл се надигна грациозно. — Позволявате ли да помириша крема? — Разбира се. — Кларис й поднесе бурканчето, но младата дама мина покрай нея, сякаш беше въздух, пристъпи към Хепбърн и се наведе над лицето му, за да осигури безпрепятствен достъп на погледа му в дълбокото си деколте. Пое дълбоко въздух и въздъхна доволно: — Хммм — Въздишката прозвуча като стон. Другите момичета я наблюдаваха, изпълнени със завист. Майката на Лариса се усмихваше тайнствено, очевидно горда с дъщеря си, която бе поставила началото. Две други майки събраха глави и засъскаха като разярени стършели, но всички в помещението бяха наясно, че Лариса имаше твърдо намерение да хване най-добрата партия на сезона — лорд Хепбърн. Нахално зверче! Кларис се усмихна и побърза да се поправи. Малка глупачка! Огледа крадешком помещението и видя влажни погледи, изпълнени с обожание. Отново чу възхитени въздишки. Повечето млади момичета бяха тръгнали на лов. Искаха Хепбърн. Проклети малки глупачки! — Е, мис Тръмбл, съгласна ли сте? — Кларис остави бурканчето на масата с доста силен трясък. — Освежаващ ли е ароматът? — Много освежаваш. — Лариса се изправи бавно и отново даде на Хепбърн шанс да разгледа тялото й през тънката материя на дрехата. — И аз искам да го помириша! — Мис Джорджия Симлен скочи. — И аз! — извика след нея лейди Теса Кътъридж. Хепбърн моментално вдигна ръце. — Позволете да направя предложение. По-късно принцеса Кларис ще позволи на всяка от вас да опита продуктите й. Така да се каже, в частна аудиенция. Прав ли съм, Ваше височество? Кларис се усмихна малко принудено. — Разбира се. По-късно тази вечер или утре, аз съм на разположение на всяка от дамите, която има въпроси. — О, добре, добре… — Джорджия си седна, мърморейки. Лариса отметна глава назад и се запъти обратно към мястото си с изкусително поклащащи се хълбоци. Представлението беше достойно за звезда. Целта му бе да унищожи съперниците и да възпламени Хепбърн. Клариса не пожела да дочака големия финал, а продължи: — Докато чакаме тайният кралски крем да попие в лицето на лорд Хепбърн, ще ви обясня как се нанася кралската оцветяваща емулсия. — Тя показа на дамите съдържанието на малкото бурканче. — Емулсията е оцветена така, че да съответства на тена ви и да прикрива всички малки белези, които не са част от вашата нормална, гладка, възхитителна кожа. — Искате да кажете, че това е… изкуствено подобрение? — Мисис Тръмбл ужасено вдигна оскубаните си вежди. — Не можете да съветвате почтени млади момичета да си сложат маски на уличници! Младостта е единствената им козметика! Кларис отлично изимитира шок. — Изкуствено подобрение? Не, в никакъв случай. Никога не бих предложила младо момиче или дама да използват средства, които променят естествената им красота. — Тя огледа сериозно присъстващите и продължи: — Но не мислите ли, че е непочтено едно младо момиче да отиде на първия си бал, където ще бъде изложено на погледите на порааналите за женене джентълмени, съзнавайки, че е осъдено да стои до стената само защото точно днес има червен белег на върха на носа? — Кларис се намръщи царствено и внимателно попи с чиста кърпичка излишния крем от лицето на Хепбърн. Той я наблюдаваше знаещо. Беше съвсем наясно какво правеше тя: играеше си с публиката като рибар с рибата на въдилата му. Кларис се стараеше да пренебрегне присъствието му, но не постигна особен успех. Защото го докосваше и гледаше право в лицето му. От крема трябваше да остане само блестяща следа влага, която да попие в кожата. След няколко нанасяния кремът щеше да изглади бръчищгге, оставени от слънцето и вятъра. — Не знам как се чувствате вие — продължи тя, обърната към публиката, — но всеки път, когато ми предстои важно събитие, например бал, на върха на носа ми израства пъпка. Младите момичета се засмяха нервно, някои неволно попипаха нослетата си. Кларис не им остави време за мислене, а продължи: — Лично аз съм на мнение, че жената трябва да бъде преценявана според красотата и ума си и че не е редно да я отхвърлят само заради някакъв малък, временен недостатък, появил се точно в нощта преди дебюта. Младите дами закимаха усърдно. Почти всяка от тях се бе изправяла пред подобна катастрофа. Почти всички, без мисис Тръмбл, разбира се. — Не съм съгласна — заяви величествено тя. — Ако момичето не е в състояние да се владее, за да запази тена си безупречен, как после ще води домакинство или ще поддържа интереса на съпруга си? Кимането моментално спря. Естествено, никой не споделяше този възглед, освен може би приказната мис Лариса Тръмбл, но никой не посмя да възрази гласно. Мисис Тръмбл изричаше само широко разпространените общоприети глупости, според които дебютантките бяха длъжни да се излагат пред погледите на мъжете без никакво “покритие” Тази безчувственост, нещо повече — жестокост на обществото превръщаше много хубави момичета в стари моми. Преди Кларис да е изрекла стандартния си отговор на този въпрос, се намеси лорд Хепбърн. — Не мога да си представя — изрече тежко той, — че няколко грама оцветен крем могат да окажат влияние върху качесвата на една млада дама. Вие поне би трябвало да знаете, мисис Тръмбл, че мъжете съвсем не са толкова ирадионални да избират съпругите си според това дали умеят да държат под контрол кожата на лицето си. Като вил обиденото лице на строгата дама, Кларис едва потисна смеха си. А ако се съдеше по лицата в помещението, повечето дами също бяха готови да се разсмеят. Защото всички бяха наясно, че мисис Тръмбл няма да се осмели да възрази на високоуважавания лорд Хепбърн. Лариса се усмихна и се обърна към майка си. — Лорд Хепбърн е толкова умен… не намираш ли и ти, мамо? Майката се възстанови бързо от шока. — Да, дъще. Във всеки случай мнението му е уникално. От задните редици се надигна весел смях и Кларис продължи бързо: — Тайната кралска оцветяваща емулсия е като дреха или като шапка. Тя не е красива сама по себе си, а се нуждае от свежа млада дама, която да й вдъхне живот. — Обърна се към масата, избра най-тъмния крем, за да подхожда на кожата му, и размаза малко върху белега. Хепбърн я наблюдаваше настойчиво. Погледът му оставяше у нея чувството, че не само я съблича гола, но и вижда зад маската й. Треперещите й пръсти се плъзнаха по белега и внимателно втриха крема в кожата. — На това място повечето жени затварят очи — каза му тихо тя. — Повечето жени не се интересуват от красотата, която се разкрива пред очите им — отговори той също така тихо. Кларис се обърна към публиката и посочи с пръст белега. — Виждате ли как червенината изчезва още при първото леко намазване? — Тайният кралски крем действа много успокояващо — кимна доволно лорд Хипбърн. — Нито е мазен, нито тежи върху кожата. Той беше отличен модел. Изричаше точните думи и придаваше на действията й достоверност и респект. Въпреки това тя нямаше търпеше да се махне от него. Приключи процедурата бързо, макар и с цялата сръчност, на която беше способна, и отстъпи крачки назад. — Ето. Както виждате, тайните кралски кремове не променят лицето но никакъв начин, а придават още по-привлекателен вид на красивото лице. Дамите заръкопляскаха, някои изразиха съгласието си и с думи. — Благодаря ви, принцесо Кларис. — Лорд Хепбърн стана, поклони се първо пред нея, после пред публиката и продължи. — А сега ще ви оставя да продължите демонстрациите, предвидени за благородната женственост. Кларис направи съвършен придворен реверанс. — Благодаря ви за търпението, лорд Хепбърн. Никой друг мъж не би проявил такава любезност. — Това беше вярно и тя го мразеше за това! За да не го гледа, се зае да подрежда кутийките и бурканчетата на масата. Той мина покрая нея на път към вратата и схванатите мускули на шията й се отпуснаха. Но само след няколко крачки Хепбърн спря, сякаш току-що му бе хрумнало нещо. — Мисис Тръмбл, вие сте много опитна в правилата на добрия тон, нали? Ще позволите ли да ви задам един въпрос? Мисис Тръмбл хвърли тържествуващ поглед към другите дами. — Разбира се, милорд. С радост ще ви помогна със съветите си. — Да приемем, че в дома ви е пристигнал гост точно когато възнамерявате да дадете бал. Гостът е изискан, елегантен и почтен, но е понесъл тежки удари от съдбата. Кларис се изправи като свещ. Не! Само да посмее! — Как смятате, трябва ли да поканя този гост да вземе участие в бала наравно с другите гости? — продължи безмилостно домакинът. Мисис Тръмбл се изкашля многозначително. — Англичанинът — или, както е във вашия случай, лорд Хепбърн, шотландецът с благороден произход, — е лължен да посреща в дома си само хора с равно на неговото обществено положение, дори когато в момента преживяват тежки времена. Така изисква нашият християнски дълг. Хепбърн кимна бавно. — Така си и мислех. И би било неучтиво от страна на госта да откаже да вземе участие във важно обществено събитие, прав ли съм? Кларис притисна едно бурканче до гърдите си, за да устои на изкушението да го хвърли по главата му. — Това би било знак за погрешно разбрана гордост. Разбираемо е, но добрият домакин е длъжен да намери начин да разсее съмненията на своя гост. — Мисис Тръмбл очевидно бе подушила клюки, защото очите й заблестяха. — Ще ни кажете ли за кой джентълмен става дума, милорд? — Джентълмен ли? — попита с добре изиграно учудване Хепбърн. — Никога не сам казвал, че става въпрос за джентълмен. Имах предвид нашата принцеса Кларис, която е толкова скромна, че отхвърли поканата ми да присъства на бала. Лараса заби лакът в ребрата на майка си и достопочтената дама изохка тихо. — Но тя… принцеса Кларис… — От предишната й самоувереност не бе останала нито следа. — И аз съм на същото мнение, уважаема — заяви бързо Хеябърн — Принцеса Кларис е много по-знатна личност от всички останали гости на бала. Изгнаничеството й наистина е унизително, но тъкмо затова е необходимо тя да присъства на празника ни. За съжаление дамата е твърде плаха, за да си го позволи, и ме помоли да остане в покоите си. Но съм сигурен, скъпа мисис Тръмбл, че любезните ви думи са променили решението й. Всички погледи се устремиха към Кларис. — Прекрасно! — Прюдънс заръкопляска въодушевено, смушка приятелката си с лакът и триумфално посочи с глава разгневената Лариса Тръмбл. Мис Ерембург вднага разбра този недвусмислен намек. — О, да, наистина е прекрасно! Толкова ще се радваме, ако вземете участие в нашия бал, принцесо Кларис! Една от многобройните братовчедки, лейди Алис Ийгълсуърт, не пожела да остане по-назад. — Без вас няма да е интересно, Ваше височество! Кажете, че ще дойдете! — Виждате ли, принцесо Кларис? — Хепбърн посочи с елегантен жест развълнуваната публика. — Притесненията ви са били напълно необосновани. Кларис не смеете да го погледне. Не искаше да види триумфалната му физиономия. Наклони изискано глава и отговори с достойнство: — Благодаря ви за сърдечното отношение. С радост ще участвам. Чувствам се… почетена. Хепбърн взе ръката й и нежно целуна крехките пръсти. Лицето му не издаваше триумф. Вместо това я погледна сериозно и настойчиво. Ала когато се наведе над ръката й, изрече тихо и отчетливо: — Никога не забравяйте, че постигам, каквото искам, Ваше височество. 10
Пътят към ада е настлан с добри намерения. Значи можем спокойно да добавим още няколко камъчета.
В здрача на пролетната вечер Робърт се взираше в писмото, което стискаше в ръка. Безброй пъти беше чел безсрамното послание, но все още не беше в състояние да проумее докрай скритото в него намерение.
Изпращам ви добри вести. Омъжих се. Белегът на моя позор бе заличен от Светата църква и сега детето ми има баща. Любимият ми настоява да остана с него в Испания. Затова не мога да дойда във вашата варварска Шотландия и да изпълня желанието ви…
Тъкмо когато щеше да осъществи плана си, тази жена го осуети! Робърт удари с юмрук по масата и прокле болката, която сам си бе причинил. Гневът не водеше доникъде. Проблемът му изискваше студено, детайлно планиране… Когато часовникът удари девет, в коридора се чуха стъпки. Идваха от салона на Милисънт. Робърт бързо сгъна писмото и го прибра в джоба на жакета си. Чу как Милисънт каза нещо. Отговорът на принцесата прозвуча слабо, а след това… О, не, това бе гласът на малката му сестра! Прюдънс искаше да присъства на срещата. Ненапразно бе поканил само Милисънт. Тя беше разумна жена и във всяка ситуация се държеше така, както се очакваше от нея. Срещата беше заради принцеса Кларис. Той се нуждаеше от принцесата, за да осъществи плановете си. Нуждаеше се от артистичните й способности и щеше да я убеди да участва или да я принуди да изпълнява желанията му. Прюдънс обаче беше като комар. Стрелкаше се насам-натам и причиняваше такава бъркотия, че често му се искаше да я напляска. Но не смееше, защото малката лесно се обливаше в сълзи, а после се цупеше по цял месец. Освен това той не беше като баща си. Никога нямаше да повтори думите и действията, които бяха оставили дълбоки белези в семейството им. Аз не съм като баща си. Когато дамите влязоха, Робърт стана и се поклони с подчертана учтивост пред всяка поотделно. Милисънт се запъти с протегнати ръце към него и го прегърна сякаш се боеше, че той е баща им. — О, Робърт, толкова е хубаво, че се интересуваш от бала! — Героят от Иберийския полуостров ще почете дома ни с присъствието си, а малката ми сестра — Робърт се наведе и позволи на въодушевената Прюдънс да го целуне по двете бузи — ще направи своя поклон пред обществото. За мен е чест и удоволствие да ви бъда полезен, с каквото мога. — Той вдигна бързо глава. Дали принцеса Кларис беше впечатлена от тази демонстративно показана братска обич? Очевидно не. Ръцете й бяха скръстени под гърдите, но устните изглеждаха подозрително стиснати. Като усети погледа му, гримасата моментално изчезна. — Искам да видя белега ти! — Прюдънс отмахна къдриците от челото му. — Божичко, още е невидим! Принцеса Кларис наистина е много сръчна. След като ти си отиде, продаде безброй бурканчета с тайни кралски кремове и мехлеми. — Сигурно е продала и тайната кралска оцветяваща емулсия — усмихна се Робърт. Защо принцесата не отговаряше на демонстрациите на искрена привързаност? Сестрите му бяха по-лековерни. Но дали Милисънт изобщо бе забелязала, че годините на война, насилие и измама са го затворили в непоносима черна дупка? Със сигурност не. Тя си мислеше, че всичко е наред, ако той се старае да се държи нормално. — Не, никой не посмя — отговори нацупено Прюдънс. — Аз исках да си купя, за да скрия луничките си, но след като ти излезе, мисис Тръмбл отново започна да обяснява за почтените момичета и уличниците. Според нея всяко петънце по лицето е божие наказание за някакъв грях. Някога Робърт обичаше сестрите си. Сега през главата му мина мисълта, че това чувство със сигурност е погребано някъде дълбоко в сърцето му, но за съжаление не може да го усети. По тази причина любовта му беше отказана, също като свързаните с нея страхове и радостно очакване. Въпреки това предложи на дамите съвършено изиграно представление. Защо принцеса Кларис не му вярваше? Беше напълно сигурен, че тя го смята за лицемер. — Никой не посмя да се противопостави на тази ужасна жена! — извика възмутено Прюдънс. — Не се притеснявайте, мила. Осмелявам се да предскажа, че тази вечер почти всички млади дами ще ме помолят да ги посетя в покоите им. — Очите на принцесата засвяткаха. — Така никой няма да узнае колко бурканчета с оцветяваща емулсия съм продала. Кларис е възхитителна жена, каза си неволно Хепбърн. Познава човешката природа и приема малките човешки слабости. Където той виждаше лицемерие, тя се усмихваше весело. От друга страна обаче, самата тя бе лицемерка. Измамница. Търгуваше с мечти. — Жените са възхитителни създания — промърмори едва чуто той. — Наистина сме! — провъзгласи патетично Прюдънс. — Или поне постоянно си го внушаваме — заключи театрално принцесата. Милисънт избухна в тих смях. Робърт я погледна изненадано. Годините на отсъствието му бяха наложили мрачно було върху Милисънт и характера й. След завръщането му тя изглеждаше постоянно уморена. Дългите дни, които беше прекарала с баща му, я бяха състарили. Робърт обвиняваше за това безогледността и жестокостта на баща си. Обвиняваше и себе си, че бе оставил Милисънт сама. От друга страна обаче, какъв избор имаше тогава? След появата на принцесата Милисънт изведнъж бе станала самоуверена и изглеждаше дори щастлива. Може би причината беше не толкова в компанията на принцесата, колкото в изкуството й? Робърт огледа крадешком лицето на сестра си под меката светлина на свещта, но не откри следи от мазила. Въпреки това се възползва от шанса да предизвика принцесата. — Държа да кажа, Ваше височество, че наистина умеете да превърнете всяка жена в красавица. — Някои дами имат нужда от повече средства за разкрасяване в сравнение с други — изкиска се Прюдънс. — Като мисис Тръмбл, например. Според мен е невъзможно да я направите такава, че да се хареса на всички мъже. Джентълмените разправят, че била лакомия. — Почтеното момиче не произнася такива думи, Прюдънс! — скара й се Милисънт, но се извърна настрана, за да прикрие смеха си. Прюдънс отново се нацупи. Не понасяше да я укоряват. — Добре знаеш, че е вярно! Знаеш го, Милисънт! Самата ти си чувала да го казват. Не помниш ли как ми разказа? Милисънт нервно замачка кърпичката си. — Може би, но не искам да го разказваш в присъствието на други хора. — Тук не виждам други хора, само Робърт и принцеса Кларис. Те не се притесняват. — Прюдънс хвърли изпитателен поглед към двамата. — Така ли е? — Аз лично намирам клюките за възхитителни и забавни — призна принцесата. — Но ако повторите наблюдението на лейди Милисънт на публично място, това ще навреди на доброто ви име и на позицията ви в обществото. Сигурна съм, че вие не искате това, нали, Прюдънс? — Не, разбира се. — Въпреки това Прюдънс не изглеждаше особено съкрушена. — Не го искам и няма да повторя тези думи. Но въпреки това е вярно. Мъжете не я харесват. Никои не одобрява високомерието и снобизма й. Робърт вдигна вежди. — Значи нейно височество не е в състояние да разкраси мисис Тръбмя така, че да се хареса на всички джентълмени? — С щедра порция алкохол сигурно ще успея — отговори без церемонии Кларис. — Горките джентълмени трябва да си пийнат хубавичко, преди да я харесат. Робърт избухна в смях и сам се изненада от себе си. Спонтанен смях, не можа да го потисне. Беше му забавно. Не се беше смял така, откакто… Изобщо не помнеше кога се е смял за последен път. Сигурно преди да потегля към Иберийския патуостров, помисли си той. Преди безчовечни злодейства и предателство да му отнемат цялата веселост. Ако някога се бе замислил над този въпрос, щеше да каже, че инстинктът за радост е угаснал напълно в душата му. Ала Кларис бе съживила този импулс и той издига болка, все едно че в изтръпналите му крайници отново нахлуваше кръв. Това беше смайващо. Не, това беше невъзможно! Страшно! Той я изгледа остро. Проклета да е! Тя възбуждаше сетивата му. Всичките му сетива, и то в момент, когато се нуждаеше от пълен контрол върху ума и сърцето си. Тя беше опасна. Никога не биваше да го забравя. Но беше необходима за плановете му. Сега трябваше да мисли само за това. — Вероятно не можете да промените външността на жената така, че да не я познаят, нали? — Дано се хване на предизвикателството му. — Според мен това е невъзможно. Тя се усмихна и скромно вдигна рамене. — Мога да направя така, че жената или мъжът да изглеждат по-добре отпреди, но не правя нищо повече, освен да изтъкна наличните им качества. Прюдънс остана недоволна от сдържания отговор. — А можете ли да промените някого така, че да изглежда като някой друг? — поиска да узнае тя. — Стига да е в разумни рамки — кимна предпазливо Кларис. Робърт се бе надявал да чуе точно този отговор. — Това е страхотно! — извика въодушевено Прюдънс — Ще ме направите ли да изглеждам като Лариса Тръмбл? Милисънт се намръщи неодобрително. — Защо искаш да изглеждаш като нея? — Защото именно тя ще бъде кралицата на бала — отговори Прюдънс с нетърпеливия, пренебрежителен тон на преждевременно порасло дете, толкова омразен на Робърт, че и днес му се дощя да я изгони от стаята. — Мис Тръмбл ще бъде кралица на баловете само докато джентълмените открият, че в действителност не е вищо повече от младо издание на майка си. Ако ви направя като нея, ще се изложите на опасността скъпата ви приятелка да ви откъсне главата. Опитайте се да разберете, че разумният джентълмен харесва млада дама, която се усмихва и с която той се чувства добре, и никак не харесва жени, които хленчат още от закуска и изискват постоянното му внимание. Прюдънс, глупавото малко момиче, понечи да възрази: — Но… — Казах “разумен джентълмен”, мила. Робърт неволно се запита дали причисляваше и него към тази категория. — Трябва да разберете нещо много важно, лейди Прюдънс — продължи с усмивка Кларис. — Не се опитвайте да привличате вниманието на неразумни джентълмени. — Тя спря за миг и се замисли. — Неразумният джентълмен е добър само в танците. Умните мъже си спомнят най-заплетените политически събития, но объркват и най-простите танцови стъпки. Не се притеснявайте от нищо, лейди Прюдънс. Бъдете сигурна, че ще привлечете вниманието на всички джентълмени, все едно разумни ли са или не. — Не знам… — промърмори момичето. — Искам толкова много… Милисънт избухна в смях — весел, звънък смях — и Робърт разбра колко мрачен и сериозен е бил домът им след неговото завръщане. — И аз и казвам същото — призна тя, — но кое младо момиче слуша възрастната си сестра? Изведнъж големите сини очи на Прюдънс се напълниха със сълзи, сякаш я бе нападнала голяма мъка. — О, Робърт, имам ужасен проблем! Милисънт не ми позволява да навлажня роклята си за бала. — Млъкни, млада госпожице! — Милисънт я заплаши с пръст. — Даже Робърт няма да ти помогне. Прюдънс не й обърна внимание. — Моля те, скъпи братко — продължи ласкателно тя, — ти ще ми позволиш, нали? Всички други момичета ще го направят! — Сигурна съм, че много малко момичета ще го направят — намеси се войнствено Милисънт. — Само онези, чиито семейства не ги обичат достатъчно, за да ги предпазят от подобно излагане. Прюдънс скръсти ръце под гърдите. — Това не е вярно! Бернис ще навлажни роклята си. — Бернис с разглезена глупачка — отвърна остро Милисънт. — А вие как мислите, Ваше височество? — изплака Прюдънс. — Защо не ми позволяват да напръскам роклята си с вода? — Това е вашият дебют, вашата нощ — отговори сърдечно Кларис. — Позволено ви е всичко, което поискате… Милисънт отвори широко очи и понечи да възрази. Робърт сложи ръка на рамото й и я притисна, за да я накара да замълчи. — …все едно дали то ще навреди на доброто ви име — завърши изречението принцеса Кларис. — Да навреди на доброто ми име? — Очевидно Прюдънс не беше очаквала такъв отговор от опитната в светския живот принцеса. — Разбира се, че няма да навреди на доброто ми име! Това е модерно! Принцесата равнодушно вдигна рамене. — Искате да навлажните роклята си, за да стане прозрачна, нали? — Да, така правят французите — потвърди разгорещено Прюдънс. — Французите отсичат главите на млади аристократки и ядат трюфели, изровени от свинете — отговори остро принцесата. Горчивината в тона й стъписа Робърт, а Милисънт се отдръпна стреснато. — Много сте… сурова, Ваше височество! — Френската революция се разпространи в Европа като пожар в степта и докато всички припадат пред онзи тиран Наполеон, ние трябва да бягаме от революционния терор, да живеем в изгнание и да се опитваме да оцелеем, докато напразно чакаме да се завърнем в… — Кларис за малко за каже името на родината си, но се овладя навреме и затвори уста. Робърт беше готов да се закълне, че даже си е прехапала езика. Артистичните й способности бяха наистина забележителни, малкото й представление затвърди убеждението му, че е направил отличен избор. Милисънт и Прюдънс останаха дълбоко впечатление от избухването на принцесата. Когато след малко вдигна глава лицето й беше напълно спокойно. Значи притежаваше скрити таланти и тайни страсти. Робърт беше достатъчно умен, за да не го забрави. Не можеше да рискува да загуби играта само защото дамата е получила пристъп на ярост. — Вижте, лейди Прюдънс — продължи принцесата, — след като заговорихме за тоалета ви, ще ви кажа, че в стаята си имам няколко сребърни ширитчета, които са последният писък на лондонската мода. Ако желаете, ще ви покажа как са ги пришиете, за да се получи най-добрият ефект. С вашата тъмна коса и синята рокля ще изглеждате наистина зашеметяващо. — Е, добре — кимна Прюдънс, но продължи да наблюдава остро принцесата. Очевидно гневният изблик на Кларис я бе направил несигурна. Милисънт я хвана под ръка. — А моят копринен шал ще увенчае тоалета ти — обеща весело. — Искаш ли да видим дали ще ти подхожда? — Вървете, вървете. Нейно височество и аз ще обсъдим проблемите около бала и без вашата компетентна помощ. Разбира се, ще ви уведомим какво сме решили. — Никой никога нямаше да узнае, че той възнамерява да злоупотреби с принцесата, за да изпълни своя таен план. На всяка цена трябваше да успее. Ако се провалеше, човекът, на когото дължеше живота си, щеше да страда и вероятно да завърши живота си на бесилката. А самият Робърт щеше бавно да потъне в бездната на ада. От друга страна… понякога имаше чувството, че отдавна се намира в ада. Излезе иззад писалшцето си и предложи ръка на принцесата. — Ще се поразходим на място, където могат да ни видят, за да предотвратим всички възможни слухове за забранен романс. Принцесата кимна сериозно и сложи ръка върху неговата. — Съмнявам се да млъкнат. — Милисънт ги наблюдаваше внимателно. — Не и докато си най-желаният джентълмен тук. — Може да съм, но само за момента — призна той. — Пристигането на другите джентълмени много скоро ще ме засенчи. — И в това се съмнявам — засмя се Милисънт. — Лариса те е обявила за партията на сезона — подхвърли Прюдънс с дръзка усмивка. — И се хвали навсякъде, че ще те хване в мрежата си. Принцеса Кларис се усмихна. Милисънт бързо потегли Прюдънс към вратата. — Ти си ужасна клюкарка, Прю! — укори я тя. Робърт почти се ядоса. Не стига, че мис Лариса Тръмбл гледаше на него като на трофей, ами и принцеса Кларис му се присмиваше. — Тя не ме интересува ни най-малко — изръмжа той. — Не съм си и помислила друго. — Принцесата имаше достатъчно приличие да скрие усмихващите се устни зад ръката си. — Но и не бих могла да твърдя, че отместихте поглед, когато тя ви предложи… стоката си. — Стоката си ли? О… — Откритостта на принцесата беше смайваща. Твърде малко дами биха се осмелили да намекнат за пищната гръд в огромното деколте, която мис Тръмбл поднесе подканващо под носа му. Но и надали имаше дама, която можеше да се сравни с принцеса Кларис. — Мис Тръмбл има гърди като кравешко виме. Принцеса Кларис пое шумно въздух. Пак я бе надприказвал. Предпочиташе да я вижда несигурна. — При тази гледка си представих селски двор. — Изведе я в коридора и зави в посока, обратна на тази, в която бяха тръгнали Милисънт и Прюдънс. — Селски двор във Фрея Крегс. Фрея е старо норманско име за дама. Селото е получило името си от двата закръглени хълма, които се издигат зад него. Принцеса Кларис спря, отметна глава назад и избухна в смях. Смя се дълго, видимо развеселена от остроумната му забележка. Изненадан от този изблик на веселост, Робърт също спря. Тя беше прекрасна. Дори да беше само жена от улицата и необикновено смела крадла, тя беше завладяваща. Робърт, естествено, бе забелязал необикновената й красота още щом я видя за първи път. И как иначе! Всички мъже от Фрея Крегс я бяха забелязали и ококориха ей такива очи. В момента сигурно я сънуваха. Но истинската, дълбока красота на това женско същество се разкри пред очите му едва сега, докато тя се смееше с неприкрито веселие. Той сведе глава и вдъхна дълбоко аромата на цветя и подправки, който струеше от косата й. Тя миришеше прекрасно — като края на пролетта. Или като кухня в ден за печене на сладкиши. Ако затвореше очи, веднага щеше да види до себе си жена, застанала сред рози, с канелени сладки в ръце. Тя беше съвършената жена. Когато смехът й отзвуча, двамата продължиха напред. На бузата й се образува трапчинка. — Трябваше да се сетя — каза тя, — че мислите само за хората си. Вие сте човек с ясно изразено чувство за отговорност. — Такъв съм…. — Само да можеше да й се довери. Тя със сигурност щеше да разбере основанията му да постъпва по този начин. Но нямаше право да й признае истината. Да, тя беше прекрасна, но това беше само още една причина да не й вярва. — Успешни ли бяха продажбите ви? — осведоми се любезно. — Много успешни. Оказахте се прав. Продадох достатъчно кремове и мехлеми, за да мога да се върна у дома. — Или да останете в Шотландия. — Робърт я водеше към старата част на Макензи Мейнър. Мрачните коридори бяха отворени само защото се очакваха много гости. Килимите бяха излинели, стените — тъмни и старомодни. Железните куки по стените бяха на голямо разстояние една от друга и свещите едва смекчаваха мрака. Изолацията на това крило беше перфектен фон за предложението, което смяташе да й направи. — Казвате го, защото не вярвате, че съм принцеса. — Кларис все още се усмихваше. Разбира се, че не вярваше, но в момента много по-важно беше нарастващото възхищение, което изпитваше от нея. Сега нямаше да обсъждат този въпрос. Още не. А когато се стигнеше дотам, нямаше да го обсъждат с думи. — Изобщо не ви е грижа дали ви вярвам или не. Прав ли съм? — Преживяла съм много по-лоши неща от вашето недоверие, милорд. Хепбърн я погледна с присвити очи, сякаш тази забележка го бе развеселила. Но и това не я притесни. Тя искаше най-сетне да чуе от него какво се иска от нея, за да приключат с този въпрос. Робърт започна със смел комплимент. — Наистина сте сръчна в използването на козметични средства. — Това не са козметични средства — отвърна автоматично Кларис. Много пъти беше казвала тези думи. — Козметичните средства скриват естествената красота на жената. Моите кремове я подчертават… — Моля ви! — Робърт вдигна ръка, за да я спре. — Все ми е едно дали момичетата носят маска от руж или се щипят по бузите, за да ги зачервят. Жените имат своите трикове, които ги правят неустоимо привлекателни за мъжете. Така е редно. Защото мъжете са силни, брутални и не признават законите, ако случайно не са на тяхна страна. Кларис изненадано вдигна вежди. Не, това не бе само изненада. Тя беше видимо шокирана. — Това е вярно, но нито един мъж не би го признал. — Аз съм преживял повече от другите мъже — отвърна кратко той. Вероятно беше прав. Под спокойната фасада преживяното го загръщаше като мантия. Точно това бе привлякло Лариса Тръмбл и я бе накарало да го обяви за партията на сезона. Наглата хлапачка — а и всички други жени — не го изпускаха от очи. Той беше един от онези мъже, от които жената можеше да очаква да я пази от всички опасности с изключение на една: опасността, която представляваше самият той. Всъщност всяка жена би трябвало да е предупредена, че той умее да прелъстява и да омагьосва. Но дали имаше жена, дори надарена с ум и разум, която би могла да се предпази от него? Мили боже! Не биваше да мисли за него по този, начин. Кларис се огледа. Защо я бе довел в тази стара, изоставена част на къщата? Старомодни мебели красяха широкия, безкраен коридор и стъпките им отекваха в почти страховита тишина. Никога не беше отричал, че има нужда от нея и за друга цел, не само за да забавлява роднините му. Успя да я доведе тук и сега беше готов да говори. — Ще дойдете на моя бал — започна спокойно той. — След онази сцена в зимната градина ми е невъзможно да не дойда. — Правилно. — В тона му нямаше и капчица чувство за вина. — Моля ви, утре следобед се пригответе, за да ви вземат мярка за тоалета. — Какъв тоалет? Нямам нужда от тоалет. — Почакайте. Първо ме изслушайте. — Той сложи пръст на устните й. Докосването му я улучи като светкавица. Пръстът му остана там и тя буквално се наелектризира. — Искам да се маскирате.
11
Дори с една мъничка усмивка всичко става по-лесно.
— Да се маскирам? — Кларис беше като ударена от гръм. — Какво означава това? Той очевидно вярваше, че се е изразил пределно ясно. — Поканих една личност, която за съжаление не може да вземе участие в бала, затова искам да заемете нейното място. — Лицето му се изкриви в неприятна гримаса. — Тя се омъжи. Пред невероятната наглост — не, глупост! — на този план принцесата загуби ума и дума. За момент не знаеше дори откъде да започне да обяснява защо подобен план е невъзможно да се изпълни. Но трябваше да опита. — Първо, не мога да убедя никого, че аз съм тя, освен ако никой не я познава. Аз не съм тя, нима не разбирате? Той й хвърли загадъчен поглед и продължи напред. — Разбирам доста неща. Какво искаше да каже? И защо я гледаше така? Пълната луна стоеше високо на небето. Сребърнобялата й светлина падаше през прозорците, чиито завеси бяха вдигнати. Свещите трепкаха от течението. Хепбърн се движеше между лунната светлина и сянката и се сливаше с тях като човек, свикнал да се нагажда към обстановката. — Реших да дам този бал по една специална причина… — Да, в чест на полковник Оугли. — Да, разбира се, това също. — Хепбърн се усмихна със студена любезност, от която я побиха тръпки. — Преследвам и друга цел, при която току-що споменатият гост трябва да ми помогне. Сега вие ще заемете мястото на дамата. Идеята му беше абсурдна. Защо си въобразяваше, че планът му ще заработи? — И каква е другата ви цел? — Не бих желал да говоря за нея. — Искате да кажете, че не желаете да ми обясните каква цел преследвате, защото съм жена, която се представя за принцеса. — Като чу враждебността в думите си, тя се стресна. Какво значение имаше дали Хепбърн й вярва? Той изобщо не беше от значение за живота й. Или поне докато беше на сигурно място в къщата му. — Защо тази личност непременно трябва да се появи на бала ви? — Някои гости я познават, затова трябва да присъства. Кларис отново плъзна поглед по пустия коридор. Ако Хепбърн беше луд — а в момента това изглеждаше твърде вероятно, — тя нямаше друг изход, освен да се измъкне оттук и да избяга от Макензи Мейнър. Дали да побегне по пътя, по който бяха дошли? Той щеше да я настигне — със сигурност беше по-бърз от нея. Или да скочи от прозореца? Не. Под тях бяха стаите на прислугата и кухнята. Скок от седем метра височина означаваше да си счупи крак, ръка, а може би и главата. Значи трябваше да остане тук и да се опита да избие от главата му безумния план. — Вие сте горе-долу с нейния ръст. И с нейната фигура. — Той измери тялото й с изпитателен поглед, лишен от какъвто и да било еротичен интерес. — Гласът ви не е така дълбок като нейния. Тя пуши онези проклети пури, които придават на гласа й дрезгави нотки, нетипични за женски глас. Но акцентът ви е подобен. — Всичко това е великолепно! — извика сърдито тя. — Докато някой не ме погледне в лицето, ще се държа като съвършената двойница. Но какво ще кажете за хората, които вече са я виждали? Не мислите ли, че ще забележат колко сме различни? Той пренебрегна възражението й, сякаш не го беше чул. — Косата на дамата е гладка и черна. Обикновено носи дантелен воал. Вече съм поръчал черни перуки и няколко воала, за да скриете къдриците си. — Взе един кичур от косата й и го потърка между пръстите си като търговец на коприна, проверяващ качеството на стоката. Кларис ядно блъсна ръката му. — Планът ви е направо смешен! Той изобщо не я слушаше. — Трябва малко да промените гласа си. Вече знам, че можете. Чух как заговорихте с шотландски акцент, когато сметнахте за нужно. Кларис прехапа устни. — Имам нейна миниатюра и искам да гримирате лицето си така, че да стане подобно на нейното. Сигурен съм, че разполагате с необходимите средства. — Няма ла се получи. — Все едно говореше на глух. — Ще ви видят само отдалече. Ще носите нейните дрехи и фризура и ще се държите съвършено презрително. Като жена, която е била унизена. Нещо в тона му я накара да спре. — Значи тя е… жена без чест? — Тя бе използвана, обезчестена и изоставена. — От кого? От вас ли? — Наистина имате остър език. Обидите му не я засягаха. Трябваше да мисли за Бомонтен, за позицията си… и за Ейми. За сестричката, която я чакаше сама във Фрея Крегс и работеше като шивачка, докато Кларис забавляваше дамите и живееше в лукс. Въпреки това не се сдържа и попита: — Вие ли сте човекът, който е използвал дамата? С високите скули и силната брадичка Хепбърн приличаше на нощна птица, тръгнала на лов. На същество, което познава мрака, насилието и отчаянието. — Не, не съм аз. Кларис изпита облекчение и в същото време се уплаши. Този мъж умееше да я убеждава в добрите си намерения. — Кой беше тогава? — Не е нужно да знаете всичко. — Наистина ли смятате, че има неща, които не трябва да узная? — Точно така. — Той се движеше като хищник. Бавно, целенасочено, почти безшумно. Кларис се зарадва, че не тя беше желаната плячка. Защото той бе тръгнал на лов. Нито за секунда не биваше да се съмнява в това. — Значи искате да отмъстите за дамата? — За дамата? Не. Макар че имам благословията й. Не, искам да отмъстя за лъжите, които ми наговориха. Лъжи, които доведоха дотам, че се държах като човек без чест. — Искате да изиграя целия този маскарад само защото някой ви е излъгал? — Кларис не повярва на ушите си. — Сигурно водите много сложен живот, милорд, след като една проста неистина ви шокира дотам, че искате да си отмъстите. — Предстоеше й трудно време, ако не успееше да го убеди да се откаже от този кръстоносен поход. — Понякога една неистина тежи повече от една лъжа Особено когато става въпрос за престъпено обещание и за безчестие. — Говорите със загадки. Да знаете, че на мен не ми минават такива! Очевидно си говореха, без да се чуват. Кларис разбра, че той го правеше нарочно. — Вие артистка ли сте, Ваше височество? — Какво казахте? — Артистките бяха лекомислени куртизанки. Въпросът изобщо не й хареса. — Моля за прошка. В никакъв случай не искам да поставя под съмнение морала ви. Въпросът ми беше само дали можете да играете роля. — Той я измери със смислен поглед изпод полуспуснати мигли. — Можете ли да погледнете в лицето олицетворението на жестокостта и покварата и да се престорите, че виждате герой? Можете ли да изричате любезности, когато всяка частичка от тялото ви копнее да се нахвърли върху злото пред вас и да го унищожи? Думите бяха изречени с тон, който я побиха ледени тръпки. Всяка крачка в неговата посока водеше към пропастта. Тя го усещаше. Подушваше го. Но въпреки това не знаеше ка да му избяга. — Смятам се за средно добра артистка — отговори с треперещ глас, — но преди известно време в Англия ми дадоха да разбера, че изкуството ми има граници. Тогава не беше в състояние да скрие отвращението си от съдия Феърфут. Ако се бе преструвала по-умело, въпросът щеше да се уреди мирно и тихо. А може би и не. Като си спомни злобното лице на съдията, разбра, че никога не би могла да се измъкне безнаказано. — Значи не можете да знаете защо поставям тези изисквания. Но можете да ми се доверите и да изпълните молбата ми. — И защо би трябвало да го направя? Привидно без да се движи, той застана плътно до нея, сложи ръце на кръста й и се наведе над нея. — Затова. Като усети топлия му дъх, косъмчетата на тила й настръхнаха. По гърба й пробяга студена тръпка, но в утробата й се разля топла вълна. — Пуснете ме! — Въпреки вълнението, успя да изрече двете думи ясно и натъртено. Дъхът му се плъзна непосредствено под ухото й. Или беше устата му, която я докосваше, милваше и й отнемаше дъха? — Престанете! — извика задъхано тя. — Обещахте да уважавате доброто ми име. Мъжът вдигина глава, погледна я и се усмихна. Усмивката му не беше цинична, нито учтива и празна, дори не опасна и хищническа. Беше просто очарователна усмивка, която я омагьоса. О, не! Кларис не бе помислила, че той умее да се усмихва така, сякаш беше щастлив да я гледа и да й достави радост. О, не, каза си отново тя. Наистина й доставяше радост. Една проста прегръдка и една усмивка се оказаха достатъчни да я превърнат в пълна глупачка. Стъписването й се изля в тих вик: — О, не! Протестът й изобщо не го убеди. — О, да! — Привлече я към себе си, толкова близо, че тя усети топлината му от бедрата до гърдите си. — Изглежда невъзможно, прав ли съм? — Какво? Какво казахте? — Беше невъзможно да го е разбрала правилно. Би било ужасно. Очевидно той умееше да чете мислите й. — Че вие и аз си приличаме, макар да не се познаваме. Как мислите, какво ни прави еднакви? — Между нас няма никаква прилика. В изпитателния му поглед светна подигравка. После сам отговори на въпроса си: — Преживели сме едни и същи неща. — Между нас няма нищо общо… — И двамата сме родени в привилегировани семейства, а после са ни изхвърлили в жестокия свят където трябва за оцеляваме без помощ отникъде. О, не! Той изричаше правилните думи. Казваше точно онова, което тя искаше да чуе. Кларис се опита да го отблъсне. Трябваше да го направи. — За какво говорите? — попита сърдито. — Зашо се преструвате, че изпитвате съчувствие към мен? Изобщо не вярвате в историята ми. — Убедете ме. — Така внезапно, че не й остави шанс за съпротива, той притисна устни в нейните. Устните му бяха като коприна. Гладки и хладни като блестящ мрамор. И милваха нейните с изкусителна нежност. Сякаш момичешките й сънища бяха станали истина и статуите в палата на баща й бяха оживели. Кларис неволно затвори очи. Хепбърн нежно помилва с език долната й устна и изпита невероятно удоволствие. Тя също изпитваше удоволствие от милувките на устните му. Почти го вкусваше… почти… и искаше да го вкуси. Да то погълне. Да опознае всяка частица от небесното, забранено тяло. Ръцете му се плъзнаха по гърба и талията й, обхванаха дупето и го притиснаха по-силно към хълбоците му. Натискът на слабините му събуди в тялото й нещо неприлично, чувство, което сви стомаха и стегна гърлото й. Тя се опита да мушне ръце между телата им, но единственият ефект беше, че усети още по-силно магията на докосването му. През няколкото пласта на дрехите си почувства горещината му, твърдите гърди. Не само, че не се отдръпна ами и притисна длани в гръдния кош, за да почувства мускулите му, да очертае контурите им. Тази проява на нежност преобрази предпазливата целувка, както горещината на слънцето преобразява пролетта. Той я притисна към себе си, издаде възбуден стон и задълбочи целувката. Езикът му проникна между устните й и започна да милва чувствителната кожа във вътрешността на устата, зъбите и езика й. Коленете й омекнаха, заля я сладка вълна на… Нямаше смисъл да се преструва, че не знае какво изпитва. Вълна на желание. Това беше прекрасно. Празник за сетивата. Ароматът му бе опияняващ: миризма на лимонов сапун, смесена с мъжко желание. Миризмата я удари в главата и я опияни, сякаш бе пила алкохол. Вкусът му събуди в тялото й потребности, за чието съществуване не беше подозирала. Всяко докосване на езика му я обвързваше по-силно с него, даряваше я с нови познания и създаваше такава интимност, че всяко поемане на дъх беше негово, всеки удар на сърцето беше в съгласие с него. Никога досега не беше желала мъж и се наслаждаваше на усещането. Той плъзна ръце по лактите й, обхвана нежните й пръсти и ги вдигна върху раменете си. Тя се вкопчи в него и изстена от наслада. Отвори широко уста, за да му даде възможност да я изследва, и плахо отговори на милувките му. Искаше и тя да го вземе, както той я вземаше. Езиците им сякаш се състезаваха, всеки се опитваше да преживее и да дари наслада, докато другият се предаде. Естествено, той беше по-силният. Имаше на своя страна опита, освен това беше безогледен в желанията си и очевидно усещаше какво удоволствие й доставя. Когато тя го прегърна, омаломощена от блаженство и изпълнена с желание, той отдели устни от нейните. — Кажете ми, че ще направите, каквото ви помолих — пошепна дрезгаво. Ресниците й тежаха и тя не беше в състояние да ги повдигне. Прекрасната влажна уста се движеше съвсем близо до нейната и не й помагаше да изплува от опиянението, в което я беше тласнал с целувките си. — Какво? — попита тя замаяно. Той целуна бузите й, нослето, шията. — Кажете ми, че ще участвате в моя малък маскарад… заради мен. Думите прозвучаха нежно, почти ласкателно, но очите му гледаха остро, брадичката бе решително вирната. Беше преценил реакцията й и явно я смяташе за похотлива уличница. Здравият човешки разум я улучи като удар в лицето. Тялото й се скова в ръцете му. — Вие… вие сте негодник! — изплака тя и заби лакът в гърдите му. Той нададе тих вик на болка и отстъпи крачка назад. Кларис се облегна на стената. Възмущение и срам се бореха в сърцето й. — Вие… вие го направихте нарочно. Само затова ме целунахте. Наистина ли повярвахте, че характерът ми е толкова слаб, та ще се поддам на прелъстителското ви изкуство? Това е шантаж! Робърт се усмихна измъчено и разтри мястото, където го бе ударила. — Всъщност не. И насън не би ми хрумнало да ви смятам за жена със слаб характер. Откровено казано, не вярвах да направите, каквото искам от вас. Но ви уверявам, че опитът беше безкрайно приятен. Признанието му я изпълни със злоба. — Нима сте убеден, че целувките ви са толкова прекрасни, та аз непременно ще си загубя ума и ще пренебрегна принципите си? — Да, целувките ми са ценни. Не ги хабя за всяка жена. Отговорът само засили гнева й. — Наистина ли си представяхте, че никога не съм била целувана? О, целували са ме, и то много по-силни мъже, отколкото сте вие! — Беше извънредно важно да му каже това. Ала когато той й отговори, дълбокият му глас изпрати послания, които предпочиташе да не чуе. — По-силни мъже може би… но не по-добри любовници. Кларис се вцепени като зайче, видяло змия. — Откъде можете да знаете? — Знам, защото ви доставих удоволствие. Освен това бяхте изненадана. — Той се приведе напред и се опря с една ръка на стената до нея. В небрежната му поза се усещаше бдителност. — Нима мислите, че не забелязвам тези неща? Кларис преглътна мъчително. Устата й изведнъж пресъхна. Все още усещаше вкуса му, миризмата на тялото му… Горещината му объркваше мислите й. Проклет да е! Как смееше този мъж, този лорд, с позорните му планове и дяволското му самочувствие, да събужда у нея такава страст! — Вие обещахте… — Какво бе обещал? — Долу, на пътя, казахте, че разбирате с какви трудности ще се сблъскам като неомъжена дама без придружител, и обещахте да не опетнявате доброто ми име! — Това е вярно. Обещах да се погрижа за доброто ви име — Формулировката беше друга и малката разлика беше многозначителна. — Не съм обещавал, че няма да се опитам да ви прелъстя. Този човек я вбесяваше! — Бихте ли ми обяснили разликата? — Доброто име означава какво мислят другите за вас. Прелъстяването е онова, което наистина правите… и то с мен ако имате късмет. — Надут пуяк! Мъжът хвърли поглед през прозореца и изведнъж присви очи. После рязко се обърна към Кларис. — Знам какво струвам. — Вие сте нагъл и аз… аз няма да допусна… няма да ме прелъстите! Аз съм принцеса. Предстои ми династичен брак! Робърт отново погледна към прозореца. — Даже принцесите имат право на известни… удоволствия. Погледът му се устреми към нещо или към някого навън… и той забрави напълно Кларис. Вече не беше съсредоточен върху нея и за момент това я зарадва. Погледът му стана студен. Изглеждаше така, сякаш с способен да… убие. Сякаш вече беше убивал, без да мисли за последиците. Той сложи ръка на рамото й и я притисна към стената. — Останете тук! Побиха я студени тръпки. Изведнъж Хепбърн се превърна от любовник в палач. Ала веднага се овладя и гласът й прозвуча хладно: — Какво ви стана, милорд? Без да й обръща внимание, той отиде до свещника и духна свещта. Сега коридорът беше осветен само от лунната светлина и свещите в другия му край. Робърт отиде до прозореца и изчезна зад завесите. Затаила дъх, Кларис следеше странните му движения. Може би това беше доказателство за лудостта му? О, не! От прозореца се виждаха редица дървета и възвишението зад господарската къща. В сенките на дърветата се движеше мъж. Вървеше право към осветената фасада на Макензи Мейнър. Може би някой лакей се връщаше от среща със своето момиче… Или някой от работниците… Ала фигурата се движеше гъвкаво и безшумно като човек, който се чувства у дома си в мрака и усамотението. Когато мина между две дървета, луната освети лицето му и за миг Кларис повярва, че го познава. — Кой е този? — пошепна тя и направи крачка напред. — Казах да стоите там! — Гласът на Хепбърн изплющя като камшик. Прозорецът се отвори безшумно. — Върнете се при другите, Кларис! — Да повикам ли някого…? — Не. — Той се обърна към нея и тя спря да диша. Тонът му издаваше повече от ясно, че не се е отказал от плановете си. — Утре ще говорим пак. Вървете си! — Плъзна се като змия по рамката на прозореца и скочи от другата страна. Кларис не се подчини. Беше твърдо убедена, че се е наранил — не, че я беше грижа, наистина не, но въпреки това се втурна към прозореца и се надвеси надолу. Не видя нищо, не чу нищо. Хепбърн бе изчезнал. Огледа се за другия мъж, но и той беше изчезнал. Като призрак. Нощта бе погълнала двамата мъже, сякаш никога не ги беше имало.
Чужденецът чу шум. Някой или нещо бе паднало на земята. Обърна се рязко. Шумът бе дошъл от старото крило на Макензи Мейнър. Той се скри зад едно дърво, застина неподвижен и отново огледа къщата, която наблюдаваше от дванадесет часа. Там, на прозореца! Млада дама се издаде навън и погледна надолу. После погледът й се устреми към гората, сякаш търсеше нещо… някого. Очите му се присвиха. Възможно ли беше да е тя? В следващия миг фигурата се скри зад завесите. Вероятно се бе върнала в салона при другите гости. В същата секунда чужденецът забеляза някакво движение в сянката под прозореца. Някой го бе видял. Някой, който се движеше със същата опитна скритост като него и който го гонеше. Личеше му по начина, по който тичаше — свил рамене, със сведена глава, бърз като светкавица. Позна начина, защото след бягството от затвора непрестанно го гонеха тъкмо такива мъже. Те го търсеха с намерението да го затворят и убият. Отдръпна се бавно и тръгна по незабележимата пътечка за бягство, която бе открил вчера. Не издаваше никакъв шум. И не оставяше следи. Чужденецът беше принц Рейнджър от Ришарт, дошъл да вземе своята принцеса.
АНГЛИЙСКАТА ПРИРОДА Преди пет години
Кларис стоеше пред портата на скъпия девически интернат, който от три години беше неин дом. Величествена сграда, разположена в голямо, добре поддържано имение. През лятото старите дъбове даряваха сянка и момичетата можеха да се разхождат спокойно. Сега обаче вятърът събаряше листата им. Голи клони стърчаха към небето. Скоро щеше да дойде зимата. Когато революцията разтърси страната, вдовстващата кралица тайно изпрати Кларис и Ейми в английския интернат. Тук ги възпитаваха и се отнасяха към тях като към принцеси. Ръководителката на интерната, мисис Китлинг, не бе разкрила самоличността им, но ги ласкаеше и намекваше пред гостите, че в дома й живеят важни личности. Сега Кларис стоеше зад оградата, вкопчила се в железните пръчки, и се опитваше да проумее събитията, довели до позорното им изгонване. Ейми я подръпна по ръкава. — Какво ще правим сега, Кларис? Няма ли да си отидем вкъщи, в Бомонтен? Можем ли да стигнем дотам? — Не знам, мила. — Кларис се обърна към сестричката си. Ейми беше дванадесетгодишна, с тромаво тяло на подрастваща, и не бе в състояние да разбере какво се бе случило днес. А и как би могла? Самата Кларис не го разбираше. — Наистина не знам. Не можах да говоря с директорката. Тя отказа да ме приеме. Да, мисис Китлинг бе отказала! Сякаш Кларис беше дръзка слугиня, поискала да се представи. През последните месеци почтителността, с която достойната дама се отнасяше към двете принцеси, се промени. Все по-често се чуваха режещи забележки, че била принудена да държи в заведението си беднячки, а когато гледаше двете момичета, изражението й ставаше кисело и обидено. Много по-важен обаче беше въпросът защо баба им е престанала да пише. Откакто бяха дошли в Англия, всеки месец получаваха писмо от нея, което ги уведомяваше за хода на революцията и за живота на Сорша и строго ги предупреждаваше да се държат като принцеси. Двете й отговаряха редовно. Но сега бяха минали четири месеца, без сестрите да са получили и дума от баба си. Кларис притисна чело към студените железни пръчки. Не искаше да мисли за това, но… Ами ако баба им е мъртва? Какво ще правят сега? — Къде са Джойс и Бети? — изхленчи Ейми. — Нали са ни прислужнички. Трябва да се погрижат за нас. — Не знам, мила. Попитах за тях, но никой не ми отговори. Трите учителки, които изведоха момичетата навън избягваха погледите им и се правеха, че не чуват въпросите им. През целия си живот Кларис не се беше чувстваш толкова безпомощна. Даже преди три и половина години, когато революционерите завзеха столицата. Или преди три години, когато старата кралица ги изпрати в чужбина и ги отдели от принцеса Сорша по някакви тайнствени съображения за сигурност. Или миналата година, когато получи вест, че баща й е загинал в хаоса на революцията. Ейми нямаше представа за мрачните размишления на Кларис. В гласчето й звънна гняв. — Джойс и Бети са наши. Ние ги доведохме. Кларис помилва ръката й в топла ръкавица. — Не са наши. Но и аз искам да поговорим с тях, преди да си отидем. — Потрепери от студ и се озърна. С Ейми не можеха да останат тук като просякини. Наближаваше вечерта, ставаше все по-студено. Малкото набързо събрани дрехи бяха натъпкани в стара платнена чанта пред краката им. Кадифените палта и колосаните бонета не бяха в състояние да ги предпазят от дъжда, който скоро щеше да завали. В сърцето на Кларис се бореха предпазливост и копнеж. — Мисля, че трябва да си отидем вкъщи. Трябва да намерим Сорша и да си отидем вкъщи. Нямаме друг избор. Нямаме къде да отидем, освен това… баба сигурно има нужда от нас. — Кларис потегли Ейми към черния път — Нямаме пари… нито пени, но ще помолим за подслон в страноприемницата в Уор. — Ами ако не ни приемат? — Разбира се, че ще ни приемат — отговори Кларис с увереност, каквато не изпитваше. — Ами ако ни изхвърлят на улицата? — настоя упорито Ейми. — Помниш ли децата от сиропиталището? Мръсни, дрипави, ужасно мършави, а едно от момчетата беше увило счупената си ръка в парцали. Помниш ли? Ами ако ни изпратят там? Разбира се, че помнеше. Как би могла да забрави! Точно в този момент добре познат глас я предпази от необходимостта да даде отговор. — Моля, Ваше височество, почакайте! Кларис се обърна и видя Беатрис. Момичето тичаше през моравата и едрата фигура се тресеше. Не носеше нито наметка, нито шапка, само голяма пътна чанта, която се удряше в коленете й — Бети! — извика облекчено Кларис и промуши ръце между железните пръчки. Хвана студените ръце на прислужницата и продължи: — Слава богу! Толкова се тревожех за теб! Готова ли си? Това ли са нещата ти? — Не, Ваше височество. — Бети погледна през рамо, сякаш се страхуваше да не я гони някой. — Това са вашите неща. Събрах всички кремове и мехлеми от кралица Клаудия, още дрехи, ваши и на малката принцеса. — Няма ли да дойдеш с нас? — намеси се недоволно Ейми. — Не ми позволяват. Господарката забрани на мен и на Джойс да излизаме от кухнята. Каза, че… че трябва да помагаме на другите момичета. За да изработим парите, които са похарчени за вас, откакто… откакто издръжката ви вече не идва. — Бети се покашля смутено. — Какво значи това? Как така не пращат пари за нас? — попита смаяно Кларис. Бети понижи глас. — Случи се преди около шест месеца. Слугите си шепнеха в кухнята. — Защо не ми каза? — Щеше да говори с мисис Китлинг и да обясни, че… Какво би могла да обясни? Нали не знаеше защо парите са престанали да идват. Но все щеше да й хрумне нещо. — Вие сте принцеса. Не очаквах, че ще ви изхвърли — обясни жално Бети. — Но тя не може да ви принуди да останете тук, нито теб, нито Джойс. Елате с нас — настоя Кларис. Бети погледна чантата в краката си, после решително я прехвърли през оградата. — Ваше височество, аз… не мога. — И добави съвсем тихо: — Страх ме е. Кларис се отдръпна рязко. — Разбирам. — И тя се страхуваше. — Не искам да умра от глад, да замръзна или… — Бети я погледна с безкрайна болка. — …да направя за пари нещо, което почтената жена не бива да прави. Ейми не разбра какво имаше предвид Бети, но Кларис я разбра много добре. При мисълта, че малката й сестра може да стане проститутка, гърдите й се стегнаха от жестока болка и дъхът й спря. Тя, принцеса Кларис от Бомонтен, никога досега не беше поемала отговорност за живота си. А сега носеше отговорност и за Ейми. Трябваше да я отведе вкъщи, преди да я сполети жестоката съдба. Преди и те да преживеят катастрофата, погълнала страната им. Ейми намести бонето си и непокорните черни кичури нападаха по челото й. — О, Бети, нали знаеш, че не можем да пътуваме сами! Трябва да ни помагаш! — Направих, каквото можах. — Бети мушна ръка в джоба на престилката си и извади пълна шепа монети. Протегна ръка през оградата и обясни: — Това са всичките пари, които събрахме в кухнята. С Джойс дадохме всичко, каквото имаме. Другите също дадоха по нещо. Ако сте пестеливи, ще изкарате с тях поне седмица. Една седмица! Кларис взе монетите с треперещи ръце. — Благодаря ти, Бети. Помощта ти е неоценима. Ако някой от Бомонтен дойде в училището, кажи му, че ние… че сме тръгнали към къщи. Хайде, върни се в къщата. Студено е, а ти нямаш наметка. — Да, Ваше височество. — Бети направи реверанс и се затича обратно. По някое време се обърна и отново направи реверанс. Едрото й лице се набразди от тревога, докато гледаше своите принцеси. — Бог да ви пази по пътя! — Не! — Ейми се втурна напред и провря слабичките си ръце през решетката. — Ти си ужасна, ужасна… Кларис я сграбчи за раменете и я издърпа по-далече от оградата. — Какво правиш? — извика сърдито Ейми — Баба й нареди да се грижи за нас, а тя ни изоставя. Защо го допускаш? — Нищо не допускам. Подчинявам се на реалността. Тя няма да тръгне с нас. Ако си спомняш, последното, което ни каза баба, беше, че принцесата трябва винаги да бъде смела, все едно при какви обстоятелства. Да се държи любезно и учтиво с подчинените си. Винаги. — Кларис въздъхна и потрепери. — Изпълних указанията й. — Указанията на баба са глупави и ти го знаеш. Какво значение има, че сме принцеси? — Ейми се изтръгна от ръцете й. — Особено сега, когато да си принцеса означава само ядове и никакви привилегии. — Ние сме, каквито сме. Принцеси на Бомонтен. — Не сме длъжни — възрази кисело Ейми — Сега сме съвсем сами на пътя. Можем да бъдем, каквито си искаме. Когато излязоха на шосето, Кшрис отговори трезво: — Не е така просто. Ние сме такива, за каквито сме били родени. — Ние сме такива, каквито се направим — заяви упорито Ейми. Кларис спря на малка полянка в близост до гората. — Като се върнем в Бомонтен, ще видиш, че не е така. — Не, няма! Кларис вдигна глава и обходи с поглед тесния път. По живия плет висяха сухи листа, силният вятър гонеше нападалите по пустия път. Над главите им се събираха заплашителни сиви облаци. Вече не можеше да си спомни в каква посока трябва да тръгнат, за да стигнат до малкия крайпътен хан. Преди вървеше, без да мисли. Не беше и нужно, защото винаги някой ги водеше и вземаше, возеше ги… Тя беше седемнадесетгодишна и нямаше никаква представа за реалния свят. Беше длъжна да се грижи за Ейми, докато стигнат до Бомонтен, а нямаше ни най-малка представа в каква посока да тръгне. Искаше й се да се отпусне на земята, да се свие на кълбо и да плаче, докато не й останат сълзи. В този миг от горичката изскочи нещо голямо и черно и се хвърли към тях. Мъж. Едър, масивен, заплашителен мъж. — Махни се! — изкрещя Ейми. Мъжът сграбчи Кларис за рамото и я повлече към дърветата. Тя изпищя. Един-единствен, дълъг, пронизителен писък. Мъжът я скри зад един дебел ствол и я пусна. — Не се плашете, Ваше височество! — извика, преди тя да е побягнала. — Спомняте ли си кой съм? Разбира се, че си спомняше. Този дрезгав глас можеше да принадлежи само на един мъж, на един-единствен. Сложи ръка върху сърцето си, което биеше с дива сила. — Джефри! Той беше различен, напълно различен от всички други мъже в родината им. Рус, със сини очи, ръцете му бяха твърде дълги, даже за масивното тяло. Могъщите, леко увиснали рамене и големият корем биха направили чест на всеки пристанищен работник, а носът и устните изглеждаха като обезформет от много сбивания. Ала носеше изискано облекло, говореше като придворен и отдавна беше на служба при баба й — Кларис го помнеше от дете. Беше куриер на баба й, личен камериер, лоялен пратеник. Каквото трябваше да направи кралица Клаудия, Джефри го уреждаше вместо нея. Като го видя, от раменете й падна огромен товар. — Благодаря на бога, че ни намерихте! Ейми се прилепи до сестра си и огледа мрачно непознатия. — Аз не знам кой си! Откъде се взе? Мъжът се поклони пред двете момичета. — Аз съм слуга на вдовстващата кралица Клаудия. Тя ми има пълно доверие. Ейми го изгледа недоверчиво. — Наистина ли? Кларис прегърна успокоително сестричката си. — Наистина. Баба винаги изпраща Джефри, когато има важни вести за съседните страни. — Но защо бе дошъл тук? Защо точно в този момент? — Какво става с баба? — попита с треперещ глас. — Да не е… — Баба ви е добре! — Бледосините очи изгледаха пронизващо нея, после и Ейми. — Но революционерите опустошават страната и тя ме изпрати да ви кажа, че трябва да бягате! В облекчението на Кларис се примеси ужас. — Да бягаме? Защо? Къде? — Зли хора са по петите ви. Искат да ви убият, за да не остане никой от кралското семейство на Бомонтен. Трябва да избягате на континента — завърши настойчиво той. — И да останете там, докато нейно величество нареди да се върнете. Ейми все още го оглеждаше с подозрение. — Как ще ни намерят, ако се скрием? — Баба ви каза на мен, само на мен, че когато дойде време да се завърнете, ще публикува обява във вестника. Не вяравйте на никого, който ви потърси и каже, че вече не е опасно и можете да се върнете. Ако не носи писмо от баба ви, бъдете сигурни, че е предател. Аз нося писмо от кралицата. — Той извади сгънат лист от торбичката, която висеше на колана му. Кларис буквално изтръгна писмото от ръката му, счупи печата на баба си и прочете кратките й нареждания. С всяка дума смелостта я напускаше. Подаде писмото на Ейми и се обърна към Джефри, — Няма съмнение. Баба пише да бягаме и да се скрием докато положението се успокои. — Гласът й отново затрепери, но в сърцето й покълна плаха надежда. — Вие ще дойдете с нас Джефри, нали? Мъжът я погледна виновно. — Не мога. Трябва да предупредя Сорша. За първи път през този дълъг ужасен ден Кларис изпита нещо като радост. — Значи знаете къде е Сорша? Ще ни заведете ли при нея? За момент мъжът се стъписа. — Не. Не, не мога. Еини вдигна глава от писмото. — Но нали току-що казахте, че ще отидете при Сорша! — Заповедта на моята кралица гласи, че кронпринцесата трябва да остане разделена от вас. — Ъглите на устата му увиснаха. — Много съжалявам, но отсега нататък двете ще се оправяте сами. — Баба никога не би ни пуснала без гувернантка — заяви твърдо Ейми. Джефри я погледна с известно недоволство. — Малка принцесо, съзнавам, че планът е опасен, но баба ви нямаше друг изход, разберете! — Искаме да видим Сориш — продължи Ейми с обичайната си упоритост. — Тя ни е сестра. Джефри се огледа бдително. — Ваши височества, тази мярка се взема както за вашата сигурност, така и за безопасността на Сорша. Освен това се боя, че може да ме преследват. Кларис също се огледа. Доскоро се притесняваше само как ще преживеят зимата. Сега вече се питаше дали изобщо ще оцелеят. Джефри извади от чантата си кесия, препълнена с монети, и я подаде на Кларис. — С това ще изкарате зимата. Моля ви, тръгвайте веднага. Идете в Уор, качете се в пощенската карета и слезте на последната спирка. Вървете. Бързо. Не поглеждайте назад. — Изведе ги отново на пътя и заключи: — И не се доверявайте никому.
12
Великите духове мислят еднакво. Особено когато са жени.
Утринното слънце топлеше лицето на Кларис, докато бързаше през кухненските градини към оборите, облечена в костюма си за езда. Трябваше веднага да избяга от кискащите се момичета и клюкарстващите им майки, от безсрамните и винаги прикрити искания да им помогне, от собствените си мисли… Какво ставаше с Хепбърн? Миналата нощ скочи от прозореца и изчезна, просто изчезна. Тя се върна в салона и зачака. Докато дамите свиреха на пиано и пееха, тя чакаше, но той не се върна. Тази сутрин не бе чула слугите да говорят, че господарят им е ранен, но и не посмя да попита къде е и какво прави, защото се боеше да не си помислят нещо… че се интересува от него повече, отколкото е редно… не обичаше този вид клюки. Особено когато… особено когато бяха отчасти верни. Чакълът скърцаше под ботушите й. Вятърът развяваше косата й и я мамеше да продължи. Радваше се, че отива към оборите. Искаше да види Блейз, да го помилва, да го оседлае и да препусне към свободата, която познаваше само на гърба му. По дяволите… не биваше да позволява на Хепбърн да я целува. Все още не знаеше защо го е направила. И други мъже бяха посягали към нея. Опипваха я, притискаха я, опитваха се да я целунат. Тя реагираше моментално и коляното й болезнено нараняваше мъжката им гордост. Никога досега не беше изпитвала желание да докосне мъжко тяло. Ала още когато видя Хепбърн за първи път, разбра, че силата и могъществото на неговата чувственост са неустоими. Инстинктът не я излъга. Той беше опитен прелъстител — точно както се беше опасявала. Освен това искаше нещо от нея. Искаше тя да изпълни желанието му и изобщо не се стараеше да го скрие. Докато я опияняваше със страстта си, през цялото време е планирал хладнокръвно да я възнагради за капитулацията, като я… като й подари себе си. Сякаш беше скъпоценна награда, а не изкусител на невинни момичета и ковач на безумия планове! При тази мисъл Кларис неволно притисна с ръка челото си. Откъде се беше взел този дяволски план? Защо искаше от пея да се престори на друга жена? На жена, която изобщо не познава. Обясненията му бяха двусмислени и вероят неверни. Планът му със сигурност беше много опасен. Какъвто и натиск да упражняваше върху нея, тя беше длъжна да откаже. Все едно колко изкусително, опияняващо и страстно умееше да целува. Олюлявайки се, Кларис продължи пътя си и се запита дали пък лордът не и е дал тайно някакво средство, от което си е загубила ума. Това беше единственото обяснение за неприличното й, недопустимо поведение. Незнайно как, този мъж бе успял да завладее ума и сърцето й. Не биваше да го допуска до себе си. Когато ги изгониха от интерната в Уор, Кларис беше страхливо момиче, което се отнасяше към всеки непознат с подозрение. Първата им зима беше белязана от два страшни въпроса: Как ще оцеляват, след като парите свършат? И дали изобщо ще оцелеят, ако атентаторите ги открият? Тогава от отчаянието се роди идея: да продава кралските кремове. Постепенно опитът я научи да преценява правилно мъжете. Макар и рядко, английските вестници пишеха за положението в Бомонтен. Кларис четеше всичко, до което се добираше, но подробностите бяха неясни и твърде противоречиви. Някои журналисти твърдяха, ча кралица Клаудия е надхитрила революционерите и си е възвърнала властта. Други обаче пишеха, че страната продължава да е в ръцете на бандитите. Единственото, което Кларис знаеше със сигурност, беше, че баба й не е публикувала обява в никой вестник. Значи внучките й още не можеха да се върнат. Макар че бдителността й беше поотслабнала, Кларис продължаваше да чака своя шанс да се завърне вкъщи. От пет голини целта й беше само една. Нямаше да позволи възхищението от лорд Хелбърн да я заслепи. В никакъв случай. Когато зави по следващата алея, Кларис видя нечия пола да изчезва зад живия плет. Помисли малко и реши да не обръща внимание. Сигурно някоя от младите дами беше изтичала в градината, за да си изплаче очите заради някаква измислена обида. Накрая все пак не устоя на изкушението и реши да хвърли поглед към личността, която се стараеше да не я видят. В края на дългата алея се издигаше малка бяла беседка зашитена от жив плет и цялата обрасла с увивни рози. Между цветовете се виждаше лицето на Милисънт. Изглеждаше загрижена. Кларис уважи желанието й да се усамоти и само й махна на минаване, но в същия момент лицето на Милисънт светна. — Ваше височество! — извика тя. — Колко се радвам, че сте вие! Кларис също се зарадва, че не беше някои друг. Милисънт беше съвсем различна от своя брат Явно той беше засукал още с майчиното мляко цялата арогантност и цинизъм на семейство Хепбърн. Милисънт беше спокойна, любезна, с нея човек се чувстваше уютно. Брат й обаче беше нагъл негодник. Но Кларис не искаше да мисли за него. Не искаше и да го види. Трябваше да го избягва. Тя се поколеба и спря пред една дупка в живия плет. — Добро утро, лейди Милисънт. Каква прекрасна утрин, нали? Смятам да пояздя. Желаете ли да ме придружите? Лицето на Милисънт се удължи. — Благодаря, но аз не яздя добре и със сигурност ще ви разваля удоволствието — на вас и на великолепния ви жребец. Кларис изпъчи гърди с добре изиграно високомерие. — Толкова ли надменна ви изглеждам, че да избирам спътниците си само според ездаческите им умения? — Не! Не исках да кажа… — Милисънт изведнъж се засмя. — Вие ме дразните. Кларис отговори на усмивката й. — Познахте. — Елате за малко при мен. Ще поговорим за бала. Снощи така и не успяхме. Последното, за което желаеше да говори, беше за проклетия бал. В момента мислеше за съвсем други неща. Но в крайна сметка всичко беше свързано с бала. Разбира се, нямаше да попита Милисънт за него. Макар че много искаше да знае дали се е наранил. Но може би Милисънт не знаеше. Освен това отговорността за бала беше твърде тежка за крехките й рамене и Кларис се чувстваше длъжна да й помогне. Дори само с приятелски разговор. Но първо трябваше да узнае какво се е случило с Хепбърн. — Предполагам, че сестра ви се чувства добре — заговори подчертано небрежно. — А как е брат ви? Милисънт я погледна изненадано. — Мисля, че и двамата се чувстват добре. — Много се радвам. — Кларис приседна на една от лакираните в бяло пейки. — Видяхте ли ги вече? — Прюдънс? Вие се шегувате! Тя става най-рано към обед. — Милисънт седна насреща й. — Всеки ден й обяснявам, че не е кралица, но тя не ме слуша. Вие спяхте ли всеки ден до обед? — В никакъв случай. Баба щеше да ни убие. — Кларис не внимаваше какво говори, защото трескаво се опитваше да събере повече сведения за Хепбърн, без Милисънт да заподозре нещо. — Ставахме на разсъмване и излизахме за един час на разходка! Всеки ден, независимо от времето. След това ни даваха хубава закуска, съставена според указанията на баба, а после… — тя млъкна изведнъж. Милисънт я слушаше унесено. Нямаше право да й разказва живота си. Естествено, Милисънт никога не би я предала умишлено, но дори да изпуснеше по невнимание някоя безобидна забележка пред подозрителна личност, това можеше да бъде много опасно за двете принцеси. — Това е минало. Отдавна вече не съм онази принцеса. — А каква принцеса сте сега? — попита с интерес Милисънт. — Принцеса, която върти търговия. — И за съжаление принцесата май няма да открие какво е станало с Хепбърн, каза си горчиво Кларис. — Чела съм много за революциите, слушала съм какви ли не истории и често съм се питала как живеят хората, прогонени от родината си. — В очите на Мнлисънт светеше искрено съчувствие. И приятелство. — Сега знам. Вие ми помагате. Кларис гледаше жената насреща си и се питаше как е могла дори за миг да я помисли за обикновена. Съчувствието разхубавяваше лицето й, а нежното разбиране беше като балсам за душата й. — Не разбирам защо мъжете в Шотландия са толкова глупави — изрече импулсивно тя. — Как е възможно още никои да не е поискал ръката ви? Милисънт се отдръпна сякаш бе получила шамар. — Не са чак толкова глупави. — И се изчерви до корените на косата. Аха. Значи Милисънт си имаше сърдечна тайна. — Бъдете искрена с мен — помоли Кларис. — Кой е мъжът, накарал сърцето ви да затупти по-силно? Милисън вдигна рамене, напразно опитвайки се да покаже равнодушие. — Даже когато бях много по-млада, нямах особени надежди. — По отношение на кого? — осведоми се любезно Кларис. — По отношение на… никого. Глупав отговор. Милисънт не смееше да погледне принцесата. — Кой мъж би се заинтересувал от мен? Аз съм безлична и скучна. — Не сте безлична, само не умеете да покажете какво имате. А що се отнася до другото, намирам, че разговорът с вас е изключително приятен и дружелюбието ви е единствено по рода си. Затова съм убедена, че заслужавате нещо по-добро, отколкото до края на живота си да се грижите за семейството си. Милисънт скръсти ръце в скута си и сведе поглед. — Други жени също го правят и намират удовлетворение в това. Кларис изпухтя сърдито и не си направи труда да заглуши този неприятен звук. — Не, не го правят! И вие не вярвате в това, което казвате! Знам, че сте виждали много такива жени. Стари лели, неомъжени дъщери, които служат като безплатни компаньонки и гувернантки и ден след ден се обезличават, докато накрая обществото престане да ги смята за човешки същества! Това важи дори за собствените им семейства! Милисънт я погледна смаяно. — Ама… Библията ни учи да се примирим със съдбата си… — Библията е препълнена с истории на хора, които са взели живота си в свои ръце и го живеят така, както им харесва. — Кларис стисна ръце в юмруци, за да подчертае думите си. — Вижте само Рут и Естер! Силни жени, поели отговорност и създали нов свят. Защо и вие да не направите същото? Мисилънт изглеждаше крайно разтревожена. — Но аз не искам да създам нов свят. Мечтите ми не стигат чак дотам. Аха! Най-сетне стигнаха до същността на въпроса. — А докъде стигат вашите мечти? — О, те са… те са незначителни. Такива, каквито може да се очакват от застаряваща девица. Кларис се усмихна окуражително и й кимна да продължи. — Искам само да имам собствен дом и мъж, който ме обича! — Думите буквално избликнаха от сърцето на Милисънт. — И защо да не ги получите? — попита сърдечно Кларис. — Това не е е чак толкова трудно. — Та той изобщо не ме поглежда! Искам да кажа… — Той? — Да… Вие не го познавате, но скоро ще имате възмажност да го видите. — Поканен ли е на бала? — Той с приятел на Робърт и сигурно ще дойде. Кларис погледна строго приятелката си. — Да, да, ще дойде — побърза да я увери Милисънг, въздъхна и се предаде. — Е, добре. Той е граф Тардю. Кори Макгаун, най-прекрасният мъж в земите на Шотландия. Лиричното описание на несравнимия мъж Макгаун каза на Кларис всичко, което искаше да знае. — Значи изглежда добре? — Косата му има цвета на слънцето, а очите му са ясносини. Язди, ловува, играе, танцува… — В погледа на Милисънт светна копнеж. — Той е мечта… — Значи сте танцували с него? — Веднъж. Бях на седемнайсет. Настъпих го. — Милисънг сведе глава. — Осмелих се да посегна към звездите. Не заслужавам нищо по-добро. Това беше вече прекалено! — Кой ви е надрънкал всички тези глупости? — попита остро Кларис. — Баща ми. Принцесата преглътна грубите думи, които напираха на езика й. Не биваше да обижда бащата на Милисънт. Или поне не можеше да го каже направо в очите й. — Понякога хората, които ни обичат най-силно, са слепи за предимствата ни — обясни любезно тя. — Татко не беше сляп! Той беше… прям и справедлив. — Може би да, но със сигурност не е разбирал нищо от красота. — Кларис не й даде възможност да възрази — Ще ви помогна да изберете тоалет за бала и да срешите косата си. Ще се появите в залата като кралица. Ще крачите величествено и ще се усмихвате като сирена. Лорд Тардю ще се поболее от любов и ще падне в краката ви. Милисънг избухна в смях, но Кларис остана напълно сериозна. — Ще видите, че ще стане точно така. — Тя се изправи и окуражително я потупа по рамото. — Мислете над думите ми. — Завъртя се и тръгна към изхода на беседката. Милисънт също стана и пейката изскърца. — Принцесо Кларис, недейте! — Тонът й беше също така настойчив като този на Кларис преди малко. — Аз също говоря съвсем сериозно — заяви Милисънт. — Концентрирайте се върху Прюдънс. Помогнете ми да организирам празненството. И преди всичко ви моля за вашето приятелство! Но не се опитвайте да промените живота ми. Аз съм доволна с това, което имам.
13
Принцесата хваща повече мухи с мед, отколкото с горчица
Оборите лежаха под слънцето мирни и сънени. Ратаите не се виждаха никъде. Кларис се затича към крайния обор, горяща от нетърпение да види Блейз и да помилва кадифените му ноздри. Той не искаше нищо от нея, освен да стиска юздите със здрава ръка и да го изчетка с любов след дълга езда. Никога не я отблъскваше от страх, никога не я допускаше близо до себе си, за да й причини болка. Нищо друго в живота й нямаше смисъл, само Блейз. Той е разумно животно — за разлика от другия жребец в тази къща, каза си злобно Кларис. Ала когато стигна до бокса на Блейз, го намери празен. Обзе я паника. В гърлото й заседна буца. Огледа се на всички страни, но никой от другите коне нямаше елегантната структура и блестящата светлокестенява грива на нейния жребец. Къде е конят ми? Блейз мразеше мъжете. Ако някой от ратаите се е опитал да го изведе на разходка, жребецът сигурно го е нападнал. Но зад този съвсем реален проблем се криеше много по-дълбок — и по-нелогичен — страх: Ами ако бяха дошли да й го вземат? Запъти се към ограденото пасище, като се оглеждаше наляво и надясно и търсеше обяснение. Излезе навън, примигва срещу ярката слънчева светлина и видя… жребеца. Чакаше я оседлан и готов. А Хепбърн, проклетият Хепбърн, държеше коня й за юздата и милваше ноздрите му. Облекчението премина в гняв. Лордът явно не беше ранен. Блейз явно не беше отвлечен. И на всичкото отгоре двамата се разбираха отлично. Кларис си пожела да се махне оттук и да не си губи повече времето в мисли за двамата дебелоглави типове. Изтръгна юздата от ръцете на Хепбърн и попита сърдито: — Какво правите тук? — Чакам ви. — Той изглеждаше равнодушен и спокоен, сякаш снощи не се бяха целували до забрава. Е, добре. И тя можеше да играе тази игра. В крайна сметка миналата нощ изобщо не беше важна. Страстта беше нещо непозволено и тя нямаше да повтори онези мигове. Никога вече. — Закъсняхте — добави той. Кога ли се бяха уговорили да излязат на езда заедно? Кларис го измери с пренебрежителен поглед. — Откъде знаехте, че ще дойда в обора? — Интуиция. Интуиция? О, не, този… този мъж нямаше в главата си и капчица интуиция. Сигурно е заповядал да я следят! — Този вид интуиция не ми харесва — изрече бавно и отчетливо тя. — Моля ви за в бъдеще да ме пощадите от нея. Хепбърн сведе глава в знак на покорство. — Както желаете. Хладната капитулация засили неловкостта й. Мъж като Хепбърн не се подчиняваше, освен ако нямаше основателна причина. А Кларис не смееше да попита за причината. Огледа малкия двор и видя, че Хелиос, жребецът на лорда, чакаше оседлан наблизо. — Не съм закъсняла — отговори остро тя и отблъсна ръката му, която се протегна да й помогне. — Явих се точно на секундата за моята самотна, несмущавана от нищо разходка със скъпия ми Блейз. Хепбърн вдигна рамене, сякаш объркан от хапливия й хумор, обърна се и се метна на седлото. — Значи не харесвате утрото. Не го очаквах. Кларис сръчно възседна коня си. — Какво искате да кажете? — Направихте ми впечатление на жена, която с удоволствие става рано и в добро настроение. Както виждам, съм се излъгал. — Естествено, че съм в добро настроение! — Държеше се като глупава хлалачка и го съзнаваше. Но поведението му я вбесяваше. Хепбърн я погледна с привидно съчувствие. — Да не би да сте пропуснали закуската? Не е здравословно да яздиш с празен стомах. Загрижеността му беше фалшива. Но ако беше истинска, беше още по-страшно. — Не съм пропуснала закуската — отговори тя, натъртваики на всяка дума. — Тогава нямате разумно обяснение за лошото си настроение. Хайде, потегляме! — Хепбърн излезе в умерен галоп от двора и препусна към суровата местност, която беше част от имението му, изпъстрена със стръмни скали и тревисти долини. Както предишния ден, така и днес пътят помами Кларис. Защо не препусне право към Фрея Крегс? Ще вземе Ейми и ще обърне гръб на това проклето място. Беше спечелила достатъчно пари от проджабата на кремовете. Ще заминат за Единбърг и ще прекарат там още една зима. Поредната зима далече от Бомонтен. Освен това… всеки ден ще се оглежда страхливо да не се появи съдия Феърфут от Англия. А може би и лорд Хепбърн, дошъл да й отмъсти, че не е изпълнила желанието му. Страхливка ли беше? В действителност Кларис не се смяташе за страхлива. Точно обратното. Понякога Ейми я обвиняваше в безумна дързост. Ала Хепбърн й вдъхваше страх, и то не само в едно отношение. Тя се боеше от него, защото той явно не съзнаваше безумието на плана си. Страхуваше се, защото той я бе прегърнал и бе вложил в целувката сърцето и душата си. И защото още при тази първа целувка тя му бе дарила сърцето и душата си. Престани, заповяда си строго Кларис. Не разбираш ли, че това, което те тласка към него, е чисто любопитство? Разбира се, че не се страхуваш от него. Никак даже. Не е страх, нито пък радостно очакване. И в никакъв случай не е желание да имаш мъж, който може би е луд, но със сигурност е непоносимо арогантен. Тя пришпори Блейз и скоро се изравни с Хелиос. — Какво се случи с онзи човек? — С кого? — С мъжа, когото проследихте снощи. Хепбърн забави ход. — Изплъзна ми се. — Сигурно сте бесен, че някой се е изплъзнал от мрежата ви. Лордът бавно обърна глава и я погледна дълбоко в очите. — Да, бесен съм. Сигурно неволно бе стегнала юздите, защото Блейс изви глава настрана и подскочи. Но Кларис успя да го успокои бързо. Нима Хепбърн току-що я бе заплашил? В гърлото й заседна буца. Точно така — това беше заплаха. Миналата нощ се опита да я прелъсти, а сега я заплашваше. За негово сведение тя не се оставяше така лесно да я сплашат. Той беше само граф, докато тя беше принцеса. Трябваше да помни това и да се държи в съответствие с ранга си. Баба й я предупреждаваше, че интимността често ражда презрение. И тук доказателството беше пред очите й. Но баба й отдавна я беше научила — и с личния си пример, и с думи — как да сложи край на подобна интимност. Без да се бави, Кларис размаха като за поздрав дръзкото си кепе и препусна напред. Вярваше, че позата й, ездаческото й изкуство и цялото й излъчване ще го вразумят. Ала нещо дълбоко й нашепваше, че нищо не е в състояние да обуздае безграничната арогантност на този шотландски лорд. Оставиха оборите зад себе си, много скоро и господарската къща изчезна от погледите им. Останаха само хищните птици, които се рееха високо над главите им. Синьото небе се протягаше към хоризонта, вериги възвишения и планински върхове напразно се мъчеха да го достигнат; високата трева се полюляваше под лекия ветрец, дивите розови храсти бяха отрупани с бели и розови цветове. Тази страна беше съвсем различна от родината й в Пиренеите, с меки хълмове и невисоки планини, но скалите и вятърът бяха диви и първобитни и докосваха душата й. И Хепбърн беше див и първобитен като скалите и вятъра в родината си. Проклет да е! Защо не й даваше възможност поне да се наслади на прекрасното утро? Когато пътеката се разшири и най-сетне се изгуби в ливадите, лордът я настигна. — Каква е тази високомерна маска, Ваше височество? Да не съм ви обидил с нещо? Обидил? Та той я обиждаше с всяка своя дума! — Снощи ми поставихте изисквания, които не мога да изпълня. Неприлични и невъзможни изисквания. — За да поясни, че говореше за плана му, а не за целувките, тя добави: — Надявам се, разбирате, че не мога да изпълнявам ролята на жена, която никога не съм виждала. Още повече по причини, които не разбирам. — Значи все пак сте мислили над молбата ми? — осведоми се любезно той. Кларис спря Блейз и се обърна към него. — Аз съм принцеса — заяви тя бавно и с достойнство и вдигна ръка, когато той понечи да отговори нещо. — Знам, че не ми вярвате, но това е истината и аз зная какъв с дългът ми. Длъжна съм да се държа според ранга си, а той не ми позволява да се маскирам, за да измамя или заловя някого. — Ще ви позволи, като разберете, че нямате друг избор. — Гласът му изплющя като камшик. Този човек си позволяваше да я заплашва! Притискате я до стената, но тя нямаше да го допусне. Трябваше да се откопчи. Трябваше да намери начин. — Вие разбирате ли, че ако се маскирам, няма да мога да се явя на бала като принцеса Кларис? — попита студено тя. — Какво ще кажете на гостите си, ако внезапно изчезна? Аз съм принцесата, която представихте на всички и буквално принудихте да вземе участие в бала ви. — Разбира се, че ще участвате. — Робърт приближи Хелиос до нея. — Като принцеса. Кларис изпухтя сърдито. — Нали искате да нося перука и да се маскирам? — Ще свалите маската и ще станете отново принцеса. — Хепбърн не я изпускаше от очи нито за секунда. — Няма да допусна никой да узнае, че на бала присъства и сеньора Мендоса. Ще я види само този, който трябва. — Защо толкова държите хората да видят принцесата в изгнание? Много ли е важно да впечатлите гостите си с присъствието й? — Естествено — отговори убедено той. — Това е първият светски прием, който давам след завръщането си от войната. Статусът на семейството ми зависи до голяма степен от успеха на този бал. — Лъжец. — Не вярваше в нито една дума. Лордът я измери с одобрителен поглед. — Наистина сте много интелигентна. Признанието му я зарадва, но това беше глупава радост. Не можеше да си позволи да се размекне и да се включи във фарса му. В никакъв случай. Ако някой я познаеше, беше изгубена. И Ейми също. Трябваше да тръгне по друг път. Да му поднесе отказа си с хумор, без да го отблъсква и преди всичко, без да му даде да забележи истинския размер на отчаянието й. Естествено, можеше да отклони вниманието му с малък флирт, това със сигурност беше добра идея, но не биваше да прекалява. Миналата нощ той я бе целувал без никаква провокация. Не искаше отново да преживее това. Тази… прекрасна страст. Съзнаваше, че стои на ръба на пропаст. Бездънна пропаст. Приближи се до него и се усмихна, за да покаже трапчинките си. — Милорд… — гласът й прозвуча нежно, почти интимно, — онова, което искате от мен, е невъзможно. Ако ме хванат, с мен е свършено. Но той не се подадде нито на сантиметър. Точно обратното, брадичката му се вирна още по-упорито, а в погледа блесна студенина. — Няма да ви хванат. Никога няма да го допусна. Кларис опита с разумни аргументи. — При такива шаради винаги съществува вероятност от провал. — При тази не. Сърцето й заби още по-силно, дланите й овлажняха. Той беше опасен. Опасен и неумолим. Сигурно и луд. Въпреки това трябваше да откаже. Просто трябваше. — Не мога да го направя, милорд. Той се извърна настрана, сякаш искаше да скрие мислите си от нея. След миг отново вдигна поглед и затьрси нещо в лицето й. — Това ли е последната ви дума? Неловкостта, която бе изпитала при първата им среща, се засили. — Не мога другояче. — Преди около месец — започна да разказва Хепбърн — чух за някакъв кон, впечатляващ двегодишен жребец от Джилмайкъл. Конят принадлежал на тамошния съдия. Наполовина арабски, наполовина бомонтенец, много рядка раса, с необикновен цвят и жизненост. — Любезният тон направи неизречената заплаха в думите му още по-страшна. Кларис усети как пребледня и неволно се вкопчи в юздата. Блейз подскочи нервно, но тя устоя на напора да го помилва. — Какво намеквате? — Вие сте откраднали коня. — Хепбърн се усмихна с мрачно задоволство. — Откраднали сте Блейз.
14
Не може едновременно да сте гневни и да разсъждавате разумно.
“Откраднали сте коня.” Хепбърн знаеше подробностите. Знаеше истината. И не се плашеше дори от открит шантаж. Поривът да избяга заплашваше да я надвие. Трябваше да се махне от градовете и хората в тях. Да пришпори Блейз и да препуснат в луд галоп. Да усеща вятъра в лицето си, да забрави всички задължения… дори Ейми, която я очакваше в селото. Да си отиде, без да се обърне нито веднъж. — Не, не е вярно! Баща ми, кралят… — Той е мъртъв. — Хепбърн направи нетърпелив жест. — А, даже и да беше жив, не би ви подарил такъв кон. Блейз е само на две години, а ако съдя по вашите собствени изказвания, вие сте в Англия доста по-отдавна. Бе попаднала в капан. В капана на собствените си глупави лъжи, в капана на този дяволски мъж с красива, мека и страстна уста и с кремък вместо душа. Какво да прави? Какво ще стане, ако му разкаже истината? Той обича животните. Може би ще я разбере. — Е, добре, вярно е. Съдия Феърфут се смята за отличен треньор на коне. Опита се да пречупи Блейз и когато не успя, поиска да убие това прекрасно… — Тя помълча малко, за да овладее вълнението си, и добави: — Блейз не заслужаваше да умре само защото някакъв си несръчен, груб английски съдия си е наумил да унищожи всяко същество, което притежава красота и смелост. По лицето на Хепбърн не трепна нито мускулче. — Опита ли се да пречупи и вас? — Гласът му прозвуча безизразно. “По-добре ме послушай, момиче, иначе ще хвърля и теб, и сестра ти в подземието. Никога вече няма да видиш дневната светлина.” Споменът за страшната сцена я разтърси. Спомни си разкъсания корсаж, сините петна по китките си. И щастливото обстоятелство, че Ейми й се притече на помощ. Срамът я накара да се изчерви. Знаеше, че още дълго няма да избяга от спомена. А как й се искаше да го забрави! Не отговори на въпроса на Хепбърн. — Жена му още ходи и говори, но е пречупена. Вътрешно мъртва. Моля ви, милорд, не му връщайте Блейз! Жребецът никога няма да допусне да го пречупят. С него трябва да се отнасят нежно, с разбиране. Съдия Феърфут ще го убие. При него го очаква мъчителен, ужасен край. — Няма и му върна Блейз. — Хепбърн й протегна ръката си в кожена ръкавица. — Ако изпълните желанието ми. — Очевидно очакваше Кларис да стисне ръката му и да подпечата споразумението им. Тя втренчи поглед в ръката му, после бавно премести очи към лицето. Този мъж мислеше само за едно. За успеха на проклетия си план. Не беше справедливо. Тя беше принцеса, родена, за да бъде обграждана с грижи и любов. Не беше почтено. Защо трябваше да порасне толкова рано? И не само това, ами и да поеме отговорността за собственото си оцеляване и за живота на сестра си! Защо трябваше да живее в постоянен страх за живота на голямата си сестра? Не беше справедливо и да се изправя срещу този мъж, който държеше всички козове в ръката си и я излагаше на опасност с дяволския си план. Най-сетне Кларис се поддаде на разочарованието, гнева и страха си и пусна Блейз в галон. По-добре да избяга. Зарадван, жребецът полетя напред. Откога жадуваше да препусне на воля. Това му беше в природата. За един миг прекося ливадата, движенията на дългите му крака почти не се виждаха. Кларис чу стреснатия вик на Хепбърн и само след секунда Хелиос се втурна да догони бегълката. Но какво я беше грижа дали той я преследва! Какво я беше грижа! В момента искаше само да се наслади на прекрасното чувство за бягство. На илюзията, че може да се изплъзне. На невероятното усещане за свобода. Блейз стигна до края на ливадата, изкачи се по склона, слезе от другата страна на хълма и наближи висока дървена ограда. Преодоля препятствието с великолепен дълг скок, без изобщо да се напрегне. Пред тях се простря дълга долина. Блейз изпъна шия, сдъвка юздата, кимна на здравата й, опитна хватка и продължи. Все напред и напред. Хладният вятър извика сълзи в очите на Кларис. Може би плачеше от гняв и отчаяние, защото не можеше да избегне примката, които се затягаше около шията й. Заради Хепбърн, който галопираше след нея, студен и безогледен. Знаеше, че няма да избяга. Той беше по-бърз и по-силен от нея. Див, необуздан… проклет да е! Той държеше другия край на въжето, стегнато около шията й. Нямаше да се отърве от него. Когато най-сетне призна поражението си, опиянението от лудата езда отлетя. Здравият човешки разум се върна на мястото си и когато изкачи поредното възвишение, тя стегна юздата и Блейз спря. Хепбърн мина пред нея, за да й пререже пътя, и сграбчи юздата на коня й. Ослепително белите му зъби бяха оголени, ноздрите издути, лицето разкривено от гняв. Сините очи блестяха. — Какво искахте да докажете с това препускане? — изкрещя разярено той. Но Кларис вече не се притесняваше от гнева му. Никакви усмивки, комплименти и докосвания нямаше да смекчат безмилостната му решителност. — Нищо не съм искала да доказвам! — отговори със същия тон тя. — Направих го само защото така исках. — Не можете да ми избягате. Където и да отидете, ше ви намеря. А ако си счупите врата, с нищо няма да си помогнете. — Няма да си счупя врата. Яздя по-добре от вас и Блейз ми принадлежи. — Вече не я беше страх да хвърли предизвикателство в лицето му. — Ще се погрижа да ви принадлежи, ако направите това, за което ви моля. — Хепбърн отново й протегна ръка. Тя бе побягнала, бе изминала десетина мили, бе прескочила висока ограда и накрая се озова отново там, където бяха преди десетина минути. Лорд Хепбърн отново настояваше да му подаде ръка и да подпечатат споразумението си. Тя го мразеше. Мразеше го, боеше се от него и… и го желаеше. Само да знаеше защо. Защо го желаеше, след като той непрекъснато я гневеше и я караше да се страхува? — Защо го правите? — попита глухо тя. — Защо трябва да участвам във вашия абсурден бал с маски? — Искам справедливост и свобода. За един приятел — отговори Хепбърн спокойно и без всякакъв патос. Сякаш справедливостта, свободата и приятелството си струваха всички усилия. Но какво я беше грижа? — Приятелство? — Така й се искаше да плюе върху ръката, протегната към нея! Но не биваше са се забравя дотам. — Какво разбира от приятелство мъж като вас? Вие нямате представа какво е да си приятел. Опитваше да се овладее, наистина се опитваше. Даже се отдалеча малко от него. Но тогава си спомни Милисънт, прекрасната му сестра, и отново я обзе гняв. — Та вие дори не знаете как трябва да се държи един брат! Обвинението й го стъписа. Веднага отпусна ръка. — Какво имате предвид? — В гласа му имаше искрена тревога. — Само се погледнете! — посочи го обвинително тя. — Връщате се от войната нещастен и затворен в себе си и не проявявате ни най-малко внимание към потребностите на сестра си. — Аз имам две сестри — отвърна той саркастично. Кларис го изгледа с добре изиграна изненада. — О, така ли? Учудвам се как сте забелязали. Е, добре. Прюдънс е възхитително младо момиче, което вярва, че щом вие сте казали нещо, значи то е добро. За нея животът е весело приключение — но само защото Милисънт е винаги до нея и прави всичко, за да й спести сериозните проблеми. Милисънт обаче… Нима не сте забелязали колко се тревожи за вас? — Разбира се, че съм забелязал! — Тогава значи не ви интересува, права ли съм? — Всяка дума беше като удар с камшик. — Милисънт няма причини да се тревожи. — Той седеше на седлото като статуя. — Би трябвало да ми повярва. — Може би ще ви повярва, ако някога благоволите да поговорите с нея като брат със сестра. Но вие я избягвате и тя е сама с болката си. — Кларис вече не можеше да се удържи. — Къде сте се научили на такова недостойно, подло поведение? Мъжът потръпна, сякаш бе докоснала болното му място. Това я зарадва. Надяваше се спомените да му причинят болка и продължи да се рови в душата му с надеждата да го нарани още по-дълбоко. — След смъртта на баща ви тя се е грижила за имението и дома ви. Обзалагам се, че тя е възпитала и Прюдънс. Права ли съм? — Да. — Да — повтори подигравателно Кларис. — А вие не сте й благодарили за това с нито една дума и не сте я окуражили нали? — Да. — Лейди Милисънт е възхитителна, очарователна и забележително красива жена, жива погребана в тази дълбока провинция. Изпълнява дълга си и никой не й обръща внимание. Дори брат й, когото обожава. Хепбърн изобщо не изглеждаше виновен. Естествено, че не. Щом не изпитваше угризения на съвестта, че шантажира една принцеса, как да се чувства виновен, че се отнася толкова зле към собствената си сестра? — Заявявате й, че ще организирате бал, и тя веднага се хваща на работа. Не й давате достатъчно време да се погрижи за всичко, позволявате на младите дами да пристигнат рано-рано, макар че така удвоявате работата й, а после… Лордът я погледна с високо вдигнати вежди. — Аз пък си мислех, че й помагат. — Ако под помощ разбирате, че са се настанили удобно на подплатените си задни части и я критикуват, тогава значи наистина й помагат. Брилянтно! Стадото от възбудено крякащи млади дами има нужда от здрава ръка. Хем искат постоянно да се забавляват, хем една или две имат нужда от меко рамо, на което да изплачат мъката си. Откакто пристигнаха, Милисънт сменя блузите си по три пъти на ден. — Не би трябвало да проявява чак такова съчувствие. Ако им се скара, ще престанат да плачат на рамото й. — Значи искате да ги отблъсне? Както собственият ви баща я е отблъснал? Както постъпихте самият вие? Няма да го направи, милорд. Милисънт познава болката, която причинява подобно отблъскване. — Дали думите й изобщо стигаха до сърцето му? — Тя би трябвало да танцува на бала ви, вместо да се мъчи с организацията. Отговорът му бе на глупав, нечувствителен мъж, какъвто беше. — Тя не обича да танцува. — Защо не се изразите по-точно? Никой не я кани да танцува. И знаете ли защо? — Сигурен съм, че вие ще ми кажете. — Все някой трябва да го направи! — Кларис пое дълбоко въздух, за да се овладее, но толкова рядко губеше контрол над себе си, че сега й беше невъзможно да се успокои. — Никой не я кани, защото тя е убедена, че не е красива. И че всички други са на това мнение. — Кларис се удари по гърдите. — Но аз мога да я променя. Ще й направя нова прическа, ще избера тоалета й, ще освежа кожата й и най-вече ще я науча как да се смее и да говори. Но внимавайте какво ще ви кажа сега! Тя не ми разрешава по направя. И знаете ли защо? — Сигурен съм, че ей сега ще разбера. — Всеки мъж би трябвало да се смята за щастливец ако може да има жена като Милисънт, но тя не иска да й помогна, защото вярва, че не струва нищо. И по чия вина, милорд? Как мислите, кой е отговорен за ниското самочувствие на сестра ви? Хепбърн я наблюдаваше възхитено. Очевидно възмущенисто и съчувствието й бяха нещо, което му беше трудно да проумее. — Сигурен съм, че обвинявате мен. — Може би — отвърна презрително тя — би трябвало да се държите с нея така, сякаш ви е приятелка, не сестра. Това ще ви позволи да направите всичко, за да й помогнете. После дните й думи отидоха на вятъра. Този безчувствен негодник вече не й обръщаше внимание. Погледът му се устреми към съседното възвишение, където се случваше нещо. В следващия миг Кларис разбра какво. Вятърът донесе до тях задавени викове. Тропот на копита. И острото, смъртоносно свиетене на куршум. — Макгий — Хепбърн светкавично обърна Хелиос и препусна нагоре по стръмния склон. Кларис го последва. Когато изкачиха възвишението, пред очите им се разкри кошмарна сцена. Точно така сънуваше войната и революцията в родината си. Не можеше да повярва, че кошмарите й ще оживеят тъкмо в тази мирна долина в Шотландия. Под две стари ябълкови дървета се гушеше самотна селска къща. На южния склон се зеленееше малка градина, в свежата трева се ровеха десетина пилета. Вратата на къщата беше изтръгната от пантите. В градината лежеше жена и под безжизненото й тяло се бе образувала локва кръв. На едната ябълка бяха вързани два запотени коня. Един от ездачите налагаше безмилостно дребен мъж, докато другарят му го държеше. От гърлото на Хепбърн се изтръгна тъмно, заплашително ръмжене. — Мръсници! Кларис откъсна поглед от сцената и го погледна. Позата му изведнъж се промени. Силните бели зъби се оголиха, ноздрите се издуха, в присвитите очи, с които следеше действията на двамата мародери, светна студен гняв. Блейз се изнерви. Шумът, който долиташе до тях, когато юмруците на нападателя се забиваха в корема на селянина и се сипеха по лицето му, когато се чупеха кости и нещастникът надаваше жални викове, събуди в паметта му неприятни спомени. Кларис с мъка удържаше коня си да не побегне и в същото време се бореше със собственото си желание да изкрещи. Онези долу бяха хладнокръвни убийци и се смееха, докато пребиваха човека до смърт! Най-сетне победи Блейз и собствения си ужас. — Милорд — проговори овладяно тя, както изискваше дългът й, — онези са двама. Мога да помогна. Кажете какво трябва да направя. Погледът, който й хвърли Хепбърн, я уплаши повече от двамата убийци. Без да й отговори, той нададе боен вик, който я стресна до смърт и отново подплаши Блейз, и пришпори коня си. Хелиос реагира веднага, направи огромен скок и препусна надолу по склона със същата увереност, с която сигурно беше препускал и на бойното поле. Като чуха грозния вик, убийците изненадано вдигнаха глави. Ала като видяха, че насреща им препускаше само един ездач, се изсмяха подигравателно. Предизвикателно небрежно единият вдигна пистолета си и се прицели в Хепбърн. Кларис полудя от страх и гняв. Изкрещя името на лорда, пришпори жребеца си и полетя надолу по склона. Копитата на Блейз вдигаха искри по скалистата земя. Хепбърн умело насочи коня си настрана и с могъщ скок се хвърли върху мъжа с оръжието, в чиято уста зееха черни дупки. Негодникът изпищя. Предните копита на коня се забиха в черепа му. Той полетя настрана и се претьрколи по земята. Пистолетът изтрещя и когато убиецът отново се надигна, Кларис очакваше да види кръв. По него или по Хепбърн. Ала изстрелът бе пропуснал целта. Кларис стегна юздата на Блейз и се запита какво трябва да направи сега, за да помогне на Хепбърн. Дали да препусне нанякъде, за да отклони вниманието на негодниците? Или да стои настрана? Мъжът захвърли оръжието и нададе яростен вик. Приятелят му беше едър мъжага с увиснал корем. Той пусна пребития селянин, грабна един кол от оградата и го размаха над голата си глава. После се втурна към коня си. Хепбърн обърна светкавично и Хелиос му пресече пътя. Лордът явно владееше коня си до съвършенство. Мушна се между жалките кранти на разбойниците и развърза юздите им. При това отново нададе боен вик и подплашените коне препуснаха накъдето им видят очите. Сега вече убийците бяха обзети от паника. Хепбърн беше на кон, те не. Сега щеше да ги стъпче… Но той не го направи. Описа кръг около мъжа с голата глава, който размахваше тоягата, принуди го да се върти на всички страни и когато тромавият мъжага загуби равновесие, връхлетя върху него и изтръгна тоягата от ръката му. Мъжът падна на колене и ругатните му огласиха долината. Кларис не посмя да мръдне от мястото си. Хепбърн знаеше какво прави. Затова не биваше да му се пречка. Можеше неволно да извърши някоя глупост и да обърка работата. Хепбърн запрати тоягата по първия мъж, сякаш беше копие, мина покрай плешивеца, скочи в пълен галоп от седлото и се хвърли върху него. Двамата паднаха на земята и започнаха да се налагат с юмруци. Кларис цялата настръхна. Никога не беше присъствала на такъв бой. Внезапно беззъбият измъкна от колана си нож и също се хвърли в боя. — Робърт, той има нож! — изпищя Кларис и отново пришпори коня си. Като чу вика й, Хепбърн вдигна плешивеца за ръцете и краката и го хвърли срещу другаря му. Двамата се строполиха в тревата. Хепбърн скочи, обърна се рязко и я посочи с пръст. — Останете на мястото си! Сякаш беше домашното му куче. Или слуга. С треперещи ръце и лудо биещо сърце Кларис се подчини. Не смееше да пренебрегне заповедта му. Мъжът пред нея не беше лорд Хепбърн, а някакъв непознат хищник и тя се страхуваше повече от него, отколкото от убийците, с които се бореше. Двамата също бяха обзети от луд страх. Личеше по позите им, по начина, по който се изправиха бавно и се опитаха да се споразумеят как да се преборят с лудия, който бе скочил отгоре им като пантера. Оставиха го да се приближи и нападнаха от две страни. Хепбърн се ухили. Явно беше решен на всичко. Остави ги да се приближат, да дойдат съвсем близо, даже ги помами с ръка и когато беззъбият го нападна с ножа, лордът само направи крачка встрани, сграбчи го за китката и я изви. Кларис чу чупене на кости и й прилоша. Беззъбият се свлече на земята, ревейки от болка. — Ти ли беше снощи пред дома ми, негоднико? — Кларис чу въпроса на Хепбърн въпреки виковете на ранения. Не. Тя също бе видяла нощния посетител. Не беше нито един от двамата. — Дори не знам кой сте! — Хепбърн направи една крачка към едрия мъжага, който се отдръпна уплашено. — Лъжец! — Лордът стисна ръце в юмруци. — Осмели се да шпионираш дома ми. — Аз съм от Единбърг. Нямам понятие кой сте и не съм шпионин. Аз съм честен крадец, това съм. — Юмрукът на Хепбърн го уличи по ухото с такава ярост, че главата му полетя настрани. Ала той се окопити бързо, преодоля защитата на Хепбърн като опитен боксьор и му нанесе удар в брадата. Кларис нададе тих вик. Хепбърн умело избягна следващия удар, сниши се под грамадните ръце на противника си и му нанесе два бързи, силни удара в носа. Пръсна кръв. — Негодник — проговори студено лордът. — Ти наблюдаваше дома ми. Плешивецът направи опит да го свади на земята. Ала Хепбърн се отдръпна умело и този път заби юмрук в окото му. — Кой ти плати да шпионираш дома ми? Мъжът се отдръпна, залитайки. — Проклятие! Мръсен кучи син! Сигурно си луд. — Знам, знам. — Хепбърн нанесе още един удар. — Е, кой ти плати? — Никога не съм виждал къщата ви! — Мъжът се обърна и се опита да избяга. Хепбърн го изрита и едрият мъж се стовари тежко на земята. Едва се бе изправил, когато Хепбърн отново го ритна. Изправи се заплашително над него и попита: — Да ме ограбиш ли искаше? Мъжът замахна и се опита да го удари по краката, ада лордът отскочи с лекота, наведе се и сграбчи противника за раменете. Изправи го на крака и попита студено: — Какво искаше да откраднеш? — И за пореден път заби юмрук в брадичката му. — Нищо, кълна се, нищо! — Негодникът правеше отчаяни опити да избягва сипещите се удари и търсеше начин да нанесе поне един удар. Хепбърн го удари в гърдите, тресна юмрук в ухото му и с целенасочен удар натроши носа му. Най-сетне плешивецът се строполи на земята. Не виждаше нищо, защото собствената му кръв се стичаше в очите му. — Аз изобщо не ви познавам! — изхърка задавено той. Хепбърн го погледна втренчено. Дишаше тежко и изглеждаше досущ като демон. — Аз съм граф Хепбърн — обясни той. — Ти ограби и уби мои хора. — Никога вече — изхърка мъжът. — Точно така, никога вече. — Хепбърн се наведе, издърпа го за ризата и отново започна да го обработва с юмруци. Кларис не издържа. Подкара Блейз и застана близо до него. — Лорд Хепбърн! — Плъзна се от седлото. — Лорд Хепбърн! — Когато ръката му отново се вдигна да удари загубилия съзнание мъж, успя да го спре. — Моля ви, лорд Хепбърн! Не го бийте повече! Трябва да спрете! — Беше й лошо. Гласът й трепереше от ужас. Хепбърн вдигна глава и я погледна, сякаш не я беше виждал никога през живота си. Косата му стърчеше на всички страни, единият ръкав бе разкъсан от ножа и от ръката му течеше кръв. Изглеждаше така, сякаш дяволът стискаше душата му в ноктите си, и за момент Кларис се уплаши, че ще удари и нея. В следващия миг Хепбърн пое дълбоко дъх. Лицето му се отпусна. Без да бърза, той свали ръката си и пусна крадеца на земята. — Ваше височество. — Гласът му прозвуча застрашително спокойно и нормално. — Върнете се в Макензи Мейнър и изпратете някой да се погрижи за Макгий. Дотогава аз ще остана тук и ще видя какво мога да направя — заповяда той. — Но… — Кларис посочи ръката му. — Милорд, вие сте ранен. Той се погледна равнодушно. — Виждал съм и по-лоши рани. Макгий обаче не е, бедният. — Свирна на Блейз и конят се приближи послушно. Хепбърн вдигна Кларис на седлото и тя се разтрепери от уплаха под докосването му. Но не изпита отвращение или омраза, напротив! Всичко друго, само не и това. Дано бог се смили над нея… — Ако не се погрижим веднага за Макгий, човекът ще умре. — Хепбърн плесна Блейз по задницата. — Побързайте.
15
Принцесата се упражнява в шев и бродерия, за да създаде красив продукт и да покаже красивите си ръце и елегантните си движения,
Кларис стоеше до прозореца в кабинета на Хепбърн и следеше напрегнато какво става в двора. Хепбърн тъкмо бе пристигнал. Беше целият в кръв от раната на ръката си, но не изглеждаше дори замаян. По ужасените женски викове и неговите тихи, успокояващи отговори тя разбра, че се приближаваше към кабинета си. Когато влезе, тя стоеше в сянката. — Добре съм, Милисънт — прозвуча гласът му на вратата. — Раната е малка и не ми трябва хирург. Трябва да прегледам пощата, пристигнала този следобед. След това ще си легна. Обещавам ти. Върни се при гостите си. Знаеш, че се нуждаят от теб повече, отколкото аз. — С тези думи той затръшна вратата пред носа на разтревожената си сестра и се запъти към писалището, където пощата чакаше на сребърна табла. Кларис го наблюдаваше скритом. Очите му бяха леко подути, брадичката му кървеше, но беше забележително спокоен за мъж, участвал в кървава битка. Обаче раната на ръката му изискваше незабавни грижи. — Не се крийте в сянката, Ваше височество — изрече той, без да вдигне глава. — Елате и ме превържете. Това искате, нали? Кларис отдавна бе приготвила ножица, принадлежности за шиене, купичка с гореща вода и чисти кърпи. Хепбърн дори не ги погледна. Както не бе реагирал и когато я завари в кабинета си. Когато Кларис излезе на светло, я погледна втренчено. Очите му все още бяха кръвясали. В гърдите му все още бушуваше гняв. Сърцато й заби по-силно. Дощя й се да избяга. Но си заповяда да остане. Трябваше да се увери, че той е добре. Макар че какво я бе грижа? Тя бе видяла лошата му страна, неконтролирания гняв, този безмерен и убийствен гняв, който го тласкаше да отнеме човешки живот. И в същото време бе открила най-добрата страна на характера му. Каквото и да бе направил, то беше, защото се застъпи за хората, поверени на негови грижи. Съчувствието, на което я беше научила баба й беше вкоренено дълбоко в нея, а той се нуждаеше от помощта й. Хепбърн с мъка откъсна поглед от нея, за да създаде известно разстояние помежду им. Най-сетне Кларис успя да попита уж небрежно: — Как е Макгий? — Жена му е мъртва, но той ще оцелее. — Хепбърн бутна пощата настрана и заобиколи писалището, за да дойде по-близо. — Градският хирург се грижи за него. Кларис изпита удовлетворение, че той не криеше раните си от нея. — По ръцете ви лепне кръвта на Макгий — каза тихо и потопи пръстите му в купата с вода, която моментално се оцвети в червено. Кръвотечението не преставаше и тя с ужас установи, че кръвта е на самия Хепбърн. Естествено. След онзи див, брутален бой нямаше как и ръцете му да не пострадат. — Първо ще прегледам раната от ножа на ръката ви, а после ще превържа пръстите. Свалете ризата. Той не се помръдна. Стоеше и я гледаше, сякаш не я беше чул или тя бе говорила на чужд език. Кларис посегна към ризата, за да му помогне, но той отблъсна ръката й със светкавично движение. Сграбчи с десница зейналия ръкав, скъса го с един замах и го хвърли на пода. — Готово. Чувство за приличие? И това от мъжа, който миналата нощ едва не я завлече в леглото си? Кларис натопи няколко кърпи във водата и внимателно изми кръвта от раната. Просто не можеше да повярва. — Нима принцесите се учат да превързват рани от нож? — Хепбърн стоеше пред нея със сведена глава. Дишаше тежко, гърдите му се вълнуваха, гласът му бе дълбок и гърлен. Но въпросът беше съвсем нормален. — Баба не търпеше неспособните и безделниците. — Клари почисти предпазливо ръбовете на раната и се опита да разбере колко е дълбока, мускулната тъкан изглеждаше недокосната, но кожата беше разкъсана и непременно трябваше да зашие. Даже с повече шевове, отколкото беше предалагала. На този фон равнодушието му изглеждаше още по-недостоверно. Болките сигурно бяха ужасни. Потънала в мислите си, тя продължи да говори: — Баба ни научи да шием, а когато избухна революцията, каза, че вероятно ще се наложи да превързваме ранени. Обясни, че имаме дълг към лоялните войници. Че ние сме символите на онова, за което се бият. — И какво? Погрижихте ли се за лоялните си поданици? — Не. Баба искаше да останем и да умрем за страната си. Но баща ми се възпротиви. Изпрати ни в Англия, за да останем живи. Често ми се е искало да не бяхме тръгнали. Но съзнавам, че това е смешно. Ако бяхме останали, вече шяхме да сме мъртви. Докато сме живи, остава надеждата да се върнем в… — Кларис млъкна като опарена. Не смееше да се отдава на напразни надежди, защото това правеше днешния й живот непоносим. И преди всичко Хепбърн не биваше да узнае, че в най-скритото ъгълче на сърцето й пламъчето на надеждата никога не угасва. Беше я страх, че той ще намери начин да използва този пламък срещу нея — както бе използвал Блейз, за да я принуди да вземе участие в безумния му план. Тя му посочи стола до масата и го притисна да седне. — По-добре е да сте седнал, докато превързвам раната. — Не искам да седя. — Той се взираше право напред, устните му бяха опънати. — Ще остана прав. — Както желаете. — О, да, любовта можеше да се превърне в непоносимо тежък товар, но докато го гледаше в този момент насреща си, с наранена душа и тяло, Кларис изпитваше копнеж, който идеше направо от сърцето и беше по-силен от всички чувства, изпитвани досега в живота й. Глупости. Това не беше любов. Беше истинско безумие да мисли по този начин. Тя копнееше за него и заедно с това го мразеше. Беше сигурна, че когато един ден напусне това място, ще продължи да мисли за него. Защото светлите очи, целувките и докосванията му бяха завладели душата й. А сега трябваше и тя да го докосне. Да го лекува. Да се погрижи за него, без той да усети копнежа й, защото самият той не показваше абсолютно никакви чувства от този род. Напротив, стоеше напълно неподвижен и се отнасяше към нея, сякаш е част от мебелировката. Докато вдяваше в иглата котешко черво, тя се опита да го провокира. — Кръстат бод ли да използвам? — Просто зашийте раната. — Той раздвижи предпазливо пръсти, без да вдигне глава. — Колко сестри имате? Думите му й причиниха шок. — Сестри ли? — Казахте, че имате сестри. — Не съм казала нищо подобно. — Никога не би издала съществуването им! — Казахте “нас, момичетата”. — Той извади едната си ръка от купата и я подсуши с кърпа. — Идвате от Бомонтен. Страхът изгори стомаха й като огън. — Невъзможно с да го знаете! — Сега съм сигурен. Отново я бе хванал в капан. Сега знаеше името на страната й и можеше да я продаде на негодниците, които искаха смъртта й. Имаше още едно средство, за да я подчини на волята си. Без да се поколебае нито миг, Кларис заби иглата в кожата му. Хепбърн трепна едва забележимо. — Значи съм прав. Често се питах дали не сте от Бомонтен, още откакто ви видях за първи път. Англичаните не знаят почти нищо за малката ви страна, но когато бях на Иберийския полуостров, всички войници бяха на мнение, че жените от Бомонтен са особени. Някак… по-естествени от другите. Кларис трепереше от страх. — Причината е само в моите кремове. — И естествено сте една от принцесите на Бомонтен — заключи подигравателно той. — А сестрите ви? Къде живеят? Значи не знаеше нищо за Бйми. Кларис пое дълбоко въздух. Ейми можеше да диша спокойно. — Сестрите ми не ви засягат! Изгледа го скритом и изведнъж се успокои. Този мъж нямаше да я предаде, поне не нарочно. Ако правеше онова, което се изискваше от нея, Ейми щеше да се отърве от преследване. А що се отнася лично до нея, Кларис… той можеше спокойно да отиде до Хадес и да се върне. Хепбърн беше груб, неучтив, брутален тип, който не можеше да очаква от нея и най-малката отзивчивост. И все пак… той бе спасил живота на Макгий. Кларис бе убедена, че ако не е тя, нямаше кой да превърже раната му. Значи трябва да се грижи за него, все едно харесва ли го или не. Събра ръбовете на раната и ги стегна внимателно. — Как познахте, че идвам от Бомонтен? — попита тя, докато връзваше всеки шев поотделно. — Казахте, че Блейз е наполовина арабски, наполовина бомонтенец. Повечето хора изобщо не знаят за съществуването на тази малка страна, да не говорим за конете, които се отглеждат там. — А вие откъде познавате Бомонтен? И тамошните коне. — Пръстите й трепереха. — Кой ви е говорил за тези неща. Гой сложи ръка върху нейната и я задържа. — През войната бях на Иберийския полуостров. Пропътувах цяла Испания и Португалия, бях в Пиренеите, посетих Андора и Бомонтен. Кларис впи нокти в кожата му. — Значи знаете за революцията? Носталгията я прониза. Във вестниците не пишеше нищо. — Моля ви, кажете ми, в страната още ли цари анархия? Или кралица Клаудия е успяла да овладее положението? — Не знам. Кларис стисна зъби. Беше готова да го раздруса, да му изтръгне информацията със сила. — Как така не знаете? Нали сте били там? — Прекосих страната през нощта. — Хепбърн пусна ръката й. — Препусках от един крайпътен хан към следващия и подслушвах какво се говори за армията на Наполеон. Колко години беше чакала да се завърне в Бомонтен! Някой да я повика обратно. Четеше жадно всички новини. Колко пъти се беше изкушавала да отиде в посолството в Лондон и да попита какво става! Но не смееше. Джефри й бе втълпил, че нито тя, нито Ейми не могат да се опазят от атентаторите. Даже да бе рискувала живота си, не би посмяла да изложи Ейми на опасност. Разочарованието й беше огромно. Отмъсти си на Хепбърн с най-грозната обида, която й хрумна. — Какъв сте били? Нещо като шпионин? — Не. Естествено, че не. Английските аристократи не ставаха шпиони. Подобни дейности бяха под достойнството им. Те се кипреха в красиви униформи, яздеха благородни коне и помитаха безпомощни пешаци със сабите си. — Бях по-лош от шпионин — продължи беззвучно Хепбърн. — По-жалък от шпионин. Даже принудително събраните в армията войници изпълняваха по-почетни задачи от мен. Кларис го зяпна смаяно. Тялото му буквално пламтеше, косата му стърчеше на всички страни. Тя не се усъмни в думите му, но не можа да разбере смисъла им. — Но вие сте важна личност. Как е възможно такова нещо? Мъжът избухна в смях. Сух, кашлящ смях. — Някой трябваше да върши мръсната работа, а аз съм добър в този занаят. — Какво значи мръсна работа? — Това е работа, която омърсява душата на мъжа. — Той посочи почти зашитата рана на ръката си. — Трябвало е да станете фелдшер. Никой досега не ме е закърпвал с такива ситни и красиви бонове. — Колко пъти са ви ранявали? — Няколко. Няколко. Естествено. Затова значи проявяваше такова презрение към реакциите на тялото си. Кой ли го е превързвал след ужасните битки… Докато продължаваше да шие раната, Кларис мислеше за него. Колко бързо си правеше заключения. Колко рафинирано я изнудваше да му се подчини, а после, когато не успя, преспокойно я заплаши. А сега я накара да му се изповяда. С какво удоволствие би забила иглата в мускула му! Но той сигурно нямаше дори да усети разликата. Не, тя знаеше дълга си. Беше длъжна да зашие раната му. Да го превърже. Това не бе любовна услуга. Би направила същото и за куче, блъснато от карета. След като свърши, тя отвори едно от бурканчетата си и намаза раната със скъпоценния мехлем на баба си. — Какво е това? — Той я наблюдаваше внимателно изпод полусоуснатите си мигли. Тонът на въпроса му не й хареса. Да не би да подозираше, че иска да го отрови? — Лечебен мехлем — отговори предизвикателно. — Предотвратява възпаление. — Защо не продавате и него? — Защото не мога да го произвеждам. — Щом свърши, тя превърза умело ръката му с бял памучен плат. — Това е последното ми бурканче. — И вътре беше останало съвсем малко. — Тогава не хабете скъпоценния мехлем за мен — изръмжа той. — Баба ни е учила да поставяме доброто на другите над себе си и аз не мога да се противопоставя на нарежданията й, все едно какво говори сърцето ми. — Да, това беше вярно. Колкото и да й се искаше да направи за Хепбърн само най-необходимото, не би могла да понесе мисълта, че той ще заболее от треска и може би ще изпадне в кома. Ужас я обзе, като си представи, че този мъж, който се биеше като древен воин и се бореше с вътрепното си отчаяние, може да лежи студен и неподвижен. И смъртта му да бъде причинена от нейната небрежност. От това, че не е направиал всичко по силите си, за да го излекува. — Откъде-накъде сте длъжна да се подчинявате на баба си? — заяде се той. Неблагодарник! Негодник! Подигравката му я вбеси. Тя извади другата му ръка от купата и прегледа кокалчетата. Натискаше става след става и следеше реакцията по лицето му. Но той дори не трепна. Изражението му остана непроменено. Е, добре. Ако си е счупил нещо, нека да страда. След като намаза раничките с мехлема, тя превърза най-тежките с тънки ивици плат. — Готово. Сега можете да си легнете и да почивате. — Още не. Тонът му не допускаше противоречие. — Да не би да имате още някоя рана, която не се вижда? Ако не, значи съм готова — отвърна нетърпеливо тя. Той й подаде голямата си ръка. — Тази сутрин… сключихме споразумение. Вашето сътрудничество срещу Блейз. Още не сме го подпечатали с ръкостискане. Тя се взря в превързаната му ръка, което изглеждаше твърда като скала. Присви я стомах. Предупреждението идваше твърде късно. Този човек не забравяше нищо! Винаги ли настояваше партньорите му да подпечатат съгласието си с този прастар жест — все едно доброволно или не? Дали смяташе, че тя притежава някакво антично чувство за чест, което ще я принуди да изпълни исканията му, ако му подаде ръка? — Блейз се намира във вашия обор. Значи вече имате съгласието ми. — Въпреки това искам ръката ви. Дълбокият, замислен глас проникна в сърцето й и предизвика две противоречиви чувства: желанието да избяга и желанието да се бие. Пое дълбоко въздух, погледна първо ръката му, после втренчи поглед в лицето му. Той също гледаше ръката си и чакаше. Просто чакаше. Проклет да е! Той имаше право. Тя наистина притежаваше онова отдавна остаряло чувство за чест. Принудата щеше да я държи тук само докато успееше да освободи Блейз и да избяга. Но ръкостискането щеше да подпечата обещанието й да остане, докато дяволският му план се увенчае с успех. За да е доволен… Кларис бавно протегна ръка и я сложи в неговата. Шокът от докосването изпрати сладки тръпки към рамото й, косъмчетата на тила й настръхнаха, стана й първо студена после горещо. Пръстите му се сключиха около нейните. За пръв път, откакто бе зашила раната му, той вдигна глава и я погледна. Горещият му поглед й отне дъха. Най-сетне видя истинския Хепбърн. Мъж без маска. Това беше воинът, който днес бе водил битка за една мъртва жена и пребития й съпруг. Преживяното все още бушуваше в него. И не само днешното. Този гняв, причинен от всички ужаси на войната, продължаваше да пари в душата му. Днешната битка само беше помела измамното спокойствие. Този човек живееше в болки и тези болки можеха да се превърнат в пламтяща страст. Той я желаеше!
16
Не е достатъчно само да се стремиш към високото. Трябва и да посегнеш, за да си грабнеш малко щастие.
Страх лумна в сърцето на Кларис, страхът на жена, изправена пред силен, безогледен мъж. Мъж, за когото хората си шепнеха, че е луд. Мъж, чиито погледи пареха и възпламеняваха жените. Заедно със страха пламна и възбуда. Хепбърн я искаше, без изобщо да се замисли, в разрез с всеки етикет, с изпепеляващо желане. Тя реагира на желанието му и кръвта й закипя. Когато той уви ръка около талията й и я привлече към себе си, дъхът й спря. Гърдите й се притиснаха към неговите, слабините й запариха. Той я погледна изпитателно в лицето, с леко отворени устни, и белите му зъби блеснаха. Всички отдавна забравени приказки за гладни вълци, които й беше разказвала бавачката, внезапно оживяха. Сърцето се блъскаше лудо в гърдите й и тя вдигна ръце, аз да ги опре на раменете му. Трябваше да го отдалечи от себе си. Той щеше да я изгори. Устните му завладяха нейните в луда целувка. Езикът му проникна дълбоко в устата й, потисна съпротивата й и разпали в тялото й буйна страст. Да, той беше луд. И лудостта му беше заразителна, защото тя се разкъсваше от желание. Кожата й се опъна, гърдите набъбнаха. Коленете й затрепериха и тя усети как се овлажни. Той изследваше устата й като завоевател чужда страна. Сякаш това беше негово право и сякаш тя беше завладяната страна. Кръвта шумеше във вените й. Наслада и страх се бореха в тялото й. Просена тихо в устата му и той започна да целува бузите й, прокара зъби по брадичката, помилва шията и чувствителната вдлъбнатина на ключицата. Сякаш искаше да вкуси всеки сантиметър от нея и тя беше готова да му даде всеки сантиметър от себе. С бързо движение на ръката той свали корсажа й и освободи гърдите от обшития с дантели затвор. Кларис се събуди за малко от страстта, когато проумя, че той е твърде сръчен, твърде опитен, че е привил това движение много често. Изпита диво желание да го удари. Но в този миг от гърдите му се изтръгна дълбок стои и Кларис изпита странната увереност, че никоя друга жена не е виждала този израз на лицето му. Той жадуваше за нея и беше готов да й даде всичко от себе си. Неволно я обзе страх. Той щеше да й причини болка. Ала когато устата му помилва чувствителното зърно на гърдата, докосването беше топло и меко като кадифе. Ласките на езика му изтръгнаха от гърдите й сладостни стонове и тя зарови пръсти в косата му. Притисна главата му към гърдите си и зад спуснатите й мигли експлодираха фойерверки. Никога не се беше чувствала така. Никога не си беше представяла, че може да съществуват толкова сладки и необуздани чувства. И в същото време… нещо дълбоко в нея й нашепваше да се пази от лорд Хепбърн. Напомняше й защо в първия миг е изпитала страх. Отдавна знаеше, че той може да я зарази с лудостта си и че тя няма сили да му се противопостави. Дългите години строго възпитание, цялата й самодисциплина бяха пометени от вълната на страстта. Каква глупачка беше! И все пак… милувките му се усещаха като истински. За първи път, откакто бе дошла в Англия, се чувстваше у дома. Защитена. Пое шумно въздух, но светът около нея потъна в огнена мъгла. Остана само мъжът, който я целуваше. Внезапно той вдигна глава. Хладният въздух, който погали твърдите зърна на гърлите й, я накара да усети неочакваната им тежест. Отново й се зави свят. Въздъхна и вдигна глава да види лидето му. Той се усмихваше. Наблюдаваше я с усмивка и зъбите светеха на тъмното лице. А очите му… господи, очите му! В зениците светеше лудост. Треперейки, Кларис се притисна към него и се опита да намери опора. Подът се люлееше под краката й. Какво безумно начинание! Той обхвана с две ръце дупето й, вдигна я на пръсти и мушна крак между бедрата й. Кракът му се притисна към слабините й и я принуди да се задвижи бавно напред и назад. Здравият човешки разум проби опияняващата мъгла на страстта. — Не! — Тя го блъсна с все сила. Ако не престанеше… — Не! — Ако той не престанеше веднага, тя щеше да… — Не! — Не знаеше какво ще се случи тогава, но беше наясно, че ей сега ще изгуби контрол над себе си. Това би било неприемливо. Унизително. — Престанете! Той не се подчини. Не престана. Дори не я чу. Желанието се засилваше с всяка секунда. Той беше по-силен от нея. Коленете й поддадоха. Натискът на крака му се засили. Похотта я държеше в ноктите си. Помете гордостта й, накара я да забрави коя е. Заби нокти в раменете му, за да усети горещата кожа под тънката риза. Той притисна устни към ухото й. — Ти си моя — пошепна дрезгаво. — И ще правиш, каквото искам. Не. Устните й оформиха думата, но нямаше достатъчно въздух, за да я произнесе. Бедрото му непрестанно се триеше между краката й. — Днес си моя. Отдай ми се. — Захапа крайчето на ухото й и тя се притисна към него с цялото си тяло. Ужасът от тази кратка болка беше достатъчен. Тя загуби контрол над себе си и се хвърли в пропастта на отдаването. Притисна се до него, цялата трепереща. Безпомощна да се пребори с непознатите чувства, толкова силни, че не й позволяваха нито да говори, нито да диша, докато се разбиваха в нея на безкрайни вълни. Можеше само да им се отдаде. Усещанията в тялото й не можеха да се сравнят с нищо, което беше изпитвала дотогава. Раздвижи се, простена високо и продължи напред, неспособна да разсъждава ясно. Още преди да свърши това чувство, той я вдигна на ръце я нежно я положи върху килима. С треперещи ръце вдигна полите й до талията. В изражението му имаше триумф, но и… страх. Би трябвало да потъне в земята от срам, че той разголи краката й до бедрата, че хладният въздух помилва чувствителната й женственост, но незнайно как този мъж с опитни пръсти и опияняващи устни успя да й вдъхне чувство на триумф. Тя въздъхна и го прегърна здраво. Той коленичи между краката й, свали панталона си и се отпусна върху нея. Шокиращото усещане на голата му кожа върху нейната й отне дъха. Той излъчваше горещина, която щеше да я изпепели. Опря лакти на пода от двете страни на главата й, сведе глава и целуна устните й, отначало нежно, после потопи език дълбоко в устата й. Бавните, неспиращи милувки и нежните докосвания на пръстите му я разтрепериха от очакване и… страх. Ароматът му я замая, а подлудяващата интимност на устата и тялото му събори всички защитни бариери, които беше изградила пред сърцето си. Тя зарови пръсти в косата му, вкопчи се в него и го задържа така. Отговори на милувките на езика му, първо срамежливо, после със засилваща се страст. Той простена, сякаш пламъкът й му причиняваше болка, и вибрирането на устните му до нейните увеличи възбудата й. Страстта я направи смела и тя потърка бедрата си в хълбоците му. Това движение разби на пух и прах самообладанието му. Той се отдръпна назад и Кларис зърна за миг очите му, които пламтяха като сини въглища. Слабините му се притиснаха в нейните. Мъжествеността му потърси вход. Тя се вцепени от уплаха, но Хепбърн вече не можеше да спре. Намери тесния отвор, нахлу мощно навътре… и Кларис за първи път усети какво е в тялото й да влезе мъж. Той й причини болка. Изгори я със страстта си. Ръцете му все още се опираха от двете страни на главата й, гръдният му кош беше на сантиметри от гърдите й. Той я владееше с позицията и силата си. От очите й потекоха сълзи, но тя не го спря. Как би могла, след като извитият му гръб, издутите ноздри и измъченото изражение ясно показваха, че самият той също страда от болка? Сантиметър по сантиметър той проникна дълбоко в тялото й, разкъса девствената ципа, взе я, завладя я. А през това време тя поглъщаше мъката му, успокояваше го и замени неговата болка с нейната. Щом влезе в нея, той спря и зачака. Какво чакаше? Кларис отвори очи и го погледна. Хълбоците му я притискаха към пода, очите му бяха широко отворени. По челото му бяха избили капчици пот. Полагаше огромни усилия, за да не се раздвижи. Кларис разбра. Той беше на път към лудостта и тя нямаше да му позволи да я изживее сам. Вдигна ръце и се вкопчи в раменете му. Краката й се увиха около кръста му и тя промени позата си така, че да го приеме още по-дълбоко в себе си, да се насладя докрай на мъжествеността и силата му. Съгласието й го лиши и от последната частица разум. Той се отпусна върху нея, стегна хълбоци и нахлу дълооко в тялото й. Тласъците продължиха, отново и отново, бързи и силни. Мъжът бе забравил всичко около себе си, ослепял и оглушал от възбуда. Кларис не остана пасивна. Вдигна хълбоци, за да се нагоди съм ритъма му, и отговори на страстта със страст. Вече не знаеше къде свършва страхът и започва насладата. А и сега това нямаше значение. Само едно беше важно — това животинско сливане, тази среща на двете тела, за да станат едно. Самият акт беше безумен и нежелан, но в същото време най-прекрасното нещо, което бе преживявала някога. Никога в живота си не беше правила нещо от чиста радост от самото действие, но сега се съединяваше с него с пълна отдаденост и без капчица съмнение. Докато се движеше в нея, той я носеше към висините на насладата. Освобождаването беше зашеметяващо. Кръвта шумеше в ушите й, сърцето се блъскаше лудо в гърдите, тя изплака и се хвана здраво за него, за да не потъне в бездната. Дълбоко в тялото й мускулите обхванаха мъжествеността му и се опитаха да го задържат. Ала той й се изплъзваше, отново и отново. Движенията им, приличащи на битка, станаха още по-буйни. Кларис го желаеше, както никога досега не бе желала нещо или някого. Когато ръцете му се плъзнаха под дупето й и я повдигнаха, за да приема още по-дълбоко мощните му тласъци, тя стигна до оргазъм. Див, безусловен, агресивен оргазъм. Той я разтърси, тялото й се сгърчи и се устреми насреща му, удовлетворението изличи всички други мисли от главата й. Сега се подчиняваше само на прастар, заложен дълбоко в нея инстинкт да се съедини с него. С неговия гняв и болка, с неговата сила и любовна наслада. Бързите, неспирни тласъци я повлякоха още по-дълбоко в мрачното царство на удоволствието. Той изстена задавено — тъмен, почти животински стон, дошъл от дълбините на душата му. Най-сетне и той се разтърси от неустоимите, неспирни тръпки на екстаза. Надигна се и напрегна всичките си мускули, за да продължи тласъците. Оргазмът му повлече и нея. Тя го следваше, без да охка и без да подозира, че току-шо бе извършил нещо почти невъзможно. Бе взел девственица и я бе докарал два пъти до оргазъм. Силата на желанието му я опияни. Вече не беше господарка на тялото си. Сега то принадлежеше на Хепбърн и той разполагаше с него, използваше го… и го обожаваше. Когато насладата достигна своя връх, в този кратък, всеобхватен миг, тя повярва, че ей сега ще умре. Но остана жива. Когато движенията му се забавиха и той най-сетне рухна върху нея, тя се усети по-жива отвсякога. Кожата й пламтеше, сърцето й пееше, тялото й трепереше от оттеглящите се вълни на преживяната наслада. Подът под нея беше твърд, килимът я драскаше, косата й се бе разпиляла върху грубата тъкан. Когато бавно вдигна тежащите си мигли и погледна мъжа над себе си, Кларис повярва, че никога не е виждала нещо толкова прекрасно като мокрото му от пот лице. Двамата се гледаха мълчаливо. Той бе изпълнил всички обещания, дадени от кристалносините му очи, от силните ръце, от великолепното тяло. Беше й подарил повече радост, отколкото тя беше в състояние да си представи. Хепбърн поклати глава, за да се отърси от опиянението. Отвори уста и гласът му прозвуча дрезгаво, сякаш идваше от дълбока пещера в гърдите му. — Защо допуснахте… да ви взема? Трябваше да отговори с плесница на нахалното предположение за влиянието му върху нея, но нямаше смелост. Може би защото тялото му още тежеше върху нейното. Или защото лицето му изразяваше смущение. — Не сте ме взели — отговори тихо тя. Мястото между краката й беше разранено и болеше, но тя трябваше да му каже истината. — Аз ви поднесох себе си като подарък. Той излезе бавно от нея и тя изведнъж се почувства празна и самотна. — Защо? — попита още по-объркано той. Отговорът беше съвсем прост. Нима той не го знаеше? — Защото имахте нужда от мен.
17
Бьдете предпазливи с желанията. Какво ще правите, ако се изпълнят?
“Защото имахте нужда от мен.” Какво, по дяволите, трябваше да означава това? Бесен като прострелян тигър, Робърт излезе от хижата си и закуцука към господарския дом. Наближаваше обед. Събуди се много късно, стреснат от аромата на парфюм по кожата си. Огледа се замаяно и слисан установи, че за първи път след завръщането си от войната е спал дълбоко и непробудно цяла нощ. Да не говорим, че беше преживял с Кларис радостта, която смяташе, че завинаги е прогонил от живота си. Да не говорим и за това, че й бе отнел девствеността… Триста дяволи! Тя беше девственица! Мисълта го подлудяваше. Притисна длани към слепоочията си и продължи напред, олюлявайки се. От вчерашното сбиване имаше синьо-черен оток на хълбока, макар да не помнеше кой му е нанесъл удара. Раната, зашита от принцесата, му причиняваше болка. Лявото око и челюстта му се бяха подули, ставите под белезите бяха сковани. Стисна пръсти и неволно изохка, но си каза, че повече няма да си хаби мислите с дребни работи. Беше имал много по-страшни наранявания. Да, трофеите от войната не му причиняваха болка. Болеше го от истината, която неотстъпно отекваше в ушите му. Кларис беше девствена. Все още не го беше грижа дали наистина е принцеса и дали е унищожил завинаги шансовете й за династичен брак. Все още беше убеден, че тази история е измислена. Но тя беше неомъжена жена и той я бе обезчестил. Докато планираше прелъстяването й, беше убеден, че тя има опит. Самоувереността й и разказите за дълги пътувания го бяха заблудили. Стигна твърде далеч и я лиши от честта й. Но най-лошото беше, че въпреки угризенията на съвестта не съжаляваше за нищо. Харесваше му, че е бил първият мъж в живота й. Искаше да бъде и последният. Обаче… той й отне чест, а тя… тя му каза само: “Защото имахте нужда от мен.” По дяволите, той нямаше нужда от нея! Той, граф Хепбърн, нямаше нужда от никого! Кларис беше само подходящата жена на подходящото място в подходящото време. Трябваше за й обясни това. Само че джентълмените щяха да се върнат много скоро от насрочения за днес лов. Първо трябваше да се изкъпят, после да обядват… как да намери време и сгоден случай да говора с Кларис на четири очи? Робърт влезе в голямата къща през един страничен вход и се огледа раздразнено. Къде се бяха изпокрили всички? Защо мъжете още не бяха пристигнали? Да не би дамите да седяха в стаите си и да се цупеха? За първи път, откакто се бе завърнал у дома, копнееше за компания. Искаше да говори с хора, да чува гласове… за да не мисли какво му бе казала Кларис. “Защото имате нужда от мен.” Проклета да е! Щеше да говори с Кларис и да й каже… Не. Трябваше да я види. Имаше нужда от нея, но не така, както си въобразяваше тя, а защото полковник Оугли вече беше на път насам. Ако можеше да разчита на съгледвача си, Оугли щеше да пристигне в Макензи Мейнър още преди следобедния чай. Хепбърн пое дълбоко въздух. Нямаше никакво време. Трябваше да подготви Кларис за задачата, която й предстоеше. Обходи коридорите, като се вслушваше и се оглеждаше, но не я откри никъде. Накрая махна на един млад, тромав лакей. — Къде е принцесата? Младият мъж трепна и се изчерви. — Нейно височество е в зимната градина, милорд. — Пак ли? — изсъска Хепбърн. Младият лакей се опули смаяно насреща му. — Милорд? — Забрави! — Хепбърн нетърпеливо му обърна гръб и закрачи по коридора. — Сам ще разбера. — Сигурно пак демонстрираше пред дамите кремовете и мехлемите си. Проклет да е, ако пак седне като модел и и позволи да размаже поредната гадост върху лицето му. Сигурно нямаше да понесе докосването й, защото дори само мисълта за нея караше кръвта му да кипи. За съжаление това личеше и по други части от анатомията му. Когато наближи зимната градина, веднага усети аромата й. Тя миришеше на мускат и пресни цветя. Миризмата му напомни за нощта, когато лежеше върху нея и я любеше. Не искаше да мисли как тя се движеше под него и как му се отдаде с цялата си щедрост и великодушие. Вдъхна дълбоко аромата й и сърцето му ускори ритъма си. После чу гласа й. “Имате нужда от мен.” Не, стоп. Не бе казала това. В момента казваше нещо друго: — Това е нужно, за да имате гладки вежди. Виждате ли как кремът ги оформя? Значи пак говореше за козметика, продаваше кремове и мехлеми. И тя беше като него, макар и по-съвсем различни причини. Искаше да спечели пари, за да се върне в Бомонтен и да заеме отново мястото си в кралското семейство. Поне така твърдеше. Всъщност той не знаеше точно какво я тласка към този начин на живот. Не беше в състояние да проникне в душата й. Много искаше да остане безразличен, но не можеше. Остана в сянката и надникна предпазливо в просторната зимна градина, пълна с млади дами, зяпнали напред. Милисънт седеше до малка масичка, въртеше в ръцете си чаша чай и гледаше замислено пред себе си. Изглеждаше безлична и… да, самотна, както бе казала вчера Кларис. Принцесата беше права. Никой не се интересуваше истински от Милисънт, нито баща им, нито Прюдънс, нито самият той. Но той не изпитваше чувство за вина. Угризенията на съвестта не бяха от полза за никого. По-добре да помисли как да промени ситуацията. Трябваше да вземе някои решения. Още преди края на бала Милисънт щеше да получи, каквото иска, каквото и да беше то. Той беше длъжен да направи всичко по силите си, за да я види щастлива. Мис Лариса Тръмбл и майка й също седяха между дамите. Лицата им бяха изкривени в презрителни гримаси. Лордът моментално отстъпи назад. Само това му липсваше. Нямаше сили да чуе отново пресметливия, ласкателен глас на Лариса Тръмбл и да влезе в непосредствен досег с разкошното й деколте. Застана така, че да вижда Кларис. Наистина имаше царствено излъчване. Макар и дребна, стоеше гордо изправена, с изпънати рамене и елегантно допрени до тялото ръце. Към хората, необлагодетелствани от съдбата, се отнасяше е неизменна любезност, но винаги сдържано, сякаш криеше нещо от себе си. Сякаш се боеше от интимността и разочарованието, което можеше да й донесе тя. Тази сдържаност беше истинско предизвикателство за него. Наистина ли беше принцеса на онази малка страна, която бе прекосил, или невероятно сръчна измамница? Той не знаеше. Знаеше само, че я бе завладял, но в никакъв случай не я беше спечелил. Красотата й му отне дъха. Косите… някой бе писал, че косата на жената е короната на красотата й и това важеше в пълна сила за Кларис. Къдриците й бяха от злато. Светлината на свещите ги правеше още по-меки и замайващи. Косата й беше сресана назад и вдигната на небрежен кок на тила. Няколко кичурчета падаха по стройната й шия и той закопня да ги вдигне и да помилва нежната кожа с пръсти и устни. Да целуне прасковените бузи, розовите, красиво извити устни… Погледът му спря върху добре оформените гърди, които миналата нощ бе пренебрегнал така осъдително, тласкан от дивото си желание да я вземе. Трябваше да я обезщети за това невнимание с дълги минути, не, с часове нежна грижа. Когато вдъхна аромата й, чу гласа й и я видя, в тялото му лумна толкова силно желание, че се уплаши. Ами ако някой го видеше в това състояние? Пенисът му беше толкова твърд, че го болеше, и не беше в състояние да се контролира — като младеж преди първата любовна среща. Пръстите му трепереха — толкова силно желаеше да отиде при Кларис, да я грабне на ръце и да я отнесе някъде далеч. Далече от ласкателните й думи, от кискащите се млади дами, от капаните на цивилизацията. На място, където съществуваха само тя и той и голите им тела щяха да се сливат отново и отново, докато й се наслади по всички възможни начини. На стола пред Кларис седеше едно момиче… как ли се казваше? А, да. Мис Ейми Розабел, шивачката от селото. Дамите следяха представлението със затаен дъх. Милисънт и Прюдънс, лейди Мерсер и лейди Лорейн, лейди Блакстьн и мис Дианта Ерембург. Кларис сочеше брадичката на Ейми, бузите й, нослето. Взе косата на момичето и я приглади назад, за да открие лицето. След това наклони главата му и Робърт проследи профила. Малката е красива, каза си небрежно той. Има късмет, че Кларис й показва как да изглежда добре. Спомняше си каква беше мис Розабел, когато пристигна във Фрея Крегс Никой не я погледна втори път. Докато Кларис говореше, момичето изкриви лице и й хвърли отвратен поглед отстрани. Странно. Защо малката беше недоволна? Освен това той беше виждал този израз на лицето и друг път. На друг човек. Да, в лицето на момичето имаше нещо познато. Май трябваше да го огледа по-внимателно. Тогава Кларис също изкриви лице и в този момент той прзря истината. Те бяха сестри. Кларис и Ейми бяха сестри! Не си приличаш особено, но жестовете, мимиката, походката… те ги издаваха. Робърт отстъпи крачка назад. Мислите му се надпреварваха. Малката шивачка не беше дошла случайно във Фрея Крегс, за да си търси работа. Планът им беше разработен във всички подробности. Няколко седмици преди пристигането на Кларис се явяваше тази привидно безлична малка женичка, хващаше се на работа и чакаше с нетърпение да бъде превърната в прекрасна млада дама. Робърт не знаеше дали да аплодира този гениален план или да ругае. Кларис беше невероятно сръчна измамница. А може би не беше. След като бе разбрал, че принцесата трябва да се грижи за по-малката си сестра, ролята й му се представяше в нова светлина. Ролята на опитна козметичка й отиваше много, докато ролята на измамница изглеждаше недостоверна. Дали Кларис обикаляше градове и села, за да продава кремовете си, само защото трябваше да издържа малката си сестра? Затова ли бяха измислили този план? По-важно обаче беше друго. Той бе предположил, че тя има сестри, но тя не бе потвърдила предположението му. Дали някъде в сянката се спотайваха и други сестри, или Кларис пазеше само мис Розабел? В крайна сметка това нямаше значение. То не променяше нищо. Кларис щеше да изпълни задълженията си на бала. Той се нуждаеше от нея както и преди. Робърт махна на лакея да се приближи. — Щом нейно височество свърши, изпрати я в работната мис стая. — О, не, не там. Тази стая беше пълна със спомени. — По-точно, искам да я видя в библиотеката. Кажи й, че ще я очаквам там.
Кларис бе хванала Ейми под ръка и я водеше към крилото на слугите. — Появи се точно навреме. — Като видяха чистия, нежен тен на Ейми, младите дами купиха още дузина от най-скъпите кремове, най-вече от този за очи. — Ти си идеалният модел. — Сигурно защото тичах по целия път дотук… — Ейми нацупи пълните си устни. — Все пак се радвам, че можах да ти послужа като модал. Кларис страдаше от угризения на съвестта. Ейми работеше като шивачка и живееше мизерно, сигурно очите я боляла, спеше в жалката таванска стаичка у мистрес Дуб и беше дошла дотук пеша, вместо на кон. Нишо чудно, че й беше сърдита. Тя въведе сестра си в малък, празен салон. — Ясно ми е, че си имала причина да дойдеш тук, и искам веднага да я узная. Но вече бях започнала да говоря, когато се появи, и не посмях да спра демонстрацията и да кажа на дамите, че първо трябва да говоря със… Ейми я изгледа враждебно. — …със сестра си — завърши глухо Кларис. — Естествено, че не можеше да им кажеш това. Щеше за развалиш всичко. Цялата тази смешна кралска тайнственост. — Ейми се направи, че не забелязва протегнатите й ръце. — Разбери, Кларис, писна ми да ме използваш като обект на демонстрация. — Тя пое дълбоко въздух и продължи на италиански: — Писна ми да съм принцеса. Кларис бързо затвори вратата и също мина на италиански: — Какво означава това? Ти си принцеса. Не можеш да промениш фактите. — Не ставай глупава! — Ейми ходеше неспокойно напред-назад в малкото помещение. — Ние с теб не сме принцеси! Нямаме земя! — Разбира се, че имаме! — Колко пъти трябваше да й обяснява? — Живеем в изгнание, но това е само временно. — Това “временно” изгнание ще продължи до края на живота ни! — Ейми закърши ръце, докато кокалчетата на пръстите й побеляха. — Аз отказвам да участвам. Никога вече няма да пътувам с теб от град на град. Няма да се преструвам, че ме превръщаш от стара вещица в млада красавица. Край на това. — Добре, щом така искаш. — Кларис се опита да хване ръцете на сестра си, да я утеши, но Ейми не искаше утеха. — Този път ще спечеля достатъчно пари и ще се върнем в Бомонтен. — Мислех, че можем да се върнем едва когато баба ни изпрати вест — отвърна подигравателно Ейми. — Питам се дали някой не саботира опитите на баба да се свърже с нас. — Кларис се замисли. — Отдавна се боря с желанието да й пиша. — Ако не бях аз, сигурно отдавна щеше да се върнеш в Бомонтен, нали? Кларис не беше в състояние да я излъже. Сестра й имаше остър ум. — Защо го казваш? — Познавам те. Ти си смела като лъвица. Ако не те беше страх за моята сигурност, отдавна щеше да тръгнеш на път и да разбереш какво точно се е случило. — Ейми наблюдаваше Кларис с остър, съвсем не детски поглед. — Права ли съм? — Когато трябваше да напуснем училището, ти беше само на дванайсет години. Тогава не смеех да тръгна направо към Бомонтен. — Това не беше отговор на въпроса на Ейми, но не смееше да й каже нищо повече. За съжаление Ейми не се отказваше толкова лесно. — А по-късно? Знам, че отдавна мислиш как да се върнем. Ако не носеше отговорност за мен, щеше да се върнеш, все едно на какви опасности ще се изложиш. — Не бих посмяла да се противопоставя на волята на баба. — Това също не беше отговор и Ейми го знаеше. Кларис го разбра по подигравателната линия около устните й. — Ще пиша на баба и когато тя ми отговори… — Ти не разбираш. — Ейми гневно размаха ръце и продължи да обикаля в кръг. — Това няма значение. На мен ми е все едно. Аз не искам да се върна в Бомонтен. Кларис я слушаше търпеливо. — Не говориш сериозно. Ейми се обърна рязко и очите й засвяткаха. — О, напротив, говоря съвсем сериозно. Ти работиш и се трепеш, за да се върнем в Бомонтен, но никога не си ме попитала искам ли да се върна! — Щом не искаш да се върнеш вкъщи, какво тогава искаш? — попита стъписано Кларис. — Не копнея за страната, която почти не познавам. — Ейми сложи ръце на раменете на сестра си и втренчи поглед в лицето й. — Искам да намеря място в Англия или Шотландия, където да се заселим и да работим. Да работим истински. Да шием дрехи или нещо подобно. Място, където съдиите няма да ни закачат… — Ейми! — Тя не знае какво говори! — Много съжалявам, че не помниш Бомонтен така добре, както го помня аз. Сигурно аз съм виновна, че не ти говоря по-често за родината и… Ейми изсъска като разярено змийче. — О, разбира се, че помня! Когато заминахме, бях на девет години. Но каква полза от спомените? Ти си толкова вдълбочена в копнежите си по Бомонтен, че не виждаш природата около себе си. Мислиш само за нашето изгубено семейство и не забелязваш хората, с които разговаряш всеки ден. Не можеш да живееш, защото искаш да запазиш живота си за връщането в Бомонтен. Стоиш толкова високо над земните неща, сякаш все още живееш в стария ни дворец над града! Кларис гледаше сестра си, загубила ума и дума. Ами ако Ейми е права? Нима тя наистина живее за утрешния ден и не виждаше настоящето? Миналата нощ бе живяла в настоящето. Тук и сега. Робърт Макензи я бе накарал да забрави какво е редно за една принцеса и какво не и я бе въвлякъл в живота си, изпълнен с гняв и болка. Тя бе споделила чувствата му. Отдаде му се, за да му помогне, и сега вече нищо не беше както преди. Ейми изобщо не обърна внимание на мъката и болката на Кларис. Реакцията на сестра й не я интересуваше. Думите избликваха неудържимо от устата й. Говореше по-бързо и по-бързо, сякаш твърде дълго беше потискала чувствата си. — За разлика от теб аз… аз не желая да чакам, докато се върнем. Искам да живея днес, не утре. Искам да живея тук и сега, преди да остарея толкова, че да престана да се надявам на утрото. — Но ние не можем да се държим като нормални хора. Ние не сме нормални хора. Ние сме принцеси и трябва да се държим според ранга си. — Кларис се учуди сама на себе си. Колко разумно звучеше гласът й. По нищо не приличаше на жената, която миналата нощ бе предала позорно името и произхода си. — Ние стоим над ежедневния ход на живота… — Стига толкова! — прекъсна я вбесено Ейми. — Вече съм чувала тези думи. Втръснало ми е да ги слушам! Те не се отнасят до мен. — Тя сложи ръце на бузите на Кларис и я погледна настойчиво в очите. — Не желая да съм принцеса. Нито една секунда по-дълго! Кларис се усмихна, макар че устните й трепереха. — Мила сестричке, знам колко ти е тежко. Моля те да потърпиш още само няколко дни. Обещавам та, че тогава ще имам достатъчно пари, за да се върнем в Бомонтен. Ейми сведе глава. Затропа нервно с крак, после изведнъж се успокои, вдигна глава и се усмихна. Тъгата в очите й трогна Кларис до дън душа. — Ти не разбра нито дума от онова, което ти казах, нали? — Напротив — отговори задавено голямата сестра. — Изслушах те и помня всяка дума, но не разбирам какво искаш. — Чула си всяка дума, но не си проумяла смисъла. — Когато Кларис понечи да възрази, Ейми вдигна ръка. — Не се притеснявай, аз те разбирам. Бих искаш само… Е, ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят, нали такава е поговорката? Ще дойда при теб, когато се стигне дотам. Не забравяй, че сега съм по-възрастна, отколкото беше ти, когато започна да се грижиш за мен. — Като си спомня колко неопитна бях тогава… — Аз не съм неопитна. Аз съм много по-напред, отколкото беше ти тогава. Сега се опитай да се погрижиш за себе си, както досега се грижеше за мен. Положението е много опасно и ме е страх за теб. — Ейми целуна Кларис по челото и отстъпи назад. — Ще се справя. — Въпреки това Ейми беше права. Положението беше опасно и сигурно щеше да стане още по-опасно. Предстоеше й среща с лорд Хепбърн. — Мисля, че контролирам нещата. — Разбира се. Ти винаги внимаваш за себе си. — Ейми се усмихна с искрено възхищение. — Само не забравяй, че ти си моят образец. От теб съм научила как да се пазя. Ти си най-добрата сестра, която човек може да има. — Тя й кимна и се запъти към вратата. Последните думи на Ейми бяха по-обезпокоителни от всичко казано дотук. Кларис се втурна след сестра си. — Почакай, Ейми! Точно когато Ейми посегна към бравата, някой почука. Тя отвори вратата и на прага застана Норвал, тромавият млад лакей. Изглеждаше още по-нервен от обикновено. — Какво има, Норвал? — попита любезно Кларис. Той се поклони и дългите му крака се огънаха. — Ваше височество, негово благородие ви очаква в библиотеката. Моли веднага да отидете при него. Новината моментално отклони мислите й от намеренията на Ейми. Хепбърн искаше да я види отново. Двамата неизбежно щяха да се срещнат пак, но когато моментът наистина дойде, тя се разтрепери. Дощя й се да избяга и да се скрие… или веднага да се хвърли в прегръдката му. Коя беше тя? Принцесата, каквато беше до снощи? Или обикновена жена, достатъчно глупава да желае един мъж, без да помисли за почтеността и приличието? Ейми заобиколи лакея и излезе в коридора. — Бог да те пази, Кларис. — Ще дойда в селото веднага щом мине балът и ще продължим разговора — отвърна с отсъстващ вид сестра й. Ейми се усмихна, кимна и й махна. — Бъди щастлива!
18
Най-интересните хора са онези, които се интересуват от някого. Умната принцеса се възползва от това знание и управлява своя свят.
Кларис вървеше по коридора към библиотеката. Норвал беше забравен, Ейми също, да не говорим за дамите и изискванията им. Нищо друго не беше от значение. Стомахът й се гърчеше от болка. Очакването да види отново Хепбърн беше мъчително. Забеляза, че лакеят я гледа със страх, но не се развълнува. Въобще не я интересуваше какво го тревожи. Ала потиснатото му изражение не я остави на мира. Преди да завият зад последния ъгъл, тя спря. — Проблем ли има, Норвал? Момъкът запристъпва смутено от крак на крак. — Да, Ваше височество. Господарят заповяда веднага да ви заведа в библиотеката. Веднага щом свършите с дамите, но аз… аз бях другаде. — Под изпитателния й поглед той се изчерви и бързо се поправи: — Искам да кажа, че говорих с едно от момичетата и пропуснах да ви предам навреме заповедта на господаря. — Тогава няма да му казваме. — Това не беше от значение. Тя трябваше да отиде при Хепбърн. — Господарят вижда всичко и гневът му е ужасен. — Норвал понижи глис. — Чух, че вчера убил десетина негодници с голи ръце. — Бяха двама и си получиха заслуженото. — Кларис се учуди на себе си: утешаваше Норвал, макар че самата тя беше силно разстроена от случилото се. — В кухнята говорят, че господарят е луд. — Със сигурност не е — отвърна раздразнено тя. — Можеш да кажеш на всички! Норвал се поклони и тя продължи напред. Нима слугите смятаха, че Робърт е луд само защото бе пребил двама негодници? Да, тя също си бе поиграла с тази мисъл, но миналата нощ бе променила всичко. Миналата нощ… Тя се разтрепери и изтри овлажнялото си от пот чело. Миналата нощ тя го обичаше и го мразеше, и се боеше от него… и му се отдаде! Господи! Откакто беше в Макензи Мейнър, се боеше от лудостта му, а сега се питаше дали самата тя не е полудяла. Отиваше при него, а не знаеше какво да каже. Баба й я беше научила да е подготвена за всякакви ситуации, но не и за тази! Слънчевата светлина, която падаше през високите прозорци, би трябвало да я ободри, но Кларис се уплаши, че ще направи мислите й видими за всекиго. За кого по-точно? — попита подигравателно вътрешният глас. Коридорът беше пуст. Защо се държеше като глупачка? Човекът, от когото трябваше да скрие мислите си, беше Хепбърн. Миналата нощ беше прекрасна, но и унизителна за нея. Все още не разбираше какво точно се бе случило. Кларис спря пред вратата на библиотеката и втренчи поглед в тъмното дърво, сякаш стоеше пред входа към друг свят. От другата страна я чакаше той. Снощи се прибра в спалнята си, но не можа да заспи. В главата й се бореха нови познания и стари спомени, емоциите й се люшкаха от радостна възбуда към дълбоко отчаяние. Сега трябваше отново да застане пред него, а не беше подготвена за това. Никога нямаше да се подготви. В този миг зашумоля коприна, чу се шум от бързи стъпки. Кларис обърна глава. Лариса бързаше към нея. Пронизващият поглед, с който я удостои, беше като на орел, забелязал плячка. — Принцесо Кларис! — Заповедническият глас нямаше нищо общо със сладникавото гукане, с което общуваше с лорд Хепбърн. — Имам нужда от услугите ви в покоите си. Веднага! Колко интересно. Лариса и майка й бяха изказали недвусмислено мнението си за козметиката й. — Ще позволите ли да узная причината? По дълбокото деколте на Лариса пропълзя червенина и бързо се разпространи чак до челото. — Защото така искам! Кларис беше наясно с причината. Пред хората Лариса твърдеше, че никога не би паднала толкова ниско да използва оцветяващия крем на принцесата, но червената пъпка между веждите моментално бе променила мнението й. — Вземете тайните кралски кремове и елате в спалнята ми! — заповяда енергично младата дама. — Съжалявам, мис Тръмбл, но е невъзможно. Вече имам друга уговорка — отговори принцесата с образцова учтивост. — Може би по-късно вечерта? Червенината по лицето на Клариса се сгъсти и пъпката стана още по-голяма. — Принцесо Кларис — в тона й имаше недвусмислена заплаха, — вие не знаете с кого говорите! Аз съм единственото дете на Реджиналд Бюфор Тръмбл от Тръмбл Хол и Ана Джоан Старк-Неш от двореца Греъм. Ние не търпим неподчинение от обикновени търговци. — Усмихна се високомерно и добави: — Даже от търговки, които твърдят, че са дошли от някаква тайнствена страна, съществуваща само във въображението им. Кларис беше чувала и друг път подобни обиди, даже от много по-изискани хора, но нещо в хлапашката дързост на Лариса я вбеси. Усмихна се величествено и гласът й прозвуча с острия подтон, запазен обикновено за джафкаши кучета и натрапчиви мъже: — Скъпа моя мис Тръмбл, сигурна съм, че вашите прадеди са били всичко, което твърдите. Все едно вярвате ли ми или не, аз съм от кралска кръв и вашите обиди не ме засягат. Важно е само, че съм дала дума да помогна на друг човек, а аз винаги държа на думата си. — Следващите думи изплющяха като удари с камшик. — Надявам се, че във вашия почтен род също разбират какво означава дадена дума. Или не е така? Лицето на Лариса се разкриви в гневна маска. Без да мисли, тя направи крачка напред и замахна да удари Кларис. — Ваше височество — прозвуча в този миг гласът на Хепбърн, — безкрайно съм ви благодарен, че въпреки заетостта си намерихте време да говорите с мен. Лариса изохка и моментално отпусна ръка. — О, мис Тръмбл — продължи лордът с отлично изиграна изненада, — простете, не ви забелязах. — Ала небрежната поза подигра Лариса и й показа съвсем ясно, че е видял и чул всичко. — Надявам се, Ваше височество, че не прекъснах… разговора ви с мис Тръмбл? Младата дама отваряше и затваряше уста, сякаш не й достигаше въздух. Потърси думи да се извини, но успя да каже само: — Аз… аз не знаех, че сте тук! — Така си и помислих. — Той я измери от глава до пети и презрителното му изражение показа ясно какво мисли за нея. — Така си и помислих. Най-сетне Лариса проумя какво бе сторила. Бе показала повече от ясно, че е жестока и безсърдечна. И жалка. И всичко това пред мъжа, когото се надяваше да спечели. Въпреки това се опита да хвърли вината върху друг. — Принцеса Кларис са позволи да се държи дръзко с мен! Хепбърн се отблъсна бавно от рамката на вратата и едрата му фигура сякаш изпълни целия коридор. От привидната ленивост не остана нито следа. — Мис Тръмбл, едно от нещата, които ме отвращават дълбоко, е безсрамното излагане на показ на женските прелести. Запомнете, че те изглеждат много по-интересни, когато са прикрити, а не разголени. Още по-неприятна ми е необоснованата ревност. Вие се провинихте и в двете и докато не се научите да се държите като възрастен човек, по-добре да си стоите в класната стая. Лариса пребледня като смъртник. Втренчи поглед в лицето на Хепбърн и пое дълбоко въздух, за да отговори, но от устните й не излезе нито звук. Накрая се обърна и си отиде, вирнала брадичка в жалък опит да запази достойнството си. Кларис я проследи с поглед. Бе осъзнала, че е дала воля на гнева си и е обидила почти непознат човек, и това я потисна. — Глупаво постъпихме… — Не сте права! — Хепбърн хвана ръката и и я въведе в библиотеката. — Мис Тръмбл е дръзка, невъзпитана хлапачка, която заслужава да я поставят на мястото й. — Така е, но сега сигурно няма да смее да ви погледне в очите. — Надявам се да стане точно така! Той не я разбра, а и явно не го беше грижа. Затова Кларис се опита да обясни: — Дръзките, невъзпитани хлапачки като нея са склонни да вгорчат живота на скромни търговки като мен. Трябваше да преглътна обидата. Тя се вържеше така, сякаш е забравила случилото се през нощта, и лордът се ядоса. — Искате да кажете, че не биваше да й говоря така грубо? — Да. Защо тази малка глупачка се беше разтревожила заради Лариса, когато той беше само на метър от нея? — Аз права, каквото ми харесва. — Гласът му прозвуча като чувствено ръмжене. Кларис се обърна рязко и го погледна втренчено. Прекрасната й уста се отвори леко. Лицето й се зачерви от нахлулите в тялото й емоции и Робърт беше готов да избухне в смях. Най-после си беше спомнила. Тя сведе очи и отстъпи крачка назад. Той я последва, изпълнен с нетърпение. Искаше най-сетне да заговорят по темата, която го интересуваше. Искаше да чуе от собствените й уста дали съжалява, че му се е отдала. Дали копнее отново да му се отдаде? — Забравете Лариса. Тя не е важна за нас. — Да. Исках да кажа, не. — Кларис се отдръпна още назад и опря гръб в стената. Носеше прекрасна скромна рокля от розов муселин, която отиваше на зачервените й бузи. — Искам да кажа, не е важна за вас, но веднъж аз също преживях обида, каквато вие й нанесохте. Беше много болезнено. — Нищо няма да й стане. Жените като нея се възстановяват бързо. — Колко копчета трябваше да отвори, преди да свали роклята от раменете и да я пусне в краката й? Ще му достави огромно удоволствие да я съблече и този път ще се погрижи да не я уплаши със страстта си. Този път няма да бърза… снощи се бе проявил като безогледен насилняк. Въпреки това преживяването беше неповторимо. Следващия път ще действа, по друг начин. А сега… сега ще я ухажва, ще й покаже, че не е дивакът, който се самозабравя в битката и се опомня в женските обятия. Той отиде до малката масичка, наля вино в две чаши и й подаде едната. — Разкажете ми нещо за себе си. Какво престъпление сте извършили, та са ви наказали така? Тя се взираше в чашата, сякаш беше примамка в капан. Да, това беше истината. Примамката, която я бе довела тук и подкопаваше бдителността й. Буквално грабна чашата от ръката му и отново отстъпи назад. Той дори не се усмихна, макар че беше готов да се засмее. Отдавна, много отдавна не се беше забавлявал така. — Такива неща се случват. Чувстваш се ужасно, но после забравяш обстоятелствата. И не ти се иска да га споделяш с джентълмен, който… — За голямо удовалствие на Робърт гласът й пресекна и тя отпи бързо глътка вино. Смайващо тъмните вежди се вдигнаха изненадано. — Прекрасно вино! От Германия, предполагам? — Да, наистина е добро. — Младата дама познаваше вината. Той взе ръката й и я отведе в ъгъла, където бяха наредени удобни кресла. Големите прозорци пропускаха достатъчно светлина, лавиците за книги бяха украсени с дърворезба. — Моля, седнете. Смятам да поговорим за вечерите, които ни предстоят. Тя се усмихна и това го изненада. Какво весело имаше в предстоящите вечери? Проследи погледа й и разбра, че се беше загледала в красивото копие на малка мраморна статуя на Хермес, готвещ се да полети във въздуха. — Какво ви развесели? Кларис се отпусна в креслото, което й беше посочил. — Спомних си за едно от униженията. О, доверие, и то доброволно подарено! Нещата се развиваха отлично. Робърт взе бутилката с вино и пристъпи към креслото й. — Значи споменът не ви натъжава? — Не. Той е по-скоро комичен, отколкото натъжаващ. — Кларис разтърси глава, сякаш виждаше сцената пред себе си. — Бях на девет години, когато баба обяви, че всички статуи в палата, повечето уникални произведения на изкуството, събирани от предците ми, са неприлични. — Кларис избухна в тих смях и възхитителното й лице грейна. — Заповяда да ги увият в платно, за да не нараняват чувствителните сърца и души на малките принцеси. Сестрите й. Пак бе споменала сестрите си. Робърт допълни чашата й. — И какво стана? Защитени ли бяха душите и сърцата ви? — Дотогава не обръщахме внимание на статуите. Те бяха част от обстановката, нищо повече. Но щом баба заповяда да ги увият, започнахме да ги разглеждаме и да изследваме някои неприлични части. — Естествено. — Той приседна на облегалката на креслото й. — Забранените плодове са най-вкусни. Тя вдигна глава към него и впи поглед в лицето му. Усмивката й угасна, но тя я върна със силата на волята си. — Голямата ми сестра Сорша бе провъзгласена за кронпринцеса и веднага след това я сгодиха за принц Рейнджър от Ришарт. — Кларис изкриви лице. — Много досадно момче. Много ми беше мъчно за нея. Решихме да си направим шега и когато татко обяви годежа, дръпнахме въжето и всички тоги се свлякоха на пода. — Кларис избухна в смях. Весел смях, предизвикан от весел спомен от детството. Робърт я наблюдаваше мълчаливо. Слабините му се присвиваха от желание. Може би не беше най-красивата жена, която беше виждал. Дребна, грациозна… предпазлива. Но имаше копринена кожа със златнокафяв тен и невероятно меко сърце. Беше я притежавал и искаше отново да я притежава. Да я люби пак и пак, докато светът се свърши и остане само тя. Кларис с меките ръце и мекото сърце. Поинцесата не подозираше какви мисли го вълнуват. — Някои от тогите се закачиха на известни… части от тялото. Нали разбирате какво искам да кажа. Естествено, че разбра и избухна в смях. — Това беше върхът — продължи да разказва тя. — Посланиците бяха шокирани, а баба буквално се тресеше от гняв. Историята й му напомни собствената му младост, когато все още вярваше в доброто у хората и беше сигурен в превъзходството и ранга си. Тогава вярваше в семейството, в любовта… Вярваше, че добрите ще бъдат възнаградени, а лошите — наказани. Сега не вярваше в нищо. Или вярваше във всичко, в зависимост от гледната точка. И не се боеше от нищо. Дори от смъртта. Кларис не подозираше за меланхоличните му размишления и продължи да бъбри: — Татко обаче… мога да се закълна, че и той се засмя. — Тя отпи още една глътка вино. — Вечерта ни изпратиха да си легнем без вечеря. Дори току-що сгодената кронпринцеса бе наказана. Внезапно Робърт забеляза, че й вярваше. Вярваше, че Кларис е истинска принцеса. Спомените й бяха невинни, а смесицата от тъга и веселост изглеждаше напълно реална. Тя се опитваше да скрие подозрителните искри в очите си, когато говореше за семейството си, усмихваше се, но устните й трепереха. Тя беше принцеса. Принцеса в изгнание, която той щеше да използва, както му харесваше. Да я взема винаги когато имаше желание. Каквото и да стоеше между тях, не можеха да отрекат страстта си един към друг. Беше спал с много жени, някои красиви, други тайнствени, трети земни и опитни, но никоя не беше завладявала сетивата му като Кларис. Между тях имаше нещо особено, нещо рядко, истинско съкровище, и той трябваше да го улови и да го задържи. — Вие, естествено, ме смятате за лъжкиня — промълви тя, — но моите спомени въпреки това са ми скъпи. — Не сте права. — Май не биваше да й признава това. — Вярвам ви. Кларис го погледна объркано. — Милорд… не ни разбирам… Какво казахте? Кехлибарените очи бяха пълни с въпроси и недоверие. Не можеше да й се сърди. Дори се зарадва на треперенето на ръката й, когато остави чашата на масичката. Тя просто не можеше да си представи, че мъжът, който я командваше и подиграваше който упорито отричаше истинността на историята й, сега й вярваше. — Да, вярвам ви — повтори натъртено той. — Вие сте принцеса. Може би мамите жените с вашите кремове и мехлеми, но не сте измамница, що се отнася до кралския ви произход. Не познавам обстоятелствата, които са ви довели тук, но всичко у вас показва истинската принцеса. Да, вярвам ви — каза още веднъж той, надигна се и се скри в сянката на стената. — Но това няма никакво значение за мен. Защото ви желая. Кларис беше готова да скочи и да затанцува от радост, искаше й се да изкрещи високо радостта си. След толкова години в изгнание се съмняваше в мотивите на всички мъже, които твърдяха, че й вярват. Но когато този корав и циничен мъж бе казал, че й вярва… Трудно й беше да разбере собствената си реакция. Знаеше, че той не лъже. Мъж като него не би прибягнал до фалшива игра, за да постигне целта си. Пък и не му беше необходимо. Вече имаше съгласието й да участва в плана му. И вече беше спал с нея. Сега обаче й правеше най-големия подарък, който беше възможен. Даряваше я с доверието си. Тя отиде при него и сложи ръце на раменете му. — И аз ви желая — прошепна с пресекващ глас. Очите му бяха неразгадаеми, но тялото под ръцете й беше горешо. Робърт бавно вдигна ръце и обхвана китките й. — Наистина ли? Кларис вече трепереше неудържимо. — Наистина. Ако вие ме желаете, милорд, аз ще ви приема. И така ще бъде, докато вашата игра приключи и стане време да си замина. Двамата преплетоха пръсти. Тя вдигна дясната му ръка до устата си, целуна я и леко заби зъби в кокалчето. Той се дръпна, сякаш му бе причинила болка, и очите му пламнаха. Повдигна нежно брадичката й и сведе глава докато устата му се движеше непосредствено над устните й, топлият му дъх милваше лицето й. — След като сама се подарявате, ще ме наричате ли с името ми? — Робърт. — Кларис произнесе двете срички с безкрайна наслада. Те бяха въплъщение на интимността. — Робърт — повтори едва чуто. Устните му се плъзнаха по нейните. Тя отвори жадно уста и посрещна с готовност езика му. Копнееше за хармонията, която бяха преживели в сливането си, за магията на споделената страст. Не вярваше, че има и други хора, които се целуват като тях, с тази небесна и сладостна интимност, с тази нежност и сила. Вдигна ръце и обхвана главата му, за да го задържи. Искаше да вкуси всичко, което той можеше да й даде, да се наслади на играта на езика му, на горещия му дъх. Внезапно Робърт вдигна глава и се ослуша. — Карети на входната врата. Джентълмените пристигат. Страстта изчезна от погледа му така внезапно, както беше пламнала. Погледна я изпитателно и продължи: — Трябва да ви обясня подробно каква ще е ролята ви в замисления от мен маскарад. Готова ли сте? О, да, разбира се, че беше готова, но той имаше предвид нещо друго. Всъщност какво значение имаше? Тя щеше да изпълни желанията му не защото я бе принудил. Но не можеше да му го признае. Може да беше пленница на опитните му ръце, на жарките му целувки, но познаваше и другата му страна. Знаеше, че той преследва целта безогледно. Не можеше да пренебрегне този факт. Но и нямаше да му позволи да гледа през нея, без да я вижда. Съвсем спокойно, без да позволи да се забележи колко силно го желаеше, тя отговори: — Кажете ми какво точно искате от мен и аз ще ви кажа дали мога да го изпълня. — Разчитам на вас, принцесо. — Устните му останаха полуотворени, в сините очи светнаха обещания, които не се нуждаеха от думи. — Щом изпълните задачата си, ще се погрижа Блейз да стане изцяло ваш, завинаги. — Завинаги — повтори тихо Кларис. При това не мислеше само за коня си.
19
В уличната канавка няма да намериш сметана.
Полковник Оугли бе чакал този момент цял живот. Да влезе триумфално в Макензи Мейнър, да се наслаждава на горещите погледи на дамите, да чува възхитените забележки на джентълмените. Да върви подръка с Бренда, своята наивна, богата съпруга. И да се наслади на добре прикрития гняв на граф Хепбърн. О, разбира се, нито една от приветствените думи на Хепбърн не му даде повод да подозира скрито недоволство. Домакинът посрещна госта си във великолепното фоайе на Макензи Мейнър с цялата си изискана учтивост. И с огромна почтителност. Само Оугли знаеше истината. Хепбърн го мразеше. Оугли се бе погрижил за това през годините на общата им служба на Иберийския полуостров и след това. Беше направил така, че надменният млад лорд с чин капитан, който служеше при него, да се превърне в мрачен, ожесточен мъж, лишен от всичките си илюзии. Единствената цел, която не бе постигнал, беше да осигури на Хепбърн болезнена смърт. В крайна сметка се оказа много по-приятно Хепбърн да остане жив и да организира това празненство за него. А когато домакинът видя и Валдемар, бившия си адютант, да стои безмълвен и скован зад Оугли, полковникът се опияни от усещане за могъщество, каквото не бе изпитал по време на военните действия, даже на най-бруталните кланета. Всичко, което Хепбърн беше притежавал някога, Оугли притежаваше сега. Освен титлата му, естествено, но Оугли очакваше много скоро да стане барон. Колко сладко беше да знае, че Хепбърн мрази безскрупулността му и въпреки това е принуден да показва уважение към него. — Полковник Оугли, мисис Оугли, радваме се да ви приемем в дома си и да дадем бал във ваша чест. — Лейди Милисънт, също така безлична като съпругата на полковника, излезе напред да ги поздрави. — Четох книгата ви, полковник, и съм преизпълнена от почит към вашите дела на полуострова. Надявам се, че не сте много изтощени от пътуването и тази вечер ще ни правите компания в салона, за да ни разкажете за геройствата си. Гостите наоколо заръкоплискаха. — О, да! — Бренда увисна на ръката му. — Моля те, Оскар, нали знаеш колко обичам да те слушам! Оугли помилва ръката на жена си и се усмихна одобрително на лейди Милисънт. — Мисис Оугли е възхитителна жена. Безброй пъти е слушала историите ми, докато обикаляхме триумфално Англия, но въпреки това настоява да ги разкажа отново. — О, Оскар! — Бренда се изчерви от въодушевление. — Как бих могла да не слушам разказите ти? Да знам, че съзнателно си се излагал на страшни опасности, отново и отново… Божичко, това звучи като приказка! Оугли се скова, но Хепбърн мълчеше. В изражението му нямаше и следа от сарказъм. Може би беше забравил истината… но Оугли не вярваше. Този арогантен мръсник не забравяше никога нищо. Точно поради това Оугли се беше постарал да го изпрати на сигурна смърт. Неуспехът му беше доказателство за късмета на Хепбърн… и за дяволските му способности! Но какво би могъл да предприеме Хепбърн срещу всепризнатия герой от войната? Сега, след толкова време? Ако се опита да разкрие истината, никой няма да му повярва. Всички ще го обявят за жалък завистник. Ревността му даже ще увеличи славата и блясъка на Оугли. Полковникът се ухили самодоволно. Беше затворил Хепбърн в ад, създаден специално за старомодните му понятия за чест, и сега щеше да се наслаждава на мъченията му. — Полковник Оугли, принцеса Кларис ме помоли да я представя. — Хепбърн излезе напред под ръка с млада дама с необикновена красота. — Ваше височество, това е полковникът, от чиито геройства се възхищавате. Принцеса Кларис, полковник Оугли и съпругата му лейди Бренда. — Моля ви, наричайте ме просто мисис Оугли — промълви скромно Бренда. — Разбирам, мисис Оугли. — Кехлибарените очи на принцеса Кларис пламтяха от възхищение, докато се взираше в лицето на полковника. — Каква чест да сте съпруга на такъв герой! — Знам. — Бренда нямаше достатъчно ум, за да се разтревожи от появата на красивата принцеса и начина, по който бе реагирал съпругът й. Тя мислеше само най-доброто за него и беше убедена, че той спазва брачните си клетви за вярност. А Оугли, естествено, нямаше намерение да й отвори очите. Той се усмихна прелъстително на принцесата. — Тази вечер ще разкажа за геройствата си в салона. За мен ще бъде голямо удоволствие, ако присъствате и вие. — Нямаше представа откъде се е взела принцесата, а и не се вълнуваше особено пт такива подробности. Тя беше първокласна жена и с удволствие щеше да сподели геройствата си с нея. Младата дама изглеждаше леко стьписана от неприкритото му възхищение. Да не би да беше изтълкувал погрешно интереса й към него? Невъзможно. Отдавна беше офицер и познаваше излъчването, което разпространяваше жената, когато желаеше определен мъж. Погледът му се плъзна към Хепбърн, който ги наблюдаваше със смръщено чело. Ако Хепбърн също беше увлечен от принцесата, ситуацията ставаше още по-пикантна. Ако му отнемеше красивата принцеса, щеше да му нанесе последния удар в битката, започнала, когато узна, че Хепбърн е преместен в неговия полк. Това последно разочарование щеше окончателно да го прати в ада. — Полковник Оугли, мисис Оугли, оттук, моля! — Милисънт тръгна напред, преди почетният гост да намери възможност да разясни намеренията си спрямо Кларис. Всъщност така беше по-добре, защото Бренда беше до него. Довечера непременно щеше да си поговори с принцесата насаме. Докато лейди Милисънт ги водеше към покоите им, Оугли махна тържествено на тълпата от благородници и слуги, събрала се в залата. Господи, как обичаше да е герой! Поздрави специално принцеса Кларис и се усмихна, когато Хепбърн отново го изгледа мрачно. Тогава Милисънт отклони вниманието му. — Настанили сме ви в най-хубавия апартамент. Ако желаете нещо, все едно какво, трябва само да попитате. Оугли взе ръката на жена си и я потупа покровителствено. — Ти си толкова нежна и крехка. Пътуването те изтощи. Ще ти поръчам табла с ядене, за да можеш да си отпочинеш преди празненствата. — О, моля те, Оскар, чувствам се съвсем добре! Как може да съм изтощена, след като участвам заедно с теб в този триумф? — Бренда го помилва по бузата. — Даже съм по-силна отпреди. Той се намръщи многозначително. — Моля те, бъди така добра и ме послушай. Знаеш колко съм загрижен за теб. — Понижи глас, за да не може лейди Милисънт да го чуе, и добави: — Нали знаеш, че е възможно да си в благословено положение… Почти изпита угризения на съвестта, когато видя болката, преминала по лицето на жена му. Тя се бе заклела да го дари със син, но нямаше представа, че той бе взел предпазни мерки от връзката им да не се родят деца. Бренда беше дъщеря на заможен, влиятелен барон и баща й му даваше годишна издръжка. Тези пари му бяха помогнали да си купи командването на най-престижния полк. И всичко това само защото Бренда го обожаваше. Той беше длъжен да се погрижи никой друг да не заеме неговото място в живота й, дори собственото му дете. Бренда примирено сведе глава. — Да, скъпи, ще направя, каквото искаш. Лакеят отвори вратата към апартамента. — Лейди Милисънт — помоли тържествено Оугли, — бихте ли се погрижили съпругата ми да получи табла с леки ястия в стаята си, за да може по-късно да ни прави компания на вечерята? — Но разбира се! — Лейди Милисънт се обърна загрижено към Бренда: — Главоболие ли имате? Искате ли да ви пратя някакво лекарство? Докато дамите бъбреха, Оугли огледа великолепния апартамент. Да, Макензи Мейнър буквално миришеше на богатство. Големият салон беше стар и величествен. Около камината бяха наредени кресла, до тях се виждаше красиво писалище с хартия, мастило и пера, а килимът беше толкова стар, че цветовете бяха избледнели. Ала беше толкова плътен, че все още изглеждаше прекрасно. Резбованата маса бе покрита с избродирана покривка от копринено кадифе, върху която беше поставена златна купа за визитни картички. Валдемар, облечен в лакейска униформа, тъкмо нареждаше на масата спомените от войната, които Оугли мъкнеше навсякъде със себе си. Едната врата водеше към спалнята, където камериерката на Бренда чакаше пред позлатеното легло. То бе поставено върху подиум, сякаш господарят на Макензи се чувстваше като монарх, свикнал да бъде обожаван. Кралското злато и пурпур се повтаряха в завесите на леглото и в завивката. Оугли си помисли, че когато спи тук, Макензи сигурно се чувства като крал, и ожесточението му нарасна. Е, все пак домакинът бе предоставил този апартамент на него, за да го почете. Полковникът се усмихна самодоволно. Дали Хепбърн се страхува от него? Дали иска да го подкупи? Нима си въобразява, че той ще забрави обидите, които му бе нанесъл надутият аристократ, и ще прости? Нима си мисли, че няколко жалки ласкателства ще го накарат да заиграе честно? През онази нощ в Лондон, преди четиринадесет години, младият, пиян лорд Хепбърн също не постъпи честно, като извика на дуел прясно изпечения офицер Оугли. Хепбърн го победи и даже му се надсмя. Оугли мразеше да му се надсмиват. Той беше трети син на обедняло аристократично семейство от общо шест негодни момчета. Непрекъснато падаше от дървото или от шейната, а когато се скриеше под масата, винаги го намираха. Каквото и да станеше, братята му обивняваха него и той ги мразеше. Отмъщаваше си, като им погаждаше мръсни номера. И те го мразеха. Когато стана на двайсет и баща му събра пари да му купи офицерски патент, се оказа, че това е най-доброто, което е можело да му се случи. Обикна армията. Обикна униформите и йерархията и се възползва от шанса си да командва мъжете с по-нисък произход, които нямаха друг избор, освен да му се подчиняват. Не го беше грижа, че колегите му офицери не можеха да го понасят. Беше напет, изглеждаше добре и дамите го харесваха. Там бяха шансовете му. За съжаление победата на Хепбърн превърна Оугли в мишена за подигравките на цялата армия. А после се случи нещо, което направи нещата още по-непоносими: Хепбърн се появи на следващия ден и… се извини. Този жалък негодник се извини, че бил много пиян и се държал непростимо грубо. Извинението му показа на всички, че Оугли с бил победен от един седемнадесетгодишен хлапак, толкова пиян, че едва се е държал на краката си. Чак когато Оугли се ожени за Бренда и си купи нов, по-добър офицерски патент, подигравките утихнаха. Е, да, някои продължиха да си шепнат зад гърба му, но никой от офицерите с по-нисък ранг не смееше да каже дума. А ако някой началник му се подиграеше, Оугли си отмъщаваше. Беше достатъчно да наеме няколко биячи, за да му дадат да разбере. От своя страна, началниците му си отмъстиха, като го изпратиха на Иберийския полуостров. Ала мъж с неговите способности можеше само да се възползва от ситуацията в своя изгода. Най-сетне избяга от обожанието и вечните въздишки на Бренда, в хаоса, причинен от войната между англичани и французи на испанска и португалска земя, откри десетки възможности да натрупа богатство. А най-хубавото беше, че старият граф Хепбърн реши да сложи край на волностите на сина си. За да го вразуми, той му купи офицерски патент, и то такъв, който го изпрати право в полка на Оугли. Споменът и сега го караше да се смее. Как умно постъпи, като сложи момчето да командва закоравелите крадци и убийци, излезли от най-дълбоките подземия на затворите и доведени в Испания, за да бъдат дисциплинирани и да умрат на бойното поле. Няколко пъти изпрати ротата на мисия, от която никой не би могъл да се завърне жив. Ала Хепбърн се връщаше отново и отново. Хората му се топяха, но Оугли продължаваше да предлага полка си за нови самоубийствени мисии и правеше така, че никой да не разбере, че не той, а Хепбърн постига успех там, където всички други се провалят. На Иберийския полуостров, далеч от Англия, разполагайки с достатъчно време, не беше никак трудно да напише книга в която да представи успехите на Хепбърн като свои. Накрая Оугли реши да приключи с армията и да се върне в Англия като герой. Погледът му спря върху Валдемар. Никой не смееше да каже истината, дори Хепбърн. И причината беше, че Валдемар беше в негова власт. Би било глупаво да пусне момчето да си иде, а полковникът беше убеден в ума и интелигентността си. Бренда мушна ръка в неговата. — Апартаментът е прекрасен, нали? — О, да! — Задоволството се разля в корема му като топло масло и той се усмихна на домакинята. — Благодаря ви от сърце, лейди Милисънт, че ни настанихте тук. Младата дама реагира плахо като девица, на която са направили дързък комплимент. — Брат ми настоя. — Представата, че сме го прогонили от покоите му, не ми харесва — протестира Бренда. — О, моля ви, не се притеснявайте. — И Милисънт, и Хепбърн говореха с лек шотландски акцент, непоносим за ушите на Оугли. — Брат ми не спи тук. Откакто се е върнал от полуострова, нощува в малка къща недалеч от голямата. — О, сега се чувствам по-добре! — Бренда засия. Понякога добросърдечието на жена му причиняваше на Оугли парещи стомашни болки. — И ти също, нали, Оскар? — обърна се тя към него. Не, разбира се, че не! Той искаше да се отърве от Хепбърн завинаги. Сложи ръка на рамото й и я натисна малко по-силно. Когато усети как Бренда трепна, каза: — Лейди Милисънт; моля за извинение, но жена ми наистина трябва да си почине. Разбира се. Веднага ще ида да поръчам таблата. — Милисънт направи кратък реверанс и напусна стаята. — Това беше доста рязко. — Бренда стисна ръката му. Оугли не си направи труд да й отговори. Отведе я решително в спалнята и й помогна да си легне. Целуна я по челото и каза на камериерката: — Погрижете се милейди да си почине. — Излезе от стаята и затворя вратата зад гърба си. Валдемар надзираваше разопаковането на багажа им. — Остави куфарите до вратата, момче. О, момиче… — Той ощипа прислужничката по бузата. — Каква радост за сърцето ми да видя сладко същество като теб! Лакеят се ухили, момичето се закиска. Всички харесваха Валдемар, защото изглеждаше много добре. Светлоруса коса и яркосини очи, които святкаха под русите вежди, обсипан с лунички нос. Изглеждаше като олицетворение на честност и сериозност, докато някои не забележеше дългите му пръсти на крадец и бързата котешка походка. Валдемар бе дошъл в Испания от затвора. Бяха го поставили пред изоор: да се бие за майка Англия или да умре. Естествено, бе избрал да се бие, но едва дошъл в Испания, се опита да избяга и да не изпълни дълга си. Държеше се нагло, подбуждаше другарите си към бунт. Каквото и да правеше, Оугли не беше в състояние да го промени. Не помогнаха нито побоите, нито единичната килия, даже жигосването. И тогава се появи Хепбърн. Умният, смелият, изисканият Хепбърн. Валдемар се влюби в него и реши да го следва. Да слезе с него в ада, ако се наложи. Оугли се настрои още повече срещу бившия крадец и положи всички усилия да го прати в ада. И успя. Организира най-опасните, най-отвратителните мисии. Накара го да се мъчи като беден грешник. Това беше най-големият му успех. Оугли се покашля. Слугинята престана да се киска, лакеят бързо излезе. Валдемар застана мирно. Усмивката му угасна и той стисна здраво устни. — Е? — попита злобно Оугли. — Как се почувства, когато видя отново стария си командир? — Много дооре, сър. — Валдемар отиде до масичката в започна да нарежда екземпляри от книгата на Оугли в кошница, която трябваше да свали в салона. — Очевидно не е пострадал от пребиваването си на острова, поне видимо. — Оугли потърка позлатената рамка на една картина и се запита дали и той да не купи няколко картини и да ги окачи в спалнята си. — Не видях нищо подобно, сър. — Валдемар излъска сабята му и я окачи на колана, после се зае с еполетите и ордените. — Освен белега на челото. Не зараства особено добре. Направи ли ти впечатление? — Оугли си наля чаша бренди и умело се престори, че едва сега се е сетил. — О, бях забравил! Белегът му е от същото онова приключение, което остави белези и по твоите ръце, нали? Когато го спаси от огъня. Как се случи това? Валдемар не се помръдна. Даже не вдигна глава. — Не мога да си спомня, сър. Бавно и с наслада Оугли нанесе решителния удар. — Тогава прочети в книгата ми. Валдемар не отговори. Остана безмълвен и неподвижен като кукла. Оугли избухна в смях. — Мисля, че най-сетне направих от теб адютанта, която винаги съм искал да имам. — Тъй вярво, сър — отговори безизразно Валдемар. В поведението му Оугли бе видял недвусмислени доказателства, че в крайна сметка е пречупил волята на мъжа, наречен от Хепбърн непоколебим. Очите на Валдемар бяха празни, примитивното, грубо лице — безизразно. Беше станал почти скучен, макар че Оугли не преставаше да го тормози. Никога нямаше да престане. Валдемар му принадлежеше. Оугли беше спечелил там, където Хепбърн никога не би могъл да спечели. И сега имаше намерение да натрие аристократичния нос на Хепбърн със своята победа. — Мога да си представя, че ти липсват и Хепбърн, и страхотните приключения, които преживяхте заедно. — В гласа му звучеше подигравка. Валдемар сведе за миг очи. — Не си спомням никакви приключения, сър. Мисля, че вие сте човекът, преживял истински приключения. Оугли отиде до прозореца и с наслада отпи глътка бренди. — Точно така. Никога не го забравяй. Аз съм човекът, влязъл във френския муницинен лагер, за да открадне патрони. Аз освободих Хепбърн от френския затвор след глупашкия му опит да издебне противника. Аз съм човекът, койт… — Той млъкна изведнъж. По моравата под прозореца му се разхождаше красива жена. Блестящата черна коса беше вдигната на шиньон на тила и украсена със скъпоценен гребен. Воалът бе драпиран изкусно пред лицето. През дантелата чертите й не се различаваха, но походката й, начинът, по който държеше ръцете си, спокойните крачки, сякаш нищо на света не беше в състояние да я накара да се разбърза — всичко това му напомни за Кармен. Тъкмо тези отмерени, чувствени крачки го бяха привлекли към нея. На всичкото отгоре жената носеше червена рокля, скроена по начина, който Кармен предпочиташе. Оугли примигна. Това беше невъзможно! Когато се върна в Англия при жена си, той изостави Кармен без никакви угризвния на съвестта. Тя нямаше необходимите средства, за да го последва в това далечно село в Шотландия. Новата среща с Хепбърн явно бе събудила в сърцето му спомени, които беше по-добре да заличи. В този миг жената обърна глава и погледна нагоре към прозореца му. — Велики боже! — Оугли се разтрепери толкова силно, че пръсна бренди по прясно колосаната си риза. — Нещо не е наред ли, сър? — попита Валдемар. Оугли се отдръпна стреснато от прозореца. — Нищо не е наред! Как ще ми обясниш това? — И посочи възбудено навън. Валдемар го изгледа недоверчиво, отиде до прозореца и се наведе навън. — Е? — попита сърдито Оугли. Валдемар се присви, сякаш се боеше, че Оугли ще го удари. — Аз… не виждам нищо, сър. Оугли го блъсна настрана и отново се наведе навън. Адютантът му беше прав. Жената бе изчезнала.
20
Само който размахва греблата, прави вълни.
В сянката на дърветата Робърт уви раменете на Кларис с кафява наметка и я притисна здраво до себе си. Застанали на прозореца, Оугли и Валдемар претърсваха моравата с погледи. Накрая Оугли се наведе силно навън и се огледа. Валдемар изглеждаше съвсем спокоен. Робърт знаеше много добре, че приятелят му го е забелязал. Двамата мъже се погледнаха и си кимнаха незабележимо. Докато Оугли размахваше ръце и мърмореше, Валдемар затвори прозореца. Валдемар бе овладял изкуството на наблюдението през годините, когато ограбваше богаташки домове. Именно той научи Робърт да вижда отвъд очевидното. Въпреки комбинативния си ум, Оугли не умееше да го прави и тъкмо по тази причина често ставаше прицел на шеги и подигравки край лагерните огньове. Естествено, това нямаше значение. Оугли си отмъщаваше по всякакви начини, а последния път отмъщението му беше наистина отвратително. Изпращаше Робърт на най-опасните мисии, а сега държеше най-добрия му приятел във вечно робство. Положението беше непоносимо и Робърт беше твърдо решен да сложи край. Тук и сега. Той обгърна с една ръка раменете на Кларис и вдигна качулката на наметката. — Да повървим малко. Ще ви заведа в моята хижа, за да се пооправите. Тя го последва послушно и когато вратата се затвори зад тях, веднага хвърли наметката. Робърт се почувства странно. Заставала пред него, тя изглеждаше позната и в същото време чужда. Стойката и царственото излъчване си бяха същите. Кларис беше работила по една миниатюра на сеньора Мендоса и бе успяла дотолкова да се оприличи на нея, че чак му стана малко страшно. Незнайно как, бе направила очите си тъмни и бадемовидни. Устата й беше по-червена и пълна отпреди и сякаш издадена напред за целувка. Лицето й беше толкова умело гримирано, че бузите изглеждаха хлътнали, а брадичката — широка. С черната перука и воала и особено с червената рокля Кларис съвсем спокойно минаваше за Кармен. Даже отблизо, както се надяваше Робърт, защото Оугли не беше надарен с особено добро зрение. Двамата се бяха скрили между дърветата, Кларис увита в кафявата наметка. Робърт познаваше Оугли и беше сигурен, че полковникът ще иска да разгледа имението му. Най-малкото, за да се порадва на мисълта, че господарят на достолепната стара къща е в ръцете му. И Оугли направи точно това. Когато се появи на прозореца, Робърт веднага изпрати Кларис в градината. Нямаше нужда да прави нищо, просто да се поразходи по моравата. Когато Оугли се отдръпна рязко, Робърт повика Кларис обратно и тя веднага се отзова. Все още не знаеше защо прави всичко това, но бе престанала да задава въпроси. И слава Богу, защото Робърт не искаше да й каже. Не смееше да й каже, защото тя можеше да откаже да мами човека, когото смяташе за герой. Утре щяха да увеличат напрежението с още една стъпка и само след два дни — с помощта на Кларис и с божията помощ — Валдемар щеше да се качи на борда на кораба, който чакаше в Единбърг. С помощта на Кларис и по божия милост… Кларис стоеше пред него и го наблюдаваше със сините си очи, които виждаха всичко. — Ще позволите ли да ви задам един въпрос? Това беше неизбежно. — Естествено. — Разбрах, че сте служили под командата на полковник Оугли. Какво ви е мнението за него? Робърт вдигна вежди. Не беше очаквал точно този въпрос. — Защо искате да знаете? — Не е това, което очаквах. Смятах го за необикновена личност, посветила се на високи цели. Вместо това той е… Накара ме да се почувствам неловко. Гледаше ме похотливо. — Тя затърси думи, сякаш се боеше, че не се е изразила достатъчио ясно. — И това пред очите на жена му. Хепбърн кимна бавно. Жестът му явно й каза всичко, което искаше да знае. — Значи не е героят, когото всички обожаваме. — Обожавайте си го, ако това ви харесва. — Уви ръка около талията й и я привлече към себе си. Искаше да се стопли от близостта й — Но обичайте мен. Тя се поддаде и се притисна към силното му тяло. — Тази маскировка е предназначена за полковник Оугли, нали? — Гласът й прозвуча съвсем тихо. Тази жена имаше дяволски остър ум! — Защо мислите така? — Защото вдигнах глава, за да проверя кой ме наблюдава от къщата. — Вдигнали сте глава? — Дързостта й го уплаши. — Разбира се. Но не се плашете. — Тя помилва бузата му. — Имам огледало и съм убедена, че изглеждам като нея. Измамих го, нали? О, да. Поведението на Оугли доказваше, че е повярвал в заблудата. Сега сигурно се питаше какво прави тук Кармен. Робърт кимна, затвори очи и се наслади на милувката й по кожата си, на нежността, с която палецът се плъзна по устата му. — Да, успяхте да го заблудите. Бях убеден, че ще успеете. — Значи играта започна. — Тя се освободи от него, отиде в спалнята и затвори вратата зад гърба си. Робърт огледа хижата, в която се бе настанил след завръщането си от Испания и която беше видяла толкова много мъка. Преди трийсет години двете помещения служеха за настаняване на гости, посещаващи баловете на майка му. Салонът и спалнята бяха просторни и удобни, макар и старомодно мебелирани. След завръщането си от войната се чувстваше добре тук, а откакто Оугли им гостуваше, изолацията му ставаше голямо предимство. Когато вратата на спалнята отново се отвори, оттам излезе принцеса Кларис, каквато я познаваше. Розовата рокля висеше на раменете й. Тя пристъпи към него и му обърна гръб. — Бихте ли ме закопчали? Най-горните копчета на роклята бяха отворени и разкриваха гладката медноцветна кожа, горните гръбначни прешлени и стройната шия. Той не искаше да закопчее роклята, точно обратното. Искаше да я отвори и да си вземе онова, което му бе обещала. Когато ме пожелаете, аз ще ви приема…. Нали така бе казала? И бе добавила: засега. Той бе пожелал тази жена още преди да е изпълнил дълга си. Принцеса Кларис застрашаваше мисията му. От друга страна, шията й го привличаше неустоимо. Тънките къдрави косъмчета на тила… Какво толкова можеше да навреди една целувка? Кларис усети устните му върху кожата си и затвори очи. Връхлетя я вълна на триумф. С малко повечко усилия можеше да се закопчее и сама. Но се нуждаеше от увереността, че не е само измамница, разхождаща се в чужди дрехи. Трябваше да знае, че го привлича също така силно, както той нея. Тя искаше целувката му… всичките му целувки. Той пристъпи по-близо до нея и тя потръпна от горещината му. Усети как устиите му се отвориха върху кожата й и той я вкуси, сякаш тя беше сметана, а той — котка. Устните му се плъзнаха по гръбнака й, като спираха на всеки прешлен, и тя усети как я заля гореща вълна. Олюлявайки се от наслада, се запита как този мъж бе успял така бързо да я настрои към своите докосвания. Тя беше като инструмент, от който той изтръваше сладки мелодии. Плъзгайки се по голата й кожа, пръстите му свиреха симфония, в която всяка нота звучеше съвършено. Той отстъпи назад, покашля се и рязко закопча копчетата й. Хвана я за раменете, отведе я до едно кресло, обърна я и я бутна да седне. После отстъпи крачка назад и тя го изгледа изненадано. Не разбираше враждебността му. Изведнъж, без всякакво предупреждение, стана нещо прашно. Едър рус мъж в униформа на лакей скочи през отворения прозорец и се нахвърли върху Робърт. Успя да го хване през кръста и двамата се претърколиха няколко пъти по пода. Пред очите на втрещената Кларис Робърт метна нападателя през главата си. Мъжът падна по гръб, но моментално скочи и отново се хвърли върху Робърт. Беше по-млад и по-едър от него, но Робърт се завъртя светкавично и заби юмрук в главата му. Ударът отекна като приглушен гонг. Негодникът разтърси глава и отново нападна. Битката се водеше мълчаливо и очевидно никой нямаше намерение да спре, преди да извоюва победата. Кларис трепереше от страх. Беше почти като вчера. И тази ли битка щеше да свърши с кръв и смърт? Сви се в креслото, за да не пречи и при нужда да скочи в гърба на нападатели. Спомни си бесния гняв на Робърт срещу разбойниците, убили жената на Макгий, спомни си и мъжа, който се промъкваше в нощта и шпионираше Макензи Мейнър. Точно така, това беше той. Очевидно бе решил да нападне. Ала гневният Робърт беше страшен противник и Кларис изведнъж излита страх за нападателя. Робърт щеше да го убие. Ала за нейна изненада след светкавично движение русият мъж обърна Робърт по корем и седна на гърба му. Изви ръката му назад и въздъхна театрално: — Не очаквах това, стари момко… — Акцентът издаваше, че произхожда от лондонското простолюдие. — Това изобщо не е битка. Остарял си и си се отпуснал. — Рамото ми — изстена Робърт — Изкълчи ми рамото! Кларис скочи, грабна една голяма ваза и я размаха над главата си. Беше готова да я стовари върху главата на нападателя и да го обезвреди. Мъжът веднага пусна Робърт. — Извинявай, не исках да… Робърт се претърколи по гръб, притисна нападателя с колене, за да го принуди да легне на пода, и в следващия миг вече седеше върху него. — Старостта и умът винаги ще побеждават младостта и съчувствието. — Изви ръката на русия толкова силно, че Кларис се разтрепери. — Предай се! — поиска строго граф Хепбърн. Нападателят изръмжа, мускулите на шията му изпъкнаха и той вдигна глава, за да облекчи болката. — Ти си истински дявол! Разбира се, че се предавам! Робърт веднага го пусна. Непознатият се претърколи по гръб. Двамата мъже се спогледаха. Кларис спря да диша, чакайки да започнат грозни ругатни. Вместо това двамата се засмяха. Искрен, весел смях! Нападателят засия с цялото си лице. — Ти, коварно копеле! Мислех си, че съм те изненадал! — Когато вдигна поглед, забеляза Кларис, която все още стоеше с вазата до него. — Имаш добра жена, Робърт. Готова е да те защитава със скъпоценните ти вази. Робърт избухна в смях и се обърна към Кларис. Двамата се погледнаха дълбоко в очите. Смехът му заглъхна и Кларис спря да диша. Едър, тъмен, изпълнен със смях, гняв и болка, той беше всичко за нея. Усещаше чувствата му така ясно, сякаш бяха нейни. Необяснимо защо, очите й се напълниха със сълзи. Защо бе помислила, че той е в опасност? Сърцето биеше лудо в гърдите й, ръцете й трепереха. Защо не бе разбрала веднага, че това е битка между двама приятели? Тя се страхуваше за него. Отпусна вазата и разтърси глава. Каква глупачка беше! Робърт се наведе и помогна на непознатия да се изправи. Учтивият жест не се връзваше с небрежния му вид, който стана още по-очевиден, когато я представи официално: — Принцесо Кларис, бих желал да ви представя най-големия негодник в целия християнски свят, Корнелиус Гунтер Халстед Валдемар четвърти, роден в Лондон, прекарал дълго време в затвора Нюгейт, воювал на Иберийския полуостров и мой скъп приятел — Той се засмя и добави: — Мой много скъп приятел. Кларис изобщо не се изненада, че Валдемар е прекарал дълго време в затвора Нюгейт. Русият мъж направи дълбок поклон и Робърт продължи: — Валдемар, бих желал да ти представя принцеса Кларис от Бомонтен, втора поред в наследството на трона и дамата, която ще ти върне свободата, преди да е изтекла седмицата. Робърт май прекаляваше с личната информация. Кларис го изгледа неодобрително. Валдемар предпазливо взе вазата от ръката й и целуна нежните пръсти. — Оценявам високо усилията ви, Ваше височество, защото нямам никакво желание да работя за негово високоблагородие. Да знаете, че като ви видя в ролята на прекрасната сеньора Кармен Мендоса, малкият полковник примря от страх, а аз едва се сдържах да не се изсмея. — Позна ли я? — попита напрегнато Робърт. — Да я познае? — Валдемар се ухили злобно. — Позна я, и то как! За малко не се пльосна в безсъзнание на твоя скъпоценен килим. Повярва, че е видял Кармен, и изпадна в шок. — Усъмни ли се, когато тя вдигна глава и го погледна? — поиска да узнае Робърт, — Не се притеснявай, приятелю. — Валдемар се ухили още по-широко. — Лицето му направо позеленя. Рооърт погледна признателно Кларис. — Успяхте. Нанесохте първия удар. — Отдалеч да — кимна тя. — Да видим как ще се държи отблизо. — Куражлия жена — засмя се Валдемар. — Това ми харесва. Ваше височество, ако някога поискате да се отървете от този старец, не забравяйте, че аз съм вашият човек. — Хвърли предизвикателен поглед към Робърт и добави: — И аз имам благородни прадеди. — Всички до един измислени. — Хепбърн рязко издърпа ръката й от тази на Валдемар, но Кларис реши, че ревността му е привидна. — Тя няма да иска никого другиго освен мен. Никога. Кларис се боеше, че това е истината, но не беше нужно Робърт да до разгласява навсякъде. Сърдито издърпа ръката си от неговата и скръсти ръце под гърдите си. — Все още не разбирам защо нападнахте Робърт, Валдемар… Валдемар направи елегантен поклон, отведе я до креслото и я изчака да седне. — Защото трябва да остане нащрек. Да бъде бдителен. Тук си е у дома, а когато мъжът живее с птички и цветя, бързо се размеква. Нашият приятел Робърт обаче не може да си позволи да се размекне. Не и докато грозният грабител гостува в дома му. Този път двамата мъже не се засмяха, а се погледнаха мрачно. — Имате предвид полковник Оугли — кимна Кларис — Не е ли опасен? — Не — отговори решително Хепбърн. — Да — отговори в същото време Валдемар и изгледа мрачно приятеля си. — Не лъжи момичето! Тя трябва да знае истината за онзи! — Незнанието не е благословия — потвърди Кларис. Робърт кимна в знак на съгласие. — Полковник Оугли не е особено интелигентен. — Но е хитър и коварен и усеща неприятностите от няколко мили. Робърт се облегна на перваза на камината. — Той е самодоволен и самовлюбен и си въобразява, че ако съм на негово място, ще постъпвам като него. Смята, че съм го поканил тук, за да кажа пред света истината, да разкрия кой е истинският герой от полуострова, и не може да си представи, че това ми е напълно безразлично. Валдемар погледна Кларис, вдигна многозначително вежди, посочи с палец Робърт и устните му оформиха безмълвно: Той е героят! Кларис кимна. Знаех си — отговори тя също така безмълвно. — Смятам, че съм заслужила да ме посветите — отговори високо. — Какво искате да постигнете? Каква е моята роля? Кого всъщност представям? Валдемар започна да обяснява и Робърт не го спря. — Вие сте Кармен Мендоса, испанска дама, която преживя много страдания. Оугли искаше жена да му топли леглото и я убеди, че не е женен. Обеща й, когато се завърне в Англия, да я вземе със себе си и да се ожени за нея. Но когато настъпи моментът, я изостави без никакво съжаление. Нали си има жена. Тя го обожава и той много внимава да не я ядоса. — Защото има пари? — отгатна Кларис. Валдемар кимна възхитено. — Вие сте дяволски умна за принцеса. Кларис изобщо не се почувства обидена. Очевидно с тези думи приятелят на Робърт й даваше да разбере, че я приема. — Значи играя ролята на жената, с която полковник Оугли се е забавлявал и която е изоставил безсъвестно, за да го принудя да… какво всъщност? — Да изпълни обещанието си — изръмжа Робърт. — Аз не те обвинявам — проговори глухо Валдемар. — Знаеш го, нали? — Държах се като глупак — възрази Робърт. — Повярвах, че той ще сдържи дадената дума. — Даже да не успеем, аз ще се махна — отвърна предизвикателно Валдемар. — При всички случаи ще го направя. — Ще успеем — отговори твърдо Робърт. — Заклевам се. — Какво точно е направил полковник Оугли? — Кларис не искаше да бъде изключена от разговора на двамата мъже. Робърт остана напълно овладян. — Оугли обета да освободи Валдемар от армията и да му даде свидетелство за проявена смелост, ако двамата изпълним една задача и оцелеем. Валдемар наля чаша порто и я подаде на Кларис. — Бащатаа на Робърт бе починал и той вече се беше откупил от армията — поясни той. — Не беше нужно да изпълнява задачата. Направи го за мен. Робърт изпухтя сърдито. — По дяволите, Валдемар, знаеш, че чувам всяка твоя дума. — Я виж ти, въпреки напредналата си възраст още не е оглушал — отбеляза русият мъж и продължи по-високо: — Оцеляхме, но работата беше на косъм. Но когато Робърт поиска свободата ми, полковник Гадняров се изсмя в лицето му. Обясни, че обещания, дадени пред такъв като мен, не са валидни. Освен това заявя, че му е направил услуга, като го е научил как са се държи със слугите си: вържи морков на дълга пръчка и накарай слугата да го хване. Кларис се оттърси отвратено. — А аз си мислех, че все пак са останали няколко истински герои… — О, останали са — увери я сериозно Валдемар. — Но твърде малко. Мисля, че ги познавам всичките. — Ти си едни от тях — заяви мрачно Робърт. Валдемар се направи, че не го в чул, и заключи, обърнат към Кларис: — Оугли обаче не е между тях.
— О, полковник Оугли, беше прекрасно! — След края на разказа Милисънт заръкопляска първа. — Говорихте толкова картинно! През цялото време имах чувството, че съм присъствала на геройското ви дело във френския затвор. Няма ли да ни кажете коя бедна душа сте спасили? Оугли огледа великолепно облечените аристократи в салона. Бренда седеше на първия ред и сияеше от гордост. Принцеса Кларис също беше там. Носеше невероятна вечерна рокля от бледозелено кадифе, раменете й бяха голи. Оугли се усмихна иронично и стисна ръцете на джентълмените, дошли да го поздравят. — Не бива. Джентълменът не издава лекомислените си другари офицери. Мъжете закимаха в знак на съгласие. Оугли стоеше на почтително разстояние от дамите, дори от пищната и явно готова мис Тръмбл, която му се усмихваше подканващо. Когато Бренда беше близо до него, той се държеше като образец на приличието. А и усещаше как по раменете и гърдите му пълзи сърбеж. Особено между плешките, сякаш някои се целеше в гърба му. Погледът му непрестанно обхождаше салона и търсеше… Не, Кармен не можеше да е тук. Невъзможно. Как би могла да дойде чак в Шотландия? И защо? Как защо? За да си отмъсти, че бе опетнил доброто й име. Естествено! Но какво се надяваше да постигне? Тя нямаше средства, за да дойде дотук… Освен ако Хепбърн не бе платил пътуването й? Оугли побледня. Точно така! Хепбърн! На полуострова Оугли владееше живота му. Сега високомерният аристократ беше принуден да стои и да гледа как цялата нация засвидетелства на Оугли възхищението, което по право се падаше на него. С каква ирония наблюдаваше как мъже и жени се тълпят около него и стискат ръката му. Какво ли си мислеше? Как ли го презираше за честолюбието му! Оугли си проби път през навалицата, решен да поиска сметка от Хепбърн. Ала той тъкмо говореше с иконома и след малко даде знак на лейди Милисънт. Тя кимна. Време за вечеря. Официална вечеря в чест на едни-единствен човек — полковник Оугли. Сега не можеше да говори с Хепбърн. Да не би Хепбърн да го избягва? Не, той просто изпълняваше задълженията си на домакин, загрижен за удобствата на гостите си. Не беше възможно да е довел Кармен от Испания. Беше абсурдно да мисли, че си е направил този труд. Дали одеве не беше сънувал? Валдемар му заяви, че на моравата няма никого, а когато отново се наведе навън, жената беше изчезнала. Дали пък не искаха да го подлудят? Сериозно ли смятаха, че човек като него вярва в призраци? Оугли мушна пръст под яката на ризата, която изведнъж му бе отесняла. — Бихте ли минали оттук, полковник и мисис Оугли? Вечерята е сервирана. — Лейди Милисънт ги поведе към трапезарията. Дългата маса беше покрита с колосан бял лен и украсена с цветя, среброто искреше. — Моля, полковник Оугли, заемете почетното място. При всички досегашни празненства, на които беше присъствал, Оугли се наслаждаваше на комплиментите, с които го обсипваха. Сега обаче не искаше да седи начело на трапезата с лейди Милисънт от дясната страна и принцеса Кларис от лявата. Изобщо не го беше грижа, че принцесата носеше разголена рокля и бюстът й се вълнуваше по такъв прекрасен начин. Когато погледна към Хепбърн, заел място в другия край на масата, Оугли се почувства като древния грък Дамокъл, седнал на кралския трон и видял, че над главата му виси меч, държан само от косъм. Мечът щеше да падне. Въпросът беше само един: Кога? Дали Оугли щеше да реагира достатъчно бързо, за да избегне смъртоносния удар? 21
Животът е твърде кратък, за да танцуваш с грозен мъж.
Всички завеси в спалнята на Робърт бяха вдигнати и позволяваха на слабата лунна светлина да потопи помещението в своя сребърен блясък. Когато Кларис влезе, вътре беше изненадващо светло. Различаваше очертанията много ясно, само дето млечната светлина правеше цветовете на килима, завивката и завесите по-бледи. Тя превръщаше тежките тъмни мебели и вратите в четириъгълни черни блокове, а картините — в бледи имитации на действителността. Робърт беше в леглото. Облегнат на възглавниците, той я чакаше. Беше я видял и тя го знаеше. Все още беше облечена в светлозелената кадифена рокля, която лейди Милисънт бе избрала за нея. Фината материя падаше на перфектни дипли по тялото й и го извайваше. През дългата вечер, докато бъбреше с другите гости и чакаше да приключат, тя често плъзгаше ръце по кадифето и се наслаждаваше на усещането за скъпоценната материя върху кожата си. Робърт я наблюдаваше, предпазлив и дистанциран, но тя всеки момент усещаше желанието му. Сега се усмихваше. Едва забележима триумфална усмивка. Беше безумие да се измъкне посред нощ от спалнята си и да дойде при него. Особено когато беше сигурна, че той ще разбие сърцето й. Но някой ден, когато се върнеше в Бомонтен и влезеше отново в ролята, за която я бяха възлитали, щеше да си спомня тази нощ и всички нощи, които й предстояха с него. Той стана от леглото и отиде при нея. Едра, елегантна, тъмна мъжка фигура. Носеше риза и панталон, но краката му не вдигаха шум по пода. Очевидно беше бос. Когато спря на няколко сантиметра от нея, сърцето й се качи в гърлото. Не се страхуваше от него. Вече не вярваше в слуховете за лудостта му. Разбираше защо бе настоявал така упорито на участието й в маскарада. Но сега стоеше толкова близо до нея, че трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите. Той беше много голям и много силен. Биеше се брутално. Миналата нощ я бе взел в пристъп на диво отчаяние и желание. Не го искаше, а сливането й причини болка. Въпреки това тя нямаше търпение отново да настъпи нощта и да дойде при него. Този път обаче не беше безпомощна. Тя беше принцеса родена да властва, и тази нощ… тази нощ щеше да изживее властта си. Днес тя щеше да командва. — Вече се опасявах, че сте променили решението си. Ризата му беше отворена на врата и в дълбокото деколте се виждаха тъмните косъмчета на гърдите му. Кларис потръпна. — Дадох ви думата си. — А принцесата никога не нарушава дадена дума, знам. — Говореше като при първата им среща. Делово, незаинтересован от отговора й… неумолим. Тя пое жадно аромата му, вече познат на сетивата й, и пулсът й се ускори. Хепбърн я бе белязал завинаги със страстта си и щеше отново да го направи, но и тя щеше да му наложи печата си. — Давам най-доброто от себе си. Настана мълчапие. Не неловко, но в него дебнеха много въпроси. — Затова ли сте тук? — Дълбокият му глас отекна в мрака. — За да удържите на дадената дума? Предположението беше толкова абсурдно, че Кларис едва не се изсмя. Ала не го направи, защото това нямаше да му хареса и той нямаше да я разбере. Все пак й се дощя да го подразни и се поддаде на желанието. — Поглеждали ли сте някога в огледалото, Робърт? Лариса ви обяви за партията на сезона, но не заради титлата и богатството ви. Походката ви, пронизващите сини очи, излъчването ви… Необузданост и величие. У вас има нещо, което замайва жените и ги принуждава да ви следват. Очите му бляскаха в мрака като черни диаманти. — Има немалко жени, които успешно устояват на чара ми. Спомняте ли си първата ни среща във Фрея Крегс? Тогава нямахте търпение да се отървете от мен. — Защото знаех, че ще свърши така. — Кларис сложи ръка на рамото му и нежните й пръсти прогониха напрежението под кожата. — Че ще ви желая с цялото си тяло и с душата си. Затов ви се предлагам за времето, което ни остава… Коя жена би се унижила да проси от мъжа? Но аз съм тук. Ето ме! Гласът му прозвуча дрезгаво. — Не съм чул да просите. — Моля ви — промълви тя. — Моля ви. Най-сетне той помръдна. Взе я на ръце и я отнесе в леглото. Положи я върху завивката, легна върху нея и я притисна към матрака. Тя се наслаждаваше на тежестта му, на аромата, който я упойваше, на решителността му. Той я целуна с нежна, мека целувка, която й оставяше време да се настрои към него, да вкуси есенцията му. Дълбоко във вътрешността й блаженството постепенно се превръщаше в отчаяна, неудържима страст която само той беше в състояние да събуди у нея. Тя се усмихна и захапа долната му устна. Той вдигна глава и простена. Тя вдигна ръце и зарови пръсти в косата му. Черните кичури бяха като коприна между пръстите й. Тя ги отмахна назад и помилва с език белега на челото му. Той отвори устни и я зацелува жадно, като триеше хълбоците си в нейните. Това беше твърде силно, заплашваше да надвие сетивата й, но пак не беше достатъчно. Тя искаше повече от него. Да го вкуси целия, да усети тежестта и силата му, да му се наслаждава отново и отново, докато всичко… свърши. Докато тя си отиде. Горчиво-сладкото чувство проникна коварно в душата й и й вдъхна дързост. Сграбчи го за раменете, обърна го и се настани върху него. В първия миг той се възпротиви, но после се поддаде, отпусна се на матрака и широко разпери ръце и крака. Това беше истински празник за сетивата й. Какъв мъж… едър, широкоплещест… и корав. Пръстите й се плъзнаха по бедрата му и напипаха възбудения член под панталона. Горещината му я опари и тя пожела да я усети дълбоко в себе си. Плъзна тялото си по неговото и отвори ризата му. Мускулите на гърдите му се стегнаха, но той се принуди да остане спокоен. Тя усети под ръцете си твърдите, къдрави косъмчета по гърдите му и това просто удоволствие едва не я подлуди. — Седни! — заповяда тя. Интимността най-сетне извади наяве прекрасното “ти”. Когато той се подчини, тя смъкна ризата през главата му и я хвърли на пода. Под бледата лунна светлина тялото му изглеждаше невероятно. Беше много по-красив от статуите в палата на баща й. Мускулите играеха под бледата кожа и я мамеха да открие дали цялото му тяло е съвършено като на безсмъртните герои от Ренесанса. Ала още преди да е посегнала към копчетата на панталона му, той хвана ръцете й и ги натисна върху корема си. После плъзна дланите й нагоре към гърдите си. Кларис се засмя и устоя на натиска му. Помилва предизвикателно къдравите косъмчета и едва след това потърси зърната на гърдите му; за да ги погали с връхчетата на пръстите си. Робърт простена от желание. Очите му бяха полузатворени. Тя се наведе и започна да милва чувствителните зърна с устни. Бавно описа кръгове с езика си и те се втвърдиха. Значи и той реагираше като нея на милувките по гърдите. Кларис усети как бюстът й натежа и тъмните зърна набъбнаха. Всичко, което правеше с него, намираше отражение при нея. Връзката между тях беше почти магическа. Тя вдигна глава и се усмихна. Робърт изглеждаше напрегнат и нетърпелив, но не й внушаваше страх. Никога не би й причинил болка — тя го знаеше с абсолютна сигурност. Той сложи ръцете й върху широките си рамене и й се отдаде без задръжки. Погледна я дълбоко в очите, после насочи поглед към гърдите й, мина през талията и хълбоците и спря върху прасците, които почти срамежливо надничаха изпод полата. Първият й импулс беше да покрие краката си, ала страстта и огънят на Робърт й попречиха. Протегна се бавно и полата се вдигна, за да открие коленете й. Корсажът се размести и разголи гърдите й, тя отметна глава назад и разкри пред жадния му поглед съвършената извивка па бледата, стройна шия. — Защо ме измъчваш? — Гласът му прозвуча дрезгаво и накъсано. — Откакто се срещнахме, всеки миг беше дълго и страшно мъчение. Непрекъснато си представям как тялото ти лежи под моето, върху мен, до мен, как те вземам по всички възможни начини… Утробата й се сгърчи от почти болезнено желание. Кръвта шумеше в ушите й, сърцето й биеше в прастария ритъм на плътската жажда. — Нали вече се любихме — отговори с предизвикателна усмивка. — Днес различно ли ще бъде? Той посегна към нея с широките си силни ръце. — О, да. Съвсем различно. Тази нощ няма да има болка, само безкрайно блаженство. Помилва вдлъбнатинката на шията й, прокара пръст по ключиците и плъзна ръка надолу, по корема и хълбоците. После се върна на гърдите й. Жаждата, която я прониза, беше толкова силна, че Кларис затвори очи, за да се овладее. Но това не й помогна. Внезапният мрак правеше усещанията още по-силни. Палците му милваха чувствителните зърна на гърдите й. Скоро щяха да ги последват устните му… прободе я сладко очакване и тя зачака следващата стъпка. Ей сега… Ала той се надигна, обхвана я с две ръце и започна да разкопчави копчетата на гърба й. Беше толкова близо до нея, че тя усещаше дъха му по лицето си, горещото му тяло до своето. Той не направи опит да я целуне или да я привлече към себе си. Вместо това бавно, мъчително бавно разкопчаваше копченцата на роклята й. Кларис нямаше сили да вдигне натежалите си клепачи. Той беше тук, точно пред нея, наклонил глава встрани, и я гледаше предизвикателно. Искаше тя да осъзнае всяка стъпка, която правеше от невинна млада жена към опитна любовница. Тя вдигна глава, усмихна му се, плъзна ръце по корема му и мушна пръсти в колана на панталона. — Да не би да си си помислил, че ще променя мнението си? Роклята й се смъкваше постепенно, докато Робърт продължаваше да разкопчава копченцата. — Доколкото знам, принцесите са скандално известни с фриволността си. — Не и твоята принцеса. Това й е за пръв път. — Не можеше да се отдава на фриволност, докато нямаше кой да се грижи за Ейми. Беше посветила живота си на малката си сестричка. Но тези скъпоценни мигове бяха само нейни и имаше намерение да им се наслади докрай. Той хвана ръкавите и смъкна от раменете й кадифената рокля заедно с тънката долна риза. Меката коприна се плъзна по щръкналите връхчета на гърдите й и се свлече до хълбоците. Кларис спря да диша. Дали той я намираше красива? Другите мъже я зяпаха грубо и безсрамно, погледите им проникваха през дрехите и опипваха гърдите й. Те не я интересуваха, но Робърт беше нейният любим. Неговото мнение беше всичко за нея. Той не забеляза напрежението й, защото лицето й остана безизразно. — Прекрасна си — пошепна задавено той. — Имаш прекрасно тяло. — Надигна се и нежно целуна лявата й гърда. Отново я прониза горещо желание и тя измъкна ръце от ръкавите на роклята. — Толкова си различен от другите мъже… Той я погледна въпросително. — Други мъже? — Жените са ми разказвали. Клюкарстват, кискат се и понякога ми доверяват най-съкровените си тайни. Десетки пъти съм чувала, че мъжете бързат и не влагат никакви чувства. А ти… ти си твърде бавен. — Тя взе ръката му и я сложи върху гърдите си. — Аз умирам от желание, а ти се движиш като костенурка. Той ее усмихна и белите му зъби блеснаха под лунната светлина. — Накрая ще ми благодариш, принцесо. — Докато внимателно масажираше едната й гърда, устните му милваха другата. — Любов моя… Кларис не знаеше в какво да вярва. Само едно й беше ясно: дълбоко в нея желанието живееше свой живот. Всеки сантиметър от кожата й копнееше да се притисне до него. Искаше да усети ръцете му на хълбоците си, да го доведе до ръба на изкушението и да се отдръпне, да целува до забрава устните му и да си играе с езика му. Кларис обхвана лицето му с две ръце и го задържа, докато устните й се плъзгаха към устата му. Устните му бяха топли и меки и я омагьосваха. Той остана неподвижен, докато тя очертаваше контурите им с устни и език. След няколко безкрайно дълги мига отговори на целувките й и тя въздъхна доволно. Устата му се отвори и той реагира на нежностите й, сякаш тя беше кралицата на прелъстителките. Кларис го вкусваше с устни, зъби и език и се наслаждаваше на вкуса на страстта му. Ръцете й се плъзнаха по раменете му, гърдите й се притиснаха към твърдата му гръд. Докато правеше това, тя се надяваше да пришпори страстта му. Вместо това обаче трябваше да преживее как усещането на кожата му върху нейната я изпълва докрай с нежност и диво желание. Бързо отвори копчетата на панталона му и мушна ръка вътре. Мъжествеността му изпълни цялата й ръка. Кожата беше невероятно мека, като кадифе, обвиващо стомана. Тя плъзна пръста надолу към основата, после бавно се върна към закръгленото връхче. Досега не знаеше, че един мъж може да бъде толкова голям. И толкова твърд… Преглътна, защото устата й внезапно бе пресъхнала. Как ще го приеме в себе си… Онова, което досега беше желала с цялото си същество, сега изглеждаше абсолютно невъзможно. — Ако имах някакви съмнения, щях да ги изкажа точно сега — пошепна дрезгаво тя. — Моля се да не го правиш — отвърна той с дрезгав шепот. — Ако тази нощ не мога да те имам, ще умра. Познавам те, скъпа принцесо, и знам, че приемаш своята отговорност много сериозно. Уверен съм, че ще страдаш много, ако знаеш, че съм умрял от неосъществена любов към теб. — Наистина ли ще умреш? — Тя продължи да го милва и желанието се разливаше по вените й като искрящо шампанско. — Ще умреш за мен? — Ако скоро не ме вземеш, ще изпусна последния си дъх тук, пред очите ти! Би било глупаво да вярва, че означава толкава много за този силен, опитен мъж. Въпреки това думите му я зарадваха. — Тогава да свалим тези дрехи, за да мога да те спася. — О, да, веднага. — Той я вдигна и изхлузи смачканата й рокля. Тя смъкна с един замах панталона му, за да го види гол под себе си. Хвърли бърз поглед към ерекцията му, но той вече я бе обърнал по гръб. Кларис се изненада от бързината на движението, но реагира моментално и се опита да вземе връх. Той се поддаде, макар и бавно, сякаш тя беше по-силната от двамата. Беше безумно, направо абсурдно, но й харесваше, че той се чувства много добре, когато тя командва. Успя да го настани отново по гръб, притисна се до гърдите му, вдигна ръцете му над главата и се засмя триумфално. — Предаваш ли се? — Предавам се — отговори Робърт, без да се усмихне. И нейната усмивка угасна. Той лежеше пред нея съвсем гол, а тя… Тя също беше гола, само по чорапи. Мъжкият му аромат я замайваше. Той миришеше на мускус и грижливо обработена кожа. — Какво ще правиш сега с мен? — осведоми се той. — Каквото ми хрумне. — Той беше прекрасен. Олицетворение на всичко мъжествено и съвършено. И тя започна да го милва. Плъзна пръсти по силните мускули на ръцете му, очерта контурите на гърдите. През цялото време се наслаждаваше на увереността, че в крайна сметка победителят ще е той. Той беше воин, готов да защитава с всички средства онова, което му принадлежеше. И което му беше мило и скъпо, а в момента тя беше уверена, че му е мила и скъпа. Плъзна се надолу към корема му и започна да целува меките вдлъбнатинки под хълбочните кости. Първо едната… после другата… Там кожата беше тънка и без косми, но малко по-надолу растяха буйни косми и от тях се издигаше ерекцията му. Странно, но не почувства плахост. Миналата нощ не бе видяла мъжествеността му, само бе почувствала могъщия тласък. Никога преди това не беше виждала интимните части на жив, дишащ мъж и това тук… то изобщо не приличаше на статуите в палата. Този член беше бледорозов, дълъг и дебел, корав… възхитителен. Пръстът й се плъзна по ствола и тя се учуди на горещината му. Той потръпна под докосването й, пое шумно въздух и това я изтръгна от дълбокото съзерцание. Умът й отново заработи. — Робърт — пошепна уплашено тя, — не вярвам, че това… ще влезе. Той приглади нежно нападалите по лицето й коси. — Защато си принцеса, а аз съм само един обикновен граф? — Не. Защото ти… това е толкова голямо… Няма да влезе. Робърт се покашля. Май се смееше, но потисна смеха си. — Минатата нощ влезе и пасна чудесно. И пак ще стане. Обещавам ти. — Той се усмихна. Знаещата му усмивка й напомни с каква безогледност я бе принудил да участва в маскарада му. Побиха я студени тръпки и тя се опита да се отдръпне. Той я задържа и нежните милувки по гърдите й отново събудиха желанието в тялото й. По-добре да забрави самодоволната усмивка и да загърби виковете на разума. Ръцете му оставяха следи по тялото и разпалваха страстта й. Беше го усетила още когато го видя за първи път. Той знаеше как да докара жената до лудост, притежаваше сръчност и дълбока, скрита страст. Знаеше как да накара кръвта й да закипи. Тялото му блестеше от пот. Лунната светлина се пречупваше в силните мускули и Кларис отново се сети, че тази вечер тя командваше. Докато той я стопляше с докосванията си, тя се зае отново с гърдите, раменете и корема му. Ръцете им се преплитаха и разделяха, докато двамата си доставяха чувствено удоволствие. Той не се насищаше да милва гърдите й, обхващаше ги, повдигаше ги, притискаше зърната им. При това я гледаше в лицето и се усмихваше, сякаш знаеше как й въздействат тези ласки. О, не, не знаеше. Той не познаваше Кларис, не знаеше какви събития са оформили личността й. Въпреки това беше казал, че й вярва. Че е убеден, че тя е принцеса. А този корав, циничен мъж не би си направил труда да я излъже. Може би си мислеше, че синята й кръв я е направила мека и слаба? Действителността беше съвсем различна. Сигурно очакваше тя да изгуби смелост и в крайна сметка да му предостави водачеството или дори да се опита да избяга. Не беше познал! Тя беше силна и смела и действаше по свое усмотрение. Ръцете й се отпуснаха върху хълбоците му. Погледът й обходи с наслада всеки сантиметър на тялото му и на устните й изгря усмивка. Пое дълбоко въздух, обхвана мъжествеността му с всичките си пет пръста и започна отново да я милва. Робърт изстена дълбоко, разпери ръце и се вкопчи в чаршафите, изпълнена с радост, тя разбра, че се предоставяше в нейна власт. Вдигна крак и го възседна, намести се удобно, сякаш беше на седлото. Отново се възхити на силата му. Широките рамене, тесните хълбоци, изпъкналите хълбоци… Зарови пръсти в космите на гърдите му, спусна се по тъмната следа към корема и отново спря в гнездото между хълбоците му. — Той я наблюдаваше изпод полуспуснати мигли. Само хълбоците му потръпваха. — О, принцесо… Оттук виждам рая. — А аз усещам… — Искаше да му каже нещо също така поетично, нещо романтично за чувствата си, но в този момент те бяха съвсем конкретни. Цялото й внимание беше посветено на ерекцията му, която вибрираше между краката й, твърда и гореща. Седеше върху него и усещаше мъчително сдържаното му нетърпение. Той не мърдаше, но тя подозираше, че няма да издържи още дълго на това принудително бездействие. Много скоро щеше да предяви претенции и тя беше длъжна да го поведе накъдето желаеше. Да опитоми тигъра. Сигурно беше възможно, но не биваше да забравя, че тигърът е див и непредвидим. Ала за краткото време, през което бяха заедно, тя щеше да държи камшика в своите ръце. Може би само така щеше да преживее връзката с него без трайни увреждания. Кларис се раздвижи върху него, за да провери собствения си контрол, решителността си. — Желая те, както никога не съм желал никоя жена — изрече той дрезгаво и я измери с пламтящ поглед. Тя сложи ръце на корема му, за да запази равновесие. Прекрасно беше да седи върху него, да усеща сатенените чаршафи под коленете си, докато през прозореца в стаята влизаше лунната светлина, следвана от свеж вятър. Изпитваше чувство за свобода, непознато досега. Тази нощ щеше да остане без последствия. Тя беше кратка почивка от баналността и Кларис отказваше да мисли дали след онова, което си бе позволила, все още има шансове за политическа женитба. Тя не беше в състояние да промени хода на историята, нали? В момента не желаеше да мисли дори как баба й ще реагира на случилото се. Въпреки това не беше в състояние да се отърси напълно от чувството за дълг. За момент спря в колебание. Ала когато той започна да милва бедрата й, всички съмнения бяха забравени. Той я милваше с цялата ръка, сякаш самото докосване до кожата й му доставяше неимоверно удоволствие. Небето знаеше, че тя не е на себе си. Протегна се като котка и застена сладостно. Нежните му докосвания събудиха в тялото й дива жажда. Ръцете му се плъзнаха по корема и стигнаха до женствеността й. Тя пое шумно въздух, когато той разтвори срамните устни с два пръста и започна внимателно да ги масажира. Всички мисли за дълга бяха изместени от желанието и тя му се остави доброволно. Той проникна предпазливо с пръст навътре и тя въздъхна от блаженство. — Това ти харесва. — Дълбокият му глас беше пълен със самодоволство. — О, да, да! Пръстът намери чувствителната пъпка и започна да описва кръгове около нея. Отново и отново, докато й се дощя да му изкрещи, че това не е достатъчно. Беше подута и влажна от желание, хълбоците и се движеха безспирно, подканваха го да задоволи жаждата й Той се подчини. Милувките станаха по-твърди, директни и Кларис изохка задавено. Насладата плисна в тялото й като бурна вълна. Вече не знаеше коя е и къде се намира. Беше само човешко същество, изпълнено с радост и желание. Когато екстазът отшумя, тя възвърна решителността си. Тя беше принцеса. Беше отгоре. Тя командваше! Бутна ръцете на Робърт настрана, взе члена му в ръка и плъзна пръсти по връхчето, овлажняло от оргазма й. Повдигна таза си и внимателно се намести върху пулсиращата плът. Надигна се и бавно се отпусна. Могъщата му ерекция я отвори повече отпреди, мускулите й се разтегнаха, за да го приемат. Тя простена задавено. Усещането беше толкова силно, че ставаше чак непоносимо. Робърт също простена и усещането за триумф, което я прониза, я направи още по-силна. Желанието я тласна към нови рискове. Нали затова бе дошла. Трябваше да изпълни обещанието си за безмерно блаженство. Той я хвана за хълбоците и бавно я свали върху себе си. Кларис се възпротиви. Тя определяше ритъма, не той! Той беше длъжен да й се подчини. Беше на седмото небе, че този силен мъж лежеше под нея и тя можеше да го язди. Ускори движенията си, докато челото му заблестя от пот и хълбоците му се надигнаха насреща й. Кларис искаше да се наслади на тези чувства, и то докрай. Бавно описваше кръгове с хълбоците си, като едновременно се движеше нагоре-надолу, ускоряваше ритъма и го забавяше, плъзгаше пръсти по гърдите му и се отдръпваше. Прекрасно беше да гледа как той й се отдаваше. Как й позволяваше да го завладее изцяло. Лунната светлина потапяше фигурата му в светлина и сянка и го милваше, както правеше тя. Очите му искряха, устните му бяха разтегнати в усмивка, докато я наблюдаваше. Явно знаеше, че тя иска да го владее, без тя да го е изрекла. И й позволяваше да се наслаждава на триумфа си. Където се докосваха, кожата й пареше. Докато се движеше върху него, Кларис го наблюдаваше изпод полуспуснати клепачи и се наслаждаваше на силата му. Ала по-голямата част от съществото й беше под властта на емоциите. Опряла колене на матрака, тя се надигаше и се отпускаше върху него и усещаше как пенисът му отново и отново я изпълва с могъщи тласъци. Той се докосваше до най-съкровената й същност, палеше в утробата и искри, които пронизваха душата и отиваха право в сърцето й. И тогава Кларис загуби контрол. Усети нещо голямо и могъщо, което я принуди да се движи по-бързо и да наложи почти бясно темпо. Тя изпъшка и застена, тласкана от толкова безогледно желание, че разумът й се замъгли и я изпълни едва ли не с отчаяние. Под нея Робърт движеше хълбоците си в същия неспирен ритъм. Стенеше мъчително от наслада, наслада, която тя му даряваше. Това беше, това искаше тя. Прекрасно беше да съзнава, че го владее. Притисна ръце върху корема му, изправи гръб и продължи да се движи във вихрено темпо. Усещаше, че върхът ей сега ще дойде и вълната ще я залее. И всичко ще бъде заличено от силата на този оргазъм, на този много особен, специален връх, изкачен благодарение на нейната сила и контрол. Дълбоко в нея започнаха неудържими спазми и тя изохка. Движеше се силно, почти брутално, защото искаше пълно удовлетворение. Робърт отговори на стоновете й и усили тласъците си. Заби нокти в бедрата й, вдигна я, спусна я върху себе си и я изпълни докрай. Движенията им ставаха все по-буйни и неудържими, но и двамата спазваха ритъма, тласкани от една и съща жажда. Сърцето се блъскаше лудо в гърдите й и тя издишваше на тласъци. Наведе се над него, опря ръце от двете страни на главата му, за да бъде по-близо, да усеща горещината му, да чува пъшкането му и да се слее с оргазма му. Лунната светлина падна върху лицето му и разкри израз на неземно блаженство. Членът му пулсираше в нея и я водеше към върха. Триумфираща, тя продължи да се движи върху него, докато и той стигна своя връх и рухна изтощен на матрака. В следващия миг тя падна върху него, напълно задоволена, и отпусна глава на гърдите му. Помилва с устни меките косъмчета и се вслуша в лудото биене на сърцето му, което бавно заглъхваше. Връзката между тях беше почти мистична. Неговото силно, кораво, вземащо тяло и нейното меко, отстъпчиво, приемащо. Двамата заедно образуваха едно същество. Днес той не доминираше с мъжествеността си. Тя не беше пленница в магията на тялото му. Двамата си доставиха взаимно удоволствие, подариха се един на друг и тя контролираше акта също колкото и той. С тази утешителна мисъл Кларис заспа на гърдите му.
22
Една принцеса никога не се опитва да крие истинските си чувства, но и не се унижава да интимничи с хора от по-нисък произход.
Когато Кларис се събуди, Робърт беше върху нея. Раменете му закриваха гледката към прозореца. Тя не виждаше лицето му, знаеше само, че лежи върху нея с цялата си тежест, а тя е разпъната като девица върху олтар. Устата му беше върху гърдите й и движенията на езика му й причиняваха такава наслада, че трябваше да опре пети в рамката на леглото, за да се овладее и да спре треперенето си. Тялото й пулсираше от желание. Какво ли беше правил с нея, докато е спала? Мисълта, че е бил в сънищата й, бе странно обезпокояваща. — Какво правиш? — попита задъхано тя. Той не отговори и тя се опита да освободи ръцете си, но той ги задържа над главата. — Пусни ме, Робърт — помоли тя и отново се опита да се освободи. Той избухна в тих смях. Дъхът му помилва гърдите й, зъбите му се впиха почти болезнено в подутото зърно. Кларис усети между краката си влага и горещина, утробата й пулсираше от желание. Желание? Как беше възможно? Слънцето още не бе изгряло — това означаваше, че е спала само няколко часа. Бе заспала дълбоко удовлетворена, а едва събудила се, отново го желаеше. Искаше да го почувства между краката си, да усети проникването му, мощните тласъци. Да задоволи глада, който я правеше празна и самотна. Това беше безумие. Тя беше обезумяла! Отново се опита да се освободи, този път по-настойчиво, но трябваше да се бори не само с него, а и с много други неща. С мрака и сънливостта си, със собственото си желание, което шумеше в ушите и тежеше в ръцете й. Какво се бе случило? Кога се бе изменило равновесието на силите? Или той през цялото време е държал юздите в свои ръце? Дали просто се бе поддал на настойчивостта й? Робърт целуваше лицето й, оставяше горещи следи по клепачите, бузите и устните. Никъде не се спираше дълго и изгубена в удоволствието, тя го следеше с поглед, чакайки още и още. Влажният му език се мушна в ухото й и от топлия, силен дъх я побиха тръпки. — Какво правиш там? — попита с предрезгавял глас тя. Гласът му прозвуча дълбок и тъмен като нощта: — Смятам да ти доставя удоволствие, каквото никога не си преживявала. Ще вляза под кожата ти и никога вече няма да изчезна от главата ти. — Отмахна завивките и студеният утринен въздух охлади голата й кожа. Той се надигна над нея, после се наведе напред и притисна твърдия си член в корема й. — Утре вечер пак ще дойдеш при мен и така всяка нощ, докато си тук. И то не защото искаш, а защото не можеш да не дойдеш. Кларис потръпна, сякаш я бе ударил, и се завъртя настрана. — Утре вечер… Добре, утре вечер ще дойда пак, щом го желаеш. Но всяка нощ? Не мога да остана тук. Не мога да живея тук. Ти не можеш да ме принудиш. Той се изсмя дрезгаво и впи устни в нейните. Корава целувка, без никакъв финес, с грубото желание на воин, разкъсал оковите на цивилизацията. Езикът му се мушна в устата й, настойчив и без никаква въздържаност. Когато тя се подадде и престана да се отбранява, дори се притисна към него, той вдигна глава. — О, мила моя, ти още не знаеш какво мога. Горещите думи и дивите целувки я уплашиха и тя изплака тихо. Той искаше да я накара да разбере нещо, което тя не желаеше. Да изпита желание, което не можеше да понесе. Съзнаваше, че щом той свърши, никога вече няма да е същата като преди. Ала Робърт не й остави време да мисли. Отново целуна гърдите й и засмука зърната. Горещият му дъх пареше чувствителната й кожа, устата му я вкусваше с настойчивост, която й отнемаше дъха. Зърната й станаха непоносимо твърди. Беше болезнено, невероятно хубаво и… отчаяно. Тя поиска да освободи ръцете си, но не за да се отбранява. Искаше да се вкопчи в него и да го притисне до себе си. Искаше повече. Искаше всичко. Ала той не мислеше за желанията й. Мислеше само за своята цел, а в момента тя беше да я целува навсякъде. Зарови език във вдлъбнатинката на пъпа й, за да я изследва с бавни, ритмични целувки. Кларис простена от блаженство и зачака какво ще се случи по-нататък. Краката й се движеха неспокойно по чаршафа. Стъпалата й се плъзнаха по гърба му и тя го притисна към себе си, съзнавайки, че всъщност би трябвало да го отблъсне. Навън се развиделяваше и Кларис затвори очи. Имаше чувството, че всичко това се случва насън, не в реалността, и това беше добре. Някой ден, когато се върнеше в своя мраморен палат, щеше да се преструва, че тази нощ никога не се е случила. Че никога, нито за миг, не е била жената, изтъкана само от желание. Че никога не е имало мъж, който я тласка към върховете на страстта. Вечната страст. Вечна? Каква страшна дума. Тя щеше да забрави… а може би не? Тази нощ не можеше да я преследва цял живот. Или…? Робърт пусна ръцете й, но Кларис изобщо не го усети. Той милваше тялото й, с наслада плъзгаше пръсти по извивките на ръцете, талията и хълбоците. Мушна ръце между бедрата й, разтвори ги и започна да милва меката кожа от вътрешната страна, като постепенно се движеше към слабините. Кларис затаи дъх и зачака милувки по най-интимното място. Но той не го направи. Нищо не се случи. — Погледни ме! — Гласът му прозвуча заповеднически. Тя отвори колебливо очи. Веднага осъзна, че той беше разбрал какво целеше с поведението си. Защо се държеше като дете, което не може да понесе истината. — Погледни ме. — Пръстът му се плъзна изкусително по женствеността й. Нежното докосване я подлуди. Беше готова да му изкрещи, да настоява той да побърза, да проникне дълбоко, да й причини болка и… Господи, той трябваше да побърза! Робърт я гледаше и се усмихваше. Май се подиграваше с нея. Знаеше, че тя е на път да загуби контрол. Можеше всеки момент да я вземе и съзнаваше силата си. Сега я познаваше и тя. Той прокара два пръста по светлите кичурчета между краката й, плъзна се навътре и внимателно отвори кадифените гънки. Знаеше много добре какво прави и Кларис изохка от наслада. Пръстите й се вкопчиха в чаршафа. Трябваше й някаква опора, защото светът около нея се люлееше застрашително. Пръстите му описваха изкусителни кръгове и ту единият, ту другият проникваше леко навътре. — Прекрасна си — пошепна той. Гласът му беше опияняващ като бренди и се качи в главата й. — Гореща и влажна. Толкова влажна… Да вляза ли още малко, скъпа? — Да. О, да! — Беше твърде късно да мисли за гордостта си. Не и когато мускулите й се стигаха и се опитваха да го принудят да влезе. — Още не. Почакай малко. — Колко трябва да чакам? — почти извика тя. Зашо я измъчваше така? — Още си неопитна. — Той не обръщаше внимание на желанието й, на настояванията на тялото й. Бавно се изтегли навън и палецът му започна да дразни клитора й. — Още не знаеш, че оргазмът отнема остротата на мъжа. Хълбоците й се надигнаха сами и се устремиха към ръката за да имитират прастария ритъм на сливането. Опита се да каже нещо и едва позна гласа си. — Какво имаш… предвид? Мислех си, че съм… изпитала нещо. — Това ли? — Той промени позата си и легна между краката й. Тя усети ерекцията му в слабините си. На лицето му изгря усмивка. — Това беше много добре. Още малко, и мога да експлодирам в теб. Желая те, но аз те пожелах още в момента, когато те видях за първи път. — Тогава го направи… за мен. — Тя искаше да посегне към него, да го притисне към себе си и да се слее с тялото му, но той задържа ръцете й. — Не, още не. Едва когато не можеш да чакаш повече. — Раздвижи хълбоците си и връхчето на пениса му се плъзна по гладката, влажна кожа. В тялото й бушуваше буря. Сякаш изненадан от силата на възбудата й, той затвори очи. — Толкова е хубаво да усещам кожата ти. Тя е като жива коприна и аз не мога да й се наситя. Никога няма да получа достатъчно от теб. Почти хълцайки, тя се надигна срещу него, за да ускори сливането. — Робърт… Преди да е успяла да каже още нещо, той я целуна. Още една от дивите, настойчиви целувки, които замъгляваха сетивата й, отнемаха й дъха и я превръщаха в същество, което принадлежеше само на него. След малко отдели устни от нейните и се изсмя тихо. — Ти си страхотна, макар че не знаеш какво правиш. Отвори очи. Кларис не бе усетила кога е затворила очи. Вдигна с мъка натежалите си клепачи и видя лицето му точно пред своето. — Гледай ме! — заповяда той и се плъзна надолу по тялото й. Тя очакваше целувки по гърдите си, по корема… Но не, той имаше наум нещо съвсем друго. Като осъзна това, тя изписка и се опита да се отбранява. Той я натисна с ръка на леглото. Тя се опита да затвори краката си, но той вете беше между тях. Вдигна коленете й и я принуди да опре стъпала на матрака. Тя се извиваше безпомощно под него, без да знае бои ли се от предстоящото или го желае. Вероятно и двете. Или нито едното от двете? Опря се на лакти, надигна се и погледна надолу към него. — Моля те… — За какво ме молиш? — Устните му милваха мястото между краката й. — Да те целувам? Това и правя. Раздели с език срамните устни и зацелува меката, влажна кожа. Това беше… това беше прекрасно. А не би трябвало да й харесва. Би трябвало да е смутена. Шокирана. Ала насладата надви всички други чувства. Той движеше устни бавно и с наслада, отново и отново, сякаш търсеше нещо. И при всяко повторение треперенето й се усилваше. Тялото й се тресеше неудържимо. Кожата й ставаше все по-чувствителна. Когато най-сетне устните му се сключиха около подутия клитор и го засмукаха внимателно, Кларис преживя оргазъм, който изличи всички мисли и съмнения. Тя изпищя. Това беше много за нея, твърде много. Дробовете й пареха, кръвта й се бе превърнала в разтопено желязо. Където беше в контакт с чаршафа, кожата я болеше, сякаш не можеше да понесе докосването. — Моля те — изпъшка тя, — моля те, престани! Робърт едва не се изсмя. Да престане? Със сигурност нямаше да го направи. А и не можеше да престане, още не. Едва след като й даде добър урок, както си беше намислил. Отново проникна с език в нея, замилва я, вкуси сладостта на оргазма й и я тласна към следващия. Тя простена. Дълъг, жален стон, ясно издаващ какво беше тя в момента: жена, хваната в ноктите на неустоима страст. Той я слушаше, без да отваря очи, и изпитваше задоволство, че именно той бе предизвикал този изблик на любов. Кларис беше неговата принцеса. Накрая вече не можеше да владее желанието си. Когато поредният оргазъм отшумя и тя се отпусна на възглавниците, пъшкайки тежко, той се намести отгоре й. Изчака тя да усети, че беше върху нея, и когато очите й колебливо се отвориха, изрече натъртено: — Ти искаше власт над мен. Много добре. Имаш власт над мен. Но не забравяй, че аз имам същата власт над теб. Кларис отвори широко очи, сякаш изненадана, че той умееше да разчита мислите й също така добре както тялото й. С едно-единствено гъвкаво движение той проникна в нея, като се постара да я изпълни цялата. Този път я владееше напълно. Притисна я към матрака и продължи да я милва с ръце и устни. Навлезе в нея толкова дълбоко, колкото никога преди, и тя не беше в състояние да го спре. Оргазмът я връхлетя моментално и той преживя с нея горещата, влажна вътрешна експлозия, която я разтърси в самата й същност. Той не я последва. Искаше да изчака, макар и с огромни усилия. Само този път, за да й даде да разбере какво искаше от нея. Изчака, докато тя си пое шумно въздух, и отново се заби с нея. И без това беше свръхчувствителна след милувките по гърдите и след жадната игра на езика му в слабините й. Все още я изпълваше желание и тя напълно загуби самообладание. Посрещаше тласъците му, отговаряше им, вътрешните й мускули го масажираха, докато и той загуби самообладание като нея. Робърт обичаше възбудата й. Наслаждаваше се на сливането им дори повече от нея. — Да, да! Отдай ми се, дай всичко от себе си. Не задържай нищо, нищичко! Кларис нямаше никакво намерение да се въздържа. Трепереше като в треска, разтърсваха я гърчове, крещеше, по бузите й се стичаха сълзи. Вкопчена в него с ръце и крака, тя се притискаше към силното му тяло. Той задаваше ритъма и телата им се носеха по в
Коментари: 0 Разглеждани: 227 Група: Романи
